Измамата Сан Стефано: Дядо Иван е подкрепял турския ятаган
Над 300 души почетоха премиерата нощес на една от най-търсените и дискутирани книги на родния пазар " Измамата " Сан Стефано " на журналиста, политически коментатор, някогашен вицепрезидент на Асоциацията на европейските публицисти (АЕЖ) и блогър Иво Инджев.
„ Една от причинитe да стартира тази книга беше изявление на един обслужващ съветската агитация човек, който предходната година съобщи, че написа книга за граф Игнатиев като за татко на българската нация. Когато прочетох изявлението, това дефинитивно ме взриви “, показа Инджев.
Той описа още, че му е лишило няколко месеца, до момента в който открие записките на Игнатиев, които са от 843 страници. Според създателя същинската цел на Русия по време на войната не е било българското Освобождение.
„ Целите на Русия са изцяло ясни – Проливите, както и да не бъде позволено европейско въздействие в България и българите да бъдат „ оръдие в ръцете на Русия “, както Игнатиев се показва “, каза Инджев.
„ Измамата „ Сан Стефано “ прави прецизна дисекция на интервала, разглеждайки детайлно обстоятелствата и заблудите, дали основа на визията за така наречен безконечна дружба сред България и Русия, сред Съюз на съветските социалистически републики и Народна република България и сред двата „ сякаш постоянно влюбени през вековете “ народа.
Разбивайки легенди, само че и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира тези аспекти от съветската политика, които оставят трайна диря освен в българската и съветската история, само че и дефинитивно трансформират международната карта.
Ето и фрагмент от книгата:
Из „ Измамата „ Сан Стефано ” от Иво Инджев
Симеон Радев, 1906 г.
„ За забелязване е, че когато се касае за съветския авторитет в България, нашите русофили са доста по-непримирими, нежели самото съветско държавно управление. Това се дължи, несъмнено, основно на обстоятелството, че те са тук, в България паразити на съветския авторитет, с който така доста злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но неведнъж тяхната цинична отбрана на съветските ползи се дължи на незнание. “
ОПОРНАТА ТОЧКА З МАРТ, ПРАЗНИК
НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ В БЪЛГАРИЯ
Съветското господство се срина в България в края на 1989 г. Абдикира през 1990 г. безмълвно от възвеличаването на българското проваляне след рухването под руско иго, обозначено с датата 9 септември 1944 г., наложена от руските окупатори за български народен празник.
Същевременно руската пета колона се прегрупира тактически в съветска и изигра най-силния си за десетилетия напред стратегически ход, изстрелвайки в орбитата на своето въздействие своя нов спутник за управление на българското русофилство. Тя влага в бъдещето на прероденото руско въздействие в България посредством нов русофилски празник номер едно на републиката на датата 3 март. Тя в никакъв случай не е чествана като народен празник в окупираната от Съюз на съветските социалистически републики България, с изключение на на кръглата 100-годишнина през 1978 г. – изключение, което потвърждаваше правилото, че съветската роля в българската история не беше приоритет на пропагандата, тъй като нямаше по какъв начин да бъде избрана като социалистическа.
Датата 3 март стана сходна на 9 септември като производна на непознатата воля. Тя е основната опорна точна на русофилството у нас. „ От бодил, та на глог “ и „ от девети, та на трети “.
Руското въздействие се наложи у нас за следващ път под актуализирана старовремска форма. То заложи в своята агитация на еднопосочното показване на претекстовете за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Резултатите от нея в безкритичния подтекст на съветската по(л)за, учредена на презумпцията за дължимата българска признателност, са налице и са наобратно на българския народен интерес страната да върви по европейски, а не по евразийски път.
Старият колкото българската независимост от края на 19 век спор накъде да върви железницата на възродена България – на Север (към Русия) или на Запад (към Европа), още веднъж беше извоювана от прагматичното мислене на българите. Те пожелаха да се ориентират към западния магнит, чиято прелест е била неустоима в края на 19 век. Тя няма конкуренция от страна на изостаналата Русия и в наши дни.
