Наченем ли да пишем, сякаш два гласа заговорват в нас:

...
Наченем ли да пишем, сякаш два гласа заговорват в нас:
Коментари Харесай

По пътя на буквите

Наченем ли да пишем, като че ли два гласа заговорват в нас: единият диктува, подрежда и увещава, до момента в който другият слуша, колебае се, но в последна сметка той е този, който прави избор и надвива. Единият е неотстъпчив и могъщ, другият – примирителен, само че решителен.

Позната обстановка, задаваща срещата ни с езика. С този език, на който сме привикнали да формулираме мислите си, на който освен приказваме, само че и пишем, откогато като първолаци ръката ни е привикнала да изрисува чертици и ченгелчета, преди да посегне в този момент към клавиатурата отново в търсене на същите тези кирилски букви, с цел да закрачат те по бялата страница.

Дотолкова сме езиково вглъбени, че съвсем не си даваме сметка какъв брой невероятна е тази сфера на буквите, откъдето през времето имаме допир с вечността. Нехайно я загърбваме, забравяйки по какъв начин зад граматическите правила се крие цяла една философия на буквите, граничеща със Словото.
Казва ни го още Йоан Екзарх: " словото, което е в мене, е моя вътрешна душевна същина, а като излезе от устата ми и получи звукова одежда, към този момент не е прикрито единствено в мене, само че на вси люде, които го слушат, към този момент не е непознато И както словото, като се облече в тон, оказва се на всички, по този начин е и със Словото, което се облече в плът " ( " Похвално слово за Иоан Богослов ", превод Дора Иванова-Мирчева, София, " Славика ", 1993).

Тъкмо туй " синовство " сред тон и нравствен смисъл, сред израз и плът, сред буквите и Словото, си остава умонепонятно през днешния ден, упорства същият Йоан Екзарх, " така както съдният ден е неузнаваем и неведоми са пътищата Божие ".

В началото бе Словото. Ала по какъв начин, станало плът, то търси да се отчлени и о-смисли, да получи материална обвивка, препращаща към словото в тон, позволяващо на всеки човешки жанр, прераснал в народ, да откри своите си думи, да изрази себе си? Спомнете си по какъв начин Черноризец Храбър се диви на толкова съвършеното устроение на речта, привеждащо ни към разсъдък и избавление: " Първата писмен знак у евреите е " алеф ", което ще рече " обучение ". Затова на детето, заведено на учебно заведение, се споделя " учи се ". По същия метод, по който в гръцкия език, се споделя, че " алфа " значи " търси ", " търси познание ". Подобно на което и св. Кирил сътвори буквата " Азъ ", изговаряща се с необятно отваряне на устата, за развързване устните на тези, тръгнали посредством писмеността да учат разсъдък " ( " За буквите ", превод Донка Петканова). Оттук и фамозният образец за какво с римски или гръцки букви не може да се изпише нито " просторност ", нито " живот ".

Всъщност става дума за правото на разногласие. Оттук и втората значима вметка на Черноризеца: за какво славянските букви, основани особено, с цел да въплътят звуково Словото, се нагласяват и не престават да се нагласяват. Защото " по-лесно е да се настройки отсетне, в сравнение с да се сътвори за първи път ". Поради което още през Първото българско царство св. Климент Охридски или негови възпитаници постановат по-достъпната кирилица, пристигнала да замести глаголицата, сътворена от св. Кирил. Ала правилото на избавителното устроение на речта се съхранява. Инак глаголическият превод на Евангелието, дело на Солунските братя, щеше да се цитира през днешния ден като някаква особена културна екзотика, сходно на готския превод на свещеник Вулфила, извършен пет века по-рано и потопен в обяснима давност под смазващата мощност на латинския език.

Ключ към това избавително устроение откриваме най-много в " Сказание за буквите " на Константин Костенечки (превод Анна-Мария Тотоманова, София, " Славика ", 1993) –уникален граматически етюд от края на XIV в., тоест от времето на Евтимиевата промяна, популяризирал се посредством голям брой преписи чак до XVII в. В това свое " Сказание " Константин от Костенец, преводач и литератор, духовно осмисля граматиката и буквите. И ни споделя неща, които освен че сме не запомнили, а като че ли в никакъв случай не сме знаели. Той подрежда и проучва буквите като духовните тухли на съвкупното книжовно дело. Струва ми се, че в ден като 24 май има смисъл да извървим този път към буквите. В размисъл над първоначалата на писмеността и писмеността ни.

И така, замислете се: за какво " всяка писмен знак или всеки знак, който не се намира на мястото си, не принадлежи към дома на Господа. А щом не е от Господния дом, то не е ли от противния? "
Излиза, че щом писмеността е свята, изключително пагубни стават правописните ни неточности. Те покваряват, до момента в който избягването или отстраняването им изцелява. Константин Костенечки даже си служи с една невероятна метафора – писмеността е като стълбица към съвършенството . Поради което всяка сторена – волно или несъзнателно – буквена неточност е като строшено ходило по нея. Едно по едно – и си отива цялата стълба. Затуй строшената стълба на книжовността е даже по-голямо злополучие, в сравнение с да ти преломят нозете – тоест от недъгавостта в персонален проект. Нали " в случай че има стълба, хромият, лазейки на колене и на ръце, ще се качи и ще слезе. А без стълба и никой от здравите не ще може да се издигне ".

Силни думи против малограмотните и недобросъвестни писачи, отварящи люта рана в снагата на писмеността ни. С днешна дата комай е по-добре гузно да замълчим, поради на това, което се случва с езика ни.

Ала вижте какво осмисляне на нашата словесност е имало още през XIV в.: правописните неточности са грехове, закононарушение против духа, извращаване на Словото. Нали по този начин думите се трансформират, смислите се заличават, истините се изопачават. Една сбъркана писмен знак може да промени до неразбираемост думата и превратно да преобърне смисъла. Какво да кажем тогава през днешния ден?
Някога правилото е било ясно: " И в случай че кажеш: " какво от туй, че бърка някой, който не знае? ", то и аз не съдя тези хора, ами тези, които ми опонират. А и за какво да се уподобяваме на животните? Защото това неведение ни прави да приличаме на тях, тъй като Бог ни е основал словесни и би трябвало да се храним посредством словото " " А ти казваш – както желае да написа, единствено да написа красиво, дете е, след това ще се научи. И по този начин, като се вкорени неприятно, всичко ще бъде неприятно Защото отговорността на учението на децата е по-голяма, о, учители, в сравнение с писането на книги ". (Константин Костенечки, " Сказание за буквите " ).

Днес таман този нюх като че ли изчезва. Неграмотността се рои, знанието не е норма, отговорността по учението на децата се крепи само върху самоотвержените старания на шепа учители запалянковци, пред чийто нравствен героизъм можем единствено да сведем глави.

И още едно значимо запитване: не сме ли се много поотдалечили от пътя, водещ към стълбата на книжното съвършенство, чиито стъпала ни наподобяват все по-изпотрошени? Ако съдим по днешната езикова немара, наподобява, че е по този начин. Като лъч светлина ни идва утешението на книжовника Константин от Костенец, че комай по този начин е било отколе, само че и че постоянно са се намирали неуморни. Защото " умората е по-голяма, когато вървиш без път ".

Твърдение, което той обосновава със следния мотив: " А защото пътят, който вкарва в царството Божие, е печален и стеснен, подобен е и този, който не дава независимост на ученика в нито една писмен знак, нито в знаците, нито в ударенията. Той ще изведе навън ".

Затова да не изпускаме от взор пътя на буквите.

" Дневник " препечатва материала от портал " Култура "
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР