Мечтателят, който спеше в изоставени блокове
Начало Как да се включа Вдъхновените Мечтателят, който спеше в изоставени блокове Как едно момче без родители и дом съумява да реализира фантазиите си 
3 октомври 2019, 12:38 
Мечтателят, който спеше в изоставени блокове
От бюрото до снимачната площадка и Кан: историята на Катя Тричкова
Българският шоколад, който е прочут в целия свят (ВИДЕО)
Как едно румънско палто написа история
" Голямата полезност, която имаме е животът ни. А той се движи напред "
Кой направи " хапчето ", което вечно промени света
Зловещата " майка ", която поробва децата си
Кралицата на Банкок - от улицата до върха на света
"Животът е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв тъкмо ще ти се падне "
От кино лентата "Форест Гъмп "
Докато седи на една скамейка и приказва с непозната жена, един от обичаните кино персонажи - Форест Гъм споделя крилатата фраза за бонбоните и шанса в живота.
И е изцяло прав - шоколадът може да бъде толкоз сладостен, че да горчи. А от време на време, усетът му е единствено горчив. Така е и с провокациите, които от време на време ориста насочва към нас, Докато разберем какъв е усетът, който са ни оставили, би трябвало да мине време.
Пример за това е историята на Борислав Ангелов.
Той губи майка си в ранна детска възраст, а татко му по този начин и не се появил. Борислав попада в системата на институциите за деца, лишени от родителска грижа - първо във Велико Търново, след това в Стражица. Той не съумява да приключи учебно заведение и откакто става на 18, се мести в столицата.
„ Имах прочут в София и се реалокирах. Живеех в център за краткотрайно настаняване. Продължих образованието си в Професионалната гимназия по текстил и фешън дизайн.
Тъй като учех, имах привилегията да остана за по-дълго време в центъра. Самата институция има много положителни практики – освен заслон, оказват помощ ти в намирането на работа, да вземем за пример. Ако решиш да продължиш да учиш, също ти подават ръка. В самата институция те хранят и ти дават някакъв късмет да стъпиш на краката си”, споделя Боби. Но признава, че тогава не се възползвал от шанса, който получава. Той не съумява да взема втората си матура и макар че има проекти да продължи с образованието, няма време за "поправка ". Срокът, в който би трябвало да напусне центъра за краткотрайно настаняване е пристигнал.
Така, изцяло самичък, без родители и родственици, на които да разчита, Боби попада на улицата. "Около три месеца спах в изоставени блокове в „ Надежда”, споделя Боби за този горчив миг от живота му. Въпреки това обаче, когато се връща обратно, той не търси състрадание, а демонстрира самооценка. "Не съм мислел, че ще стигна до това равнище. Но мога да упреквам единствено себе си за това, че се е случило тъй като в подобен миг би трябвало да се стегнеш и да поемеш нещата в свои ръце , а аз се бях „ отпуснал”. Бях се повел в не добра компания, несъответствуваща за мен. И всичко това ме срина. Бях в нещо като меланхолия ".
Боби живее в изоставените блокове и върви два пъти в седмицата да се нахрани и изкъпе в центъра за краткотрайно настаняване, в който обитавал преди. За останалите дни от седмицата Боби споделя единствено: „ Намирах някакъв метод да се изхранвам”.
Един ден открива различен център за краткотрайно настаняване в квартал „ Захарна фабрика”. Там намира заслон, само че обстановката му не се трансформира радикално.. „ Не бях добре, тъй като нямах работа. Едвам-едвам намирах метод да се издържам”, споделя той.
Този интервал обаче го научава, че: " В живота имаш два избора – или да поемеш по този път, по който не би трябвало, или да стане човек от теб. Всичко зависи от теб ”.
Денят, в който осъзнава, че в ръцете си „ държи” този избор, а с него и своето избавление, е денят, в който се среща с Виктор Кирков. Боби живее в центъра за краткотрайно настаняване в „ Захарна фабрика” и понякога върви в другия – оня, в който първо постъпил, с цел да се храни. Точно там, сред сервирането и отсервирането, чува момчетата да приказват за някакъв тим по футбол.
„ Някакъв човек отишъл в центъра и търсел момчета за футбол. И на мен ми стана забавно и попитах какъв е тоя човек, желая и аз да се срещна с него и аз да се включа в плана. Момчетата споделиха, че мога да се запиша. Обаче за мое благополучие Виктор пристигна непосредствено в центъра, в който живеех, и се запознахме”, спомня си Боби и споделя: „ Спомням си все едно беше през вчерашния ден. Бяхме в стаята на директорката и Виктор ми разказваше за „ Отбор на вярата “. Повечето момчета бяха малко песимисти, че нямало да се получи, тъй като доста хора вършат планове, с цел да печелят пари за себе си и се възползват от изоставени деца. Тогава обаче Виктор ми вдъхна огромно доверие ".
Така Боби става част от Отбора на вярата.