Там, където ревностната Москва не може да предложи опция на българите в материалната сфера в контраст на проевропейската им ориентировка, Кремъл активизира възприятията и страстите по отъпканите с руско-съветски ботуши пътеки на проруското партизанстване на почвата на историята, напоена с кръв. Тя е основната съветска инвестиция в България. Кремъл си желае още веднъж и още веднъж лихвите по този заем без оглед на стотиците български заплащания по дълга освен в злато, поискано от Русия посредством основания от нея в България Окупационен фонд незабавно след края на войната с Турция, само че и посредством стотици топоними на благодарността за тази кръв под формата на названия на улици, площади и паметници на благодарността.
Това погасяване на съветския заем е вплетено автоматизирано в наши дни в претенцията на Кремъл да изисква още и още признателност и примирителност от България и българите. От тях се чака да свързват с 3 март 1878 г. всяко ръководство в Москва – и съответно на актуалния съветски държател Владимир Путин, без оглед на враждебността му към България и на европейските ни ползи. А на напред във времето като хоругви за безконечна приложимост на безкрайното русофилско литийно шествие се изнасят съветските жертви в една война, която е била провокирана в реалност от вековни имперски цели, само че е била представяна като неочакван освободителен ентусиазъм на страната, известна като пример за мракобесието, упражнявано над самите руснаци и поробените от тях нации.
При никоя от предходните 12 евразийски войни на Русия против Турция (до една по самодейност на Руската империя) не е ставало дума за свободата на българите. Дядо Иван на процедура с дейности и посредством безучастие е подкрепял турския ятаган против бунтуващи се българи, въобразили си, че когато двете евразийски империи се борят между тях за делба на територии, които исторически не им принадлежат етнически, българите могат да си изискат независимостта с оръжие в ръка. Оръжие, което българите, затворени географски в рамките на османските владения (за разлика от другите балкански нации, имащи съседски достъп до Европа по море или суша) в никакъв случай не получават от Русия, решила най-сетне сама да се възползва от Източния въпрос за приближаване или завладяване на проливите на вълната на надигащото се българско националноосвободително придвижване, демонстрирано пред света посредством трагичната всеотдайност на априлските въстаници напролет на 1876 г. Техният трагичен неуспех повлича десетки хиляди почтени жертви на османското възмездие, само че трансформира Източният въпрос в Български въпрос номер едно за Европа за това време. Българската покруса провокира интернационалния отзив, довел до самата война. Русия, която от векове води война с Турция за достъп до „ топлите морета “ и употребява българския плацдарм за реализиране на тази своя мания – разорявайки пътьом обитаемоте с българи земи (на отиване и на връщане) с контрибуции, пожарища и обезлюдяване на десетки селища, най-накрая взема решение на 13-ия път да изясни следващата си война с Турция не като завоевателна, а като освободителна.
В същото време съветската дипломация – в частност нейното острие на Балканите Н. Игнатиев, е положила оптимални старания да избегне войната и да получи за себе си придобивки от европейския напън върху султана. Европейските сили стартират да удрят по Високата врата, настоявайки Османската империя да даде права и свободи на потиснатите нации в европейска Турция. Русия, част от „ европейския оркестър “, както са наричали форума на тогавашните най-влиятелни страни в Европа, приканва на думи за същото. Същевременно Русия се бори на фронта на тайната дипломация до последния миг и до последна капка мастило да резервира дружбата си със султана (изразът за дружбата с него е на Игнатиев).
Който не има вяра в тази истина, би трябвало да прочете откровенията на висшия представител на съветския имперски интерес в района Н. Игнатив, представени щедро по-нататък в тази книга по личните му мемоари.
Думеранговите разкрития на съветски източници, които показват тази част от историята в много по-различна светлина от онази, с която русофилите ни осветляват заслепяващо за събитията, състояли се преди 140 години, могат да накарат всеки искащ да прогледне.
Руските източници няма по какъв начин да бъдат упрекнати по общоприетия първосигнален метод в „ русофобия “. Те обезоръжават дежурните бранители на нормалните внушения за съветската роля в зачеването на българската свобода – роля, която претендира да е основополагаща, въпреки никой човек, народ или страна да не чества зачеването си.
Нормалните хора и страни, които имат право на лично мнение, означават като собствен народен празник появяването си на белия свят. Зачеването може да бъде и насилническо. Само раждането се назовава рожден ден.
Българската държавност проплаква с появяването си на белия свят, поема си глътка независимост като новородена нация официално на 13 юли 1878 г. Тогава в Берлин е оповестено интернационално приетото пораждане на българската (относителна все още) самостоятелност посредством скъсването на пъпната шнур както с жестоката османска мащеха, по този начин и с Матушката Русия, претендираща да осинови българите на правата на победителката над някогашната поробителка, настанила се на мястото на победената евразийска посестрима в ролята на съветска имперска дойка.
Тя обаче си е направила неправилно сметката като акушерка на българската „ самостоятелност “ по съветски шаблон. Германският българофил, сътрудник на авторитетния в Европа „ Кьолнише цайтунг “ и очевидец на събитията от това време Артур декор Хун, написа по този мотив:
„ Че България не е Туркмения, която може да се ръководи просто с бич, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, тъй като България беше за нея през цялостен един век основната точка на източната ѝ политика. Русия затова трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше казусът. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та по тази причина се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да ръководят българите с бич както татарите и туркмените. Но, господа съветски дипломати, българите не са родени за камшици и иго, а за независим, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „ Свобода, самостоятелност и България за себе си “. (Артур декор Хун, „ Борбата на българите за съединението си “, Фондация Балкански културен конгрес, София, 2013 г. с. 27–28)
Парадоксално на пръв взор, само че изцяло разумно и по стичане на историческите условия е събитието, че таман на в началото интернационално непризнатото Съединение от 6 септември 1885 г. приляга най-вече да бъде прието правото да бъде датата на същинското раждане на националната самостоятелност. Тя е реализирана на този ден само и единствено с напъните на българите, обединили се против всички външни спънки, против които Русия е била най-трудната за превъзмогване (или най-пакостната, по израза Димитър Благоев).
Като става дума за родоначалника на българския социализъм Димитър Благоев, представен по-нататък в книгата с негова прочувствена тирада против съветската интервенция в българските каузи от 1914 г. в Народното събрание, за пристраст(е)ните към левите хрумвания читатели, само че и освен за тях, е потребно да се срещнат също с някои мисли на Фридрих Енгелс. Той не е правил изключение от правилото левите мислители от неговото време да бъдат уверени съперници на съветското имперско мракобесие, заклеймявано и в България от Благоев, Янко Сакъзов (който декларира: „ Русия искаше Санстефанска България до тогава, до момента в който мислеше, че основаното от нея княжество ще ѝ служи за оръдие в нейните проекти на Изток. Една самостойна самостоятелна България, която преследва свои национални цели и задания, не можеше да откри снизхождение в Русия “).
Дори и Георги Димитров се оказва „ русофоб “, преди да се сложи като комунист в услуга на непознатата руска страна.
За същинските цели на съветския поробителски нагон Фридрих Енгелс написа:
„...тук на юг, на алчния поробител се мяркаше военна плячка, равна на която не можеше да се откри в Европа...
Ако Русия престане да заплашва Босфора, принудена от европейските сили да се откаже от тази фикс идея... маждари, румънци, сърби, българи, арнаути, гърци и турци ще бъдат тогава най-сетне в положение да разрешат разногласията между тях и без непозната интервенция да разграничат националните си територии и да уредят вътрешните си работи и по лично убеждение. Тогава внезапно ще стане ясно, че основната спънка за автономията и свободното обединяване на народите и на отломките от разнообразни народности сред Карпатите и Бяло море не е бил никой различен, с изключение на същият царизъм, който употребява мнимото избавление на тези нации за прикритие на проектите си за международно владичество “. (Фридрих Енгелс, Външната политика на съветския царизъм, МАРКС-ЕНГЕЛС, Съчинения, т. 22 С., 1967, с. 15, с. 46)
Карл Маркс, който сме привикнали да възприемаме като близнак на Енгелс, фактически му приглася по приятелски по тематиката за Русия като съществена опасност за Европа (която, по думите му, се бои повече единствено от революции). Отбелязвайки, че Русия заплаща за агитация на европейските вестници, да вземем за пример във Франция, Маркс споделя през 1853 г. в публикацията си „ Традиционната политика на Русия “:
„ В обичайна политика на Русия няма друга присъща линия, която да бие толкоз доста на очи, както обичайното неизменност освен на нейните цели, а и на метода, по който се преследват те. В днешния Източен въпрос няма комплицираност, няма развой, няма публична нота, която да не може да бъде представена от към този момент познатите страници на историята “.
Маркс оспорва схващането, че летоброенето на съветската завоевателна политика на юг стартира от Петър I и стъпва върху образеца с съветското вероломство против България от 10 век.
„ Политиците обичат да се базират на наследството на Петър, с цел да покажат обичайна политика на Русия в най-общ проект и изключително от позиция на нейните планове в Константинопол. Те би трябвало да се върнат много по-назад. Преди повече от осемстотин години Святослав – тогавашен езически популярен княз на Русия, афишира при едно събиране на своите боляри (благородници), че освен България, а и Гръцката империя в Европа, дружно с Бохемия и Унгария ще би трябвало да одобряват господството на Русия. “ Святослав завоюва Силистра и заплашва Константинопол през 976 година след Христа, тъкмо както Николай през 1828 година. Династията Рюрик измества скоро след основаването на Руската империя столицата си от Новгород в Киев, с цел да бъде по-близо до Византия... Единството в задачите на съветската политика несъмнено се дефинира от нейното историческо минало, географските условия от нуждата да завоюва отворени морски пристанища в архипелага и в Северно море, в случай че желае да резервира надмощието си в Европа. Обаче станалият традиция метод, по който Русия преследва тези цели, въобще не заслужава възхищението, с което го удостояват европейските политици. Ако триумфът на нейната наследствена политика потвърждава слабостта на западните сили, то еднообразните форми на тази политика в същото време разкриват вътрешния безчовечен темперамент на самата Русия...
И в случай че на мястото на султана би пристигнал царят, то империята майка би се съживила още веднъж с още по-гибелно въздействие, в сравнение с при античните императори, и с още по-агресивна мощ, в сравнение с при султана...
Вярна на античната азиатска система на сякаш дребните трикове, Русия си играе с лековерието на западния свят...
Само един е методът да се отнасяме с такава мощ като Русия – безстрашието...
...руските набези в Европа още веднъж ще бъдат лимитирани до сферата на дипломацията и интригите, от една страна, водени от безскрупулната надменност, а от друга, подкрепени от уязвимост и безволие (ако Европа съумее да се сплоти против Русия и приложи по отношение на нея политика на заплашване, към каквато приканва Маркс – бел. И. И.)...
Тук (в Русия – бел. И. И.) има една сила и действена мощ на това деспотично държавно управление, на тази варварска раса, каквато на вятъра търсим измежду монархиите на по-старите страни...(Карл Маркс срещу Русия, проф. доктор Й.А. Дьорих, превод Невяна Керемедчиева, изд. ХРИКЕР, София 1998)
За военното значение на Дарданелите и Босфора, което е в основата на съветските 12 войни с Османската империя (което важи изцяло и за 13-ата през 1877 г., наречена освободителна за българите), Карл Маркс написа:
„...А в този момент за военните гледни точки. Търговско-политическото значение прави Дарданелите и Босфора в същото време и военни позиции от първостепенна значимост, т.е. позиции, които във война имат основна значителност... Дарданелите и Босфорът са толкоз тесни, че няколко добре ситуирани въоръжени укрепления могат да окажат опозиция на всички флоти на света, събрани дружно, в случай че биха се пробвали да създадат пробив. А в случай че Русия в миналото ги завладее, тя не би се поколебала нито минута да построи тези укрепления. Тогава Черно море ще бъде в още по-голяма степен съветско, в сравнение с е Ладожкото езеро, което се намира тъкмо в сърцето на Русия. Съпротивата на кавказците би била съкрушена с един удар. Трапезунд би станал съветско пристанище; в случай че след това бъде завзет Константинопол, Турската империя ще се разпадне на две елементи. Азиатската и европейската част на Турция няма да имат опция да останат свързани между тях и да се поддържат една друга. И до момента в който изтласканата в Азия военна мощ на турската войска бъде прекомерно безвредна, Македония, Тесалия и Албания няма доста да затруднят завоевателя да ги пороби, откакто един път бъдат обкръжени и отрязани от главното тяло; не би им останало нищо друго, с изключение на да молят за благосклонност и за една войска, която би запазила вътрешния ред “ (пак там, с. 94).
