Фотожурналистиката и съвременният начин за общуване чрез изображения
Началото на актуалната фотожурналистика е поставено през 1925 година в Германия, когато е изобретена първата 35 мм камера. Този фотоапарат разрешавал да се снима, без да се носи обемисто съоръжение, светлини и стативи. Така към този момент било елементарно да се вършат фотоси на хора по улиците, да се документират спортни и публични събития.
Фотографията и през днешния ден е нашето преобладаващо средство за връзка, като технологиите разрешават да бъдат заснемани и качвани над половин миллиард изображения дневно . Появата на Интернет и смарт телефоните прави все по-трудна опцията да се изкарват пари от снимка.
Бих могъл да кажа обаче, че това си има своите изгоди, защото качеството на изображенията се усилва неведнъж. Въпреки милиардите изображения от мобилни телефони, оповестени във Фейсбук, Instagram и Flickr, голямото болшинство от емблематичните фотоси, които запечатват огромни събития, са направени от професионални фотографи. Девет от 10-те изображения в „ Топ 10 фотоси на 2013 “ на списание „ Тайм “ да вземем за пример бяха направени от професионални фотографи.
Когато приказваме за професионални и качествени фотоси не става дума за техническите параметри на едно изображение, а на историята, която те предават.
Изключителен образец за такава снимка е Кевин Картър.
През март 1993 година Кевин Картър отпътува за Судан. Близо до село Айод, Южен Судан, намира момиченце, което е спряло, с цел да си почине на път към центъра за храна на Организация на обединените нации. Докато момичето си почива, до нея каца лешояд. Фотографът извънредно деликатно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути.
Не е несъмнено обаче какво се случва с детето откакто е направена фотографията. Според някой, фотографът гони лешоядът и избавя момичето. Според други обаче той не прави нищо, тъй като има по това време в Судан има зараза от заболявания и Кевин не рискува да се болести.
След като фотографията е оповестена в „ Ню Йорк Таймс ”, Кевин Картър е залят с въпроси за какво не е оказал помощ на детето, а единствено го е употребявал, с цел да го снима.
Тук е подобаващ миг за въпросът по кое време разпространяването на една история, злополучие или рецесия би трябвало да бъде показана, за сметка на нашите полезности, морал и това, което считаме за вярно.
Фотожурналистът е награден с Пулицър за изображението, само че скоро по-късно се самоубива. В предсмъртното си писмо той написа следното:
„ Много, доста скърбя. Болката от живота побеждава насладата. В един миг насладата не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки мемоари за убийства и трупове, яд и болка… облици на умиращи от апетит или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се причисля към Кен (наскоро умрял негов колега), в случай че имам това благополучие “.
Фотожурналистите минават оттатък личния си живот с цел да уловят това, което човешкото око не може – или подценява. Докато персоналната технология ни разрешава да намерим зона за комфорт, фотожурналистите стъпват в незнайното, с цел да ни разрешат да откриваме нови светове, а не елементарният, съвсем повтарящ се свят, който се вижда в потока на обществените мрежи.
Един добър фотожурналист е наясно, че при снимането на събитие той поддържа равнище на публично доверие, което не трябва да се нарушава. Следователно, неговите облици би трябвало да бъдат точни, навременни и образно стимулиращи, с цел да оказват помощ на феновете да се разпознават с разказаната вест.
Задачата на фотожурналиста е да опише история с картини. Може би по-важното е, че задачата му е да съобщи истината посредством облиците, които снима с камерата. По-скоро неговата цел е да подчертае значими въпроси. Забележително е, че той постоянно може да направи това с една фотография.
Днес фотожурналистиката е в преход, провокиран от цифровата гражданска война. В доста връзки това е освобождаващо, тъй като предлага нови благоприятни условия за развиване и на фотожурналистите, и на средата. Ролята на фотожурналистиката е огромна макар спада на доверие към обичайните медии, като нейната цел е да осведоми, а не да манипулира. С задоволително източници на информация всеки човек може да си сформира лично мнение.
Новите платформи за разпространяване разрешават фоторепортерската работа да бъде по-независима от всеки път. Това е и предизвикателство. Днес би трябвало да си и основател на видео, повествовател, на „ти“ със обществените мрежи. Информацията се придвижва по-бързо и по-свободно от всеки път, макар че цензурата продължава да съществува. Не всеки следи световните новинарски излъчвания или схваща техния език. Факт е, че с актуалните цифрови принадлежности в никакъв случай не е било по-лесно да направиш една фотография забавна. Ако си фотожурналист обаче, би трябвало да оставаш по отношение на действителността и да бягаш от изкушението да я пресъздаваш по-естетично. Реалността е задоволително забавна и предизвикването е да се улови с рефлексия върху казуса и почитание към хората, присъстващи на фотографията. Добрите фотожурналисти не разчитат на трикове.
Фотографията върви на ръба на егото и емпатията и го прескача според от това дали е посредствена или запаметяваща се. Затова и хората непрекъснато споделят фотоси в обществените мрежи – фотографията е повсеместен език, форма на другарство.