„ Една от причинитe да стартира тази книга беше изявление на един обслужващ съветската агитация човек, който предходната година съобщи, че написа книга за граф Игнатиев като за татко на българската нация. Когато прочетох изявлението, това дефинитивно ме взриви “, показа Инджев.
Той описа още, че му е лишило няколко месеца, до момента в който открие записките на Игнатиев, които са от 843 страници. Според създателя същинската цел на Русия по време на войната не е било българското Освобождение.
„ Целите на Русия са изцяло ясни – Проливите, както и да не бъде позволено европейско въздействие в България и българите да бъдат „ оръдие в ръцете на Русия “, както Игнатиев се показва “, каза Инджев.
„ Измамата „ Сан Стефано “ прави прецизна дисекция на интервала, разглеждайки детайлно обстоятелствата и заблудите, дали основа на визията за така наречен безконечна дружба сред България и Русия, сред Съюз на съветските социалистически републики и Народна република България и сред двата „ сякаш постоянно влюбени през вековете “ народа.
Разбивайки легенди, само че и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира тези аспекти от съветската политика, които оставят трайна диря освен в българската и съветската история, само че и дефинитивно трансформират международната карта.
Ето и фрагмент от книгата:
Из „ Измамата „ Сан Стефано ” от Иво Инджев
Симеон Радев, 1906 г.
„ За забелязване е, че когато се касае за съветския авторитет в България, нашите русофили са доста по-непримирими, нежели самото съветско държавно управление. Това се дължи, несъмнено, основно на обстоятелството, че те са тук, в България паразити на съветския авторитет, с който така доста злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но неведнъж тяхната цинична отбрана на съветските ползи се дължи на незнание. “
ОПОРНАТА ТОЧКА З МАРТ, ПРАЗНИК
НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ В БЪЛГАРИЯ
Съветското господство се срина в България в края на 1989 г. Абдикира през 1990 г. безмълвно от възвеличаването на българското проваляне след рухването под руско иго, обозначено с датата 9 септември 1944 г., наложена от руските окупатори за български народен празник.
Същевременно руската пета колона се прегрупира тактически в съветска и изигра най-силния си за десетилетия напред стратегически ход, изстрелвайки в орбитата на своето въздействие своя нов спутник за управление на българското русофилство. Тя влага в бъдещето на прероденото руско въздействие в България посредством нов русофилски празник номер едно на републиката на датата 3 март. Тя в никакъв случай не е чествана като народен празник в окупираната от Съюз на съветските социалистически републики България, с изключение на на кръглата 100-годишнина през 1978 г. – изключение, което потвърждаваше правилото, че съветската роля в българската история не беше приоритет на пропагандата, тъй като нямаше по какъв начин да бъде избрана като социалистическа.
Датата 3 март стана сходна на 9 септември като производна на непознатата воля. Тя е основната опорна точна на русофилството у нас. „ От бодил, та на глог “ и „ от девети, та на трети “.
Руското въздействие се наложи у нас за следващ път под актуализирана старовремска форма. То заложи в своята агитация на еднопосочното показване на претекстовете за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Резултатите от нея в безкритичния подтекст на съветската по(л)за, учредена на презумпцията за дължимата българска признателност, са налице и са наобратно на българския народен интерес страната да върви по европейски, а не по евразийски път.
Старият колкото българската независимост от края на 19 век спор накъде да върви железницата на възродена България – на Север (към Русия) или на Запад (към Европа), още веднъж беше извоювана от прагматичното мислене на българите. Те пожелаха да се ориентират към западния магнит, чиято прелест е била неустоима в края на 19 век. Тя няма конкуренция от страна на изостаналата Русия и в наши дни.
Там, където ревностната Москва не може да предложи опция на българите в материалната сфера в контраст на проевропейската им ориентировка, Кремъл активизира възприятията и страстите по отъпканите с руско-съветски ботуши пътеки на проруското партизанстване на почвата на историята, напоена с кръв. Тя е основната съветска инвестиция в България. Кремъл си желае още веднъж и още веднъж лихвите по този заем без оглед на стотиците български заплащания по дълга освен в злато, поискано от Русия посредством основания от нея в България Окупационен фонд незабавно след края на войната с Турция, само че и посредством стотици топоними на благодарността за тази кръв под формата на названия на улици, площади и паметници на благодарността.
Това погасяване на съветския заем е вплетено автоматизирано в наши дни в претенцията на Кремъл да изисква още и още признателност и примирителност от България и българите. От тях се чака да свързват с 3 март 1878 г. всяко ръководство в Москва – и съответно на актуалния съветски държател Владимир Путин, без оглед на враждебността му към България и на европейските ни ползи. А на напред във времето като хоругви за безконечна приложимост на безкрайното русофилско литийно шествие се изнасят съветските жертви в една война, която е била провокирана в реалност от вековни имперски цели, само че е била представяна като неочакван освободителен ентусиазъм на страната, известна като пример за мракобесието, упражнявано над самите руснаци и поробените от тях нации.
При никоя от предходните 12 евразийски войни на Русия против Турция (до една по самодейност на Руската империя) не е ставало дума за свободата на българите. Дядо Иван на процедура с дейности и посредством безучастие е подкрепял турския ятаган против бунтуващи се българи, въобразили си, че когато двете евразийски империи се борят между тях за делба на територии, които исторически не им принадлежат етнически, българите могат да си изискат независимостта с оръжие в ръка. Оръжие, което българите, затворени географски в рамките на османските владения (за разлика от другите балкански нации, имащи съседски достъп до Европа по море или суша) в никакъв случай не получават от Русия, решила най-сетне сама да се възползва от Източния въпрос за приближаване или завладяване на проливите на вълната на надигащото се българско националноосвободително придвижване, демонстрирано пред света посредством трагичната всеотдайност на априлските въстаници напролет на 1876 г. Техният трагичен неуспех повлича десетки хиляди почтени жертви на османското възмездие, само че трансформира Източният въпрос в Български въпрос номер едно за Европа за това време. Българската покруса провокира интернационалния отзив, довел до самата война. Русия, която от векове води война с Турция за достъп до „ топлите морета “ и употребява българския плацдарм за реализиране на тази своя мания – разорявайки пътьом обитаемоте с българи земи (на отиване и на връщане) с контрибуции, пожарища и обезлюдяване на десетки селища, най-накрая взема решение на 13-ия път да изясни следващата си война с Турция не като завоевателна, а като освободителна.
В същото време съветската дипломация – в частност нейното острие на Балканите Н. Игнатиев, е положила оптимални старания да избегне войната и да получи за себе си придобивки от европейския напън върху султана. Европейските сили стартират да удрят по Високата врата, настоявайки Османската империя да даде права и свободи на потиснатите нации в европейска Турция. Русия, част от „ европейския оркестър “, както са наричали форума на тогавашните най-влиятелни страни в Европа, приканва на думи за същото. Същевременно Русия се бори на фронта на тайната дипломация до последния миг и до последна капка мастило да резервира дружбата си със султана (изразът за дружбата с него е на Игнатиев).
Който не има вяра в тази истина, би трябвало да прочете откровенията на висшия представител на съветския имперски интерес в района Н. Игнатив, представени щедро по-нататък в тази книга по личните му мемоари.
Думеранговите разкрития на съветски източници, които показват тази част от историята в много по-различна светлина от онази, с която русофилите ни осветляват заслепяващо за събитията, състояли се преди 140 години, могат да накарат всеки искащ да прогледне.
Руските източници няма по какъв начин да бъдат упрекнати по общоприетия първосигнален метод в „ русофобия “. Те обезоръжават дежурните бранители на нормалните внушения за съветската роля в зачеването на българската свобода – роля, която претендира да е основополагаща, въпреки никой човек, народ или страна да не чества зачеването си.
Нормалните хора и страни, които имат право на лично мнение, означават като собствен народен празник появяването си на белия свят. Зачеването може да бъде и насилническо. Само раждането се назовава рожден ден.