Професията на фотожурналиста е предизвикателство и за хората зад обектива, и за тези, които гледат фотосите. Общото сред тях е, че имат шанса дружно да трансформират света към по-добро.
Фотографията и през днешния ден е нашето преобладаващо средство за връзка, като технологиите разрешават да бъдат заснемани и качвани над половин миллиард изображения дневно . Появата на Интернет и смарт телефоните прави все по-трудна опцията да се изкарват пари от снимка.
Бих могъл да кажа обаче, че това си има своите изгоди, защото качеството на изображенията се усилва неведнъж. Въпреки милиардите изображения от мобилни телефони, оповестени във Фейсбук, Instagram и Flickr, голямото болшинство от емблематичните фотоси, които запечатват огромни събития, са направени от професионални фотографи. Девет от 10-те изображения в „ Топ 10 фотоси на 2013 “ на списание „ Тайм “ да вземем за пример бяха направени от професионални фотографи.
Когато приказваме за професионални и качествени фотоси не става дума за техническите параметри на едно изображение, а на историята, която те предават.
Изключителен образец за такава снимка е Кевин Картър.
През март 1993 година Кевин Картър отпътува за Судан. Близо до село Айод, Южен Судан, намира момиченце, което е спряло, с цел да си почине на път към центъра за храна на Организация на обединените нации. Докато момичето си почива, до нея каца лешояд. Фотографът извънредно деликатно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути.
Не е несъмнено обаче какво се случва с детето откакто е направена фотографията. Според някой, фотографът гони лешоядът и избавя момичето. Според други обаче той не прави нищо, тъй като има по това време в Судан има зараза от заболявания и Кевин не рискува да се болести.
След като фотографията е оповестена в „ Ню Йорк Таймс ”, Кевин Картър е залят с въпроси за какво не е оказал помощ на детето, а единствено го е употребявал, с цел да го снима.
Тук е подобаващ миг за въпросът по кое време разпространяването на една история, злополучие или рецесия би трябвало да бъде показана, за сметка на нашите полезности, морал и това, което считаме за вярно.
Фотожурналистът е награден с Пулицър за изображението, само че скоро по-късно се самоубива. В предсмъртното си писмо той написа следното:
„ Много, доста скърбя. Болката от живота побеждава насладата. В един миг насладата не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки мемоари за убийства и трупове, яд и болка… облици на умиращи от апетит или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се причисля към Кен (наскоро умрял негов колега), в случай че имам това благополучие “.
Фотожурналистите минават оттатък личния си живот с цел да уловят това, което човешкото око не може – или подценява. Докато персоналната технология ни разрешава да намерим зона за комфорт, фотожурналистите стъпват в незнайното, с цел да ни разрешат да откриваме нови светове, а не елементарният, съвсем повтарящ се свят, който се вижда в потока на обществените мрежи.
Един добър фотожурналист е наясно, че при снимането на събитие той поддържа равнище на публично доверие, което не трябва да се нарушава. Следователно, неговите облици би трябвало да бъдат точни, навременни и образно стимулиращи, с цел да оказват помощ на феновете да се разпознават с разказаната вест.
Задачата на фотожурналиста е да опише история с картини. Може би по-важното е, че задачата му е да съобщи истината посредством облиците, които снима с камерата. По-скоро неговата цел е да подчертае значими въпроси. Забележително е, че той постоянно може да направи това с една фотография.
Днес фотожурналистиката е в преход, провокиран от цифровата гражданска война. В доста връзки това е освобождаващо, тъй като предлага нови благоприятни условия за развиване и на фотожурналистите, и на средата. Ролята на фотожурналистиката е огромна макар спада на доверие към обичайните медии, като нейната цел е да осведоми, а не да манипулира. С задоволително източници на информация всеки човек може да си сформира лично мнение.
Новите платформи за разпространяване разрешават фоторепортерската работа да бъде по-независима от всеки път. Това е и предизвикателство. Днес би трябвало да си и основател на видео, повествовател, на „ти“ със обществените мрежи. Информацията се придвижва по-бързо и по-свободно от всеки път, макар че цензурата продължава да съществува. Не всеки следи световните новинарски излъчвания или схваща техния език. Факт е, че с актуалните цифрови принадлежности в никакъв случай не е било по-лесно да направиш една фотография забавна. Ако си фотожурналист обаче, би трябвало да оставаш по отношение на действителността и да бягаш от изкушението да я пресъздаваш по-естетично. Реалността е задоволително забавна и предизвикването е да се улови с рефлексия върху казуса и почитание към хората, присъстващи на фотографията. Добрите фотожурналисти не разчитат на трикове.
Фотографията върви на ръба на егото и емпатията и го прескача според от това дали е посредствена или запаметяваща се. Затова и хората непрекъснато споделят фотоси в обществените мрежи – фотографията е повсеместен език, форма на другарство.
Професията на фотожурналиста е предизвикателство и за хората зад обектива, и за тези, които гледат фотосите. Общото сред тях е, че имат шанса дружно да трансформират света към по-добро.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