Българската държавност проплаква с появяването си на белия свят, поема си глътка независимост като новородена нация официално на 13 юли 1878 г. Тогава в Берлин е оповестено интернационално приетото пораждане на българската (относителна все още) самостоятелност посредством скъсването на пъпната шнур както с жестоката османска мащеха, по този начин и с Матушката Русия, претендираща да осинови българите на правата на победителката над някогашната поробителка, настанила се на мястото на победената евразийска посестрима в ролята на съветска имперска дойка.
Тя обаче си е направила неправилно сметката като акушерка на българската „ самостоятелност “ по съветски шаблон. Германският българофил, сътрудник на авторитетния в Европа „ Кьолнише цайтунг “ и очевидец на събитията от това време Артур декор Хун, написа по този мотив:
„ Че България не е Туркмения, която може да се ръководи просто с бич, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, тъй като България беше за нея през цялостен един век основната точка на източната ѝ политика. Русия затова трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше казусът. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та по тази причина се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да ръководят българите с бич както татарите и туркмените. Но, господа съветски дипломати, българите не са родени за камшици и иго, а за независим, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „ Свобода, самостоятелност и България за себе си “. (Артур декор Хун, „ Борбата на българите за съединението си “, Фондация Балкански културен конгрес, София, 2013 г. с. 27–28)
Парадоксално на пръв взор, само че изцяло разумно и по стичане на историческите условия е събитието, че таман на в началото интернационално непризнатото Съединение от 6 септември 1885 г. приляга най-вече да бъде прието правото да бъде датата на същинското раждане на националната самостоятелност. Тя е реализирана на този ден само и единствено с напъните на българите, обединили се против всички външни спънки, против които Русия е била най-трудната за превъзмогване (или най-пакостната, по израза Димитър Благоев).
Като става дума за родоначалника на българския социализъм Димитър Благоев, представен по-нататък в книгата с негова прочувствена тирада против съветската интервенция в българските каузи от 1914 г. в Народното събрание, за пристраст(е)ните към левите хрумвания читатели, само че и освен за тях, е потребно да се срещнат също с някои мисли на Фридрих Енгелс. Той не е правил изключение от правилото левите мислители от неговото време да бъдат уверени съперници на съветското имперско мракобесие, заклеймявано и в България от Благоев, Янко Сакъзов (който декларира: „ Русия искаше Санстефанска България до тогава, до момента в който мислеше, че основаното от нея княжество ще ѝ служи за оръдие в нейните проекти на Изток. Една самостойна самостоятелна България, която преследва свои национални цели и задания, не можеше да откри снизхождение в Русия “).
Дори и Георги Димитров се оказва „ русофоб “, преди да се сложи като комунист в услуга на непознатата руска страна.
За същинските цели на съветския поробителски нагон Фридрих Енгелс написа:
„...тук на юг, на алчния поробител се мяркаше военна плячка, равна на която не можеше да се откри в Европа...
Ако Русия престане да заплашва Босфора, принудена от европейските сили да се откаже от тази фикс идея... маждари, румънци, сърби, българи, арнаути, гърци и турци ще бъдат тогава най-сетне в положение да разрешат разногласията между тях и без непозната интервенция да разграничат националните си територии и да уредят вътрешните си работи и по лично убеждение. Тогава внезапно ще стане ясно, че основната спънка за автономията и свободното обединяване на народите и на отломките от разнообразни народности сред Карпатите и Бяло море не е бил никой различен, с изключение на същият царизъм, който употребява мнимото избавление на тези нации за прикритие на проектите си за международно владичество “. (Фридрих Енгелс, Външната политика на съветския царизъм, МАРКС-ЕНГЕЛС, Съчинения, т. 22 С., 1967, с. 15, с. 46)
Карл Маркс, който сме привикнали да възприемаме като близнак на Енгелс, фактически му приглася по приятелски по тематиката за Русия като съществена опасност за Европа (която, по думите му, се бои повече единствено от революции). Отбелязвайки, че Русия заплаща за агитация на европейските вестници, да вземем за пример във Франция, Маркс споделя през 1853 г. в публикацията си „ Традиционната политика на Русия “:
„ В обичайна политика на Русия няма друга присъща линия, която да бие толкоз доста на очи, както обичайното неизменност освен на нейните цели, а и на метода, по който се преследват те. В днешния Източен въпрос няма комплицираност, няма развой, няма публична нота, която да не може да бъде представена от към този момент познатите страници на историята “.
Маркс оспорва схващането, че летоброенето на съветската завоевателна политика на юг стартира от Петър I и стъпва върху образеца с съветското вероломство против България от 10 век.
„ Политиците обичат да се базират на наследството на Петър, с цел да покажат обичайна политика на Русия в най-общ проект и изключително от позиция на нейните планове в Константинопол. Те би трябвало да се върнат много по-назад. Преди повече от осемстотин години Святослав – тогавашен езически популярен княз на Русия, афишира при едно събиране на своите боляри (благородници), че освен България, а и Гръцката империя в Европа, дружно с Бохемия и Унгария ще би трябвало да одобряват господството на Русия. “ Святослав завоюва Силистра и заплашва Константинопол през 976 година след Христа, тъкмо както Николай през 1828 година. Династията Рюрик измества скоро след основаването на Руската империя столицата си от Новгород в Киев, с цел да бъде по-близо до Византия... Единството в задачите на съветската политика несъмнено се дефинира от нейното историческо минало, географските условия от нуждата да завоюва отворени морски пристанища в архипелага и в Северно море, в случай че желае да резервира надмощието си в Европа. Обаче станалият традиция метод, по който Русия преследва тези цели, въобще не заслужава възхищението, с което го удостояват европейските политици. Ако триумфът на нейната наследствена политика потвърждава слабостта на западните сили, то еднообразните форми на тази политика в същото време разкриват вътрешния безчовечен темперамент на самата Русия...
И в случай че на мястото на султана би пристигнал царят, то империята майка би се съживила още веднъж с още по-гибелно въздействие, в сравнение с при античните императори, и с още по-агресивна мощ, в сравнение с при султана...
Вярна на античната азиатска система на сякаш дребните трикове, Русия си играе с лековерието на западния свят...
Само един е методът да се отнасяме с такава мощ като Русия – безстрашието...
...руските набези в Европа още веднъж ще бъдат лимитирани до сферата на дипломацията и интригите, от една страна, водени от безскрупулната надменност, а от друга, подкрепени от уязвимост и безволие (ако Европа съумее да се сплоти против Русия и приложи по отношение на нея политика на заплашване, към каквато приканва Маркс – бел. И. И.)...
Тук (в Русия – бел. И. И.) има една сила и действена мощ на това деспотично държавно управление, на тази варварска раса, каквато на вятъра търсим измежду монархиите на по-старите страни...(Карл Маркс срещу Русия, проф. доктор Й.А. Дьорих, превод Невяна Керемедчиева, изд. ХРИКЕР, София 1998)
За военното значение на Дарданелите и Босфора, което е в основата на съветските 12 войни с Османската империя (което важи изцяло и за 13-ата през 1877 г., наречена освободителна за българите), Карл Маркс написа:
„...А в този момент за военните гледни точки. Търговско-политическото значение прави Дарданелите и Босфора в същото време и военни позиции от първостепенна значимост, т.е. позиции, които във война имат основна значителност... Дарданелите и Босфорът са толкоз тесни, че няколко добре ситуирани въоръжени укрепления могат да окажат опозиция на всички флоти на света, събрани дружно, в случай че биха се пробвали да създадат пробив. А в случай че Русия в миналото ги завладее, тя не би се поколебала нито минута да построи тези укрепления. Тогава Черно море ще бъде в още по-голяма степен съветско, в сравнение с е Ладожкото езеро, което се намира тъкмо в сърцето на Русия. Съпротивата на кавказците би била съкрушена с един удар. Трапезунд би станал съветско пристанище; в случай че след това бъде завзет Константинопол, Турската империя ще се разпадне на две елементи. Азиатската и европейската част на Турция няма да имат опция да останат свързани между тях и да се поддържат една друга. И до момента в който изтласканата в Азия военна мощ на турската войска бъде прекомерно безвредна, Македония, Тесалия и Албания няма доста да затруднят завоевателя да ги пороби, откакто един път бъдат обкръжени и отрязани от главното тяло; не би им останало нищо друго, с изключение на да молят за благосклонност и за една войска, която би запазила вътрешния ред “ (пак там, с. 94).
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