Стартира подготовката за Световното състезание за бездомни в Мексико Сити. Годината е 2012. България за първи път ще се включи със собствен тим. На тренировките Боби поставя старания, дава всичко от себе си, с цел да оправдае гласуваното му доверие. Спазва желязна дисциплинираност, което впечатлява Виктор и треньора Методи Здравков.
На това състезание тимът ни е безспорен дебютант и се класира на 14 място от 43 тима.
След шампионата, животът на Боби се трансформира.
Той се връща в България и съумява да си откри работа - занимава се с поддръжката на Софийската синагога.
Излиза на квартира, взима втората си матура и сбъдва една своя фантазия - да бъде признат във висше образователно заведение. Кандидатства обществена педагогика и е признат да следва във Велико Търново.
Това обаче надалеч не е краят на неговата история.
Боби съумява да се откри в... Лондон. Първоначално не приказва добре езика, само че се записва в лицей, където съумява да вземе документ.
Днес Боби работи в най-популярния индийски ресторант в Лондон. И има последваща фантазия - да има център за подкрепяне на хора, които също като него са били в потребност, това да бъде място, където хората с по-различни - и характерни потребности да могат да се социализират, да получат помощ и поддръжка, с цел да могат в даден стадий да си оказват помощ и сами.
Той знае, че пътят е дълъг, само че е подготвен да го извърви.
Това, което го въодушевява е възприятието за отговорност. "Не желая да отчайвам хората, които са повярвали в мен ", добавя още той.
"Искам да покажа на всички, че в случай че паднеш - има по какъв начин да станеш ". Така приключва историята на Боби, която обаче ще бъде с продължение. А усетът й - към този момент не е горчив.
.
3 октомври 2019, 12:38 Мечтателят, който спеше в изоставени блокове
От бюрото до снимачната площадка и Кан: историята на Катя Тричкова
Българският шоколад, който е прочут в целия свят (ВИДЕО)
Как едно румънско палто написа история
" Голямата полезност, която имаме е животът ни. А той се движи напред "
Кой направи " хапчето ", което вечно промени света
Зловещата " майка ", която поробва децата си
Кралицата на Банкок - от улицата до върха на света
"Животът е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв тъкмо ще ти се падне "
От кино лентата "Форест Гъмп "
Докато седи на една скамейка и приказва с непозната жена, един от обичаните кино персонажи - Форест Гъм споделя крилатата фраза за бонбоните и шанса в живота.
И е изцяло прав - шоколадът може да бъде толкоз сладостен, че да горчи. А от време на време, усетът му е единствено горчив. Така е и с провокациите, които от време на време ориста насочва към нас, Докато разберем какъв е усетът, който са ни оставили, би трябвало да мине време.
Пример за това е историята на Борислав Ангелов.
Той губи майка си в ранна детска възраст, а татко му по този начин и не се появил. Борислав попада в системата на институциите за деца, лишени от родителска грижа - първо във Велико Търново, след това в Стражица. Той не съумява да приключи учебно заведение и откакто става на 18, се мести в столицата.
„ Имах прочут в София и се реалокирах. Живеех в център за краткотрайно настаняване. Продължих образованието си в Професионалната гимназия по текстил и фешън дизайн.
Тъй като учех, имах привилегията да остана за по-дълго време в центъра. Самата институция има много положителни практики – освен заслон, оказват помощ ти в намирането на работа, да вземем за пример. Ако решиш да продължиш да учиш, също ти подават ръка. В самата институция те хранят и ти дават някакъв късмет да стъпиш на краката си”, споделя Боби. Но признава, че тогава не се възползвал от шанса, който получава. Той не съумява да взема втората си матура и макар че има проекти да продължи с образованието, няма време за "поправка ". Срокът, в който би трябвало да напусне центъра за краткотрайно настаняване е пристигнал.
Така, изцяло самичък, без родители и родственици, на които да разчита, Боби попада на улицата. "Около три месеца спах в изоставени блокове в „ Надежда”, споделя Боби за този горчив миг от живота му. Въпреки това обаче, когато се връща обратно, той не търси състрадание, а демонстрира самооценка. "Не съм мислел, че ще стигна до това равнище. Но мога да упреквам единствено себе си за това, че се е случило тъй като в подобен миг би трябвало да се стегнеш и да поемеш нещата в свои ръце , а аз се бях „ отпуснал”. Бях се повел в не добра компания, несъответствуваща за мен. И всичко това ме срина. Бях в нещо като меланхолия ".
Боби живее в изоставените блокове и върви два пъти в седмицата да се нахрани и изкъпе в центъра за краткотрайно настаняване, в който обитавал преди. За останалите дни от седмицата Боби споделя единствено: „ Намирах някакъв метод да се изхранвам”.
Един ден открива различен център за краткотрайно настаняване в квартал „ Захарна фабрика”. Там намира заслон, само че обстановката му не се трансформира радикално.. „ Не бях добре, тъй като нямах работа. Едвам-едвам намирах метод да се издържам”, споделя той.
Този интервал обаче го научава, че: " В живота имаш два избора – или да поемеш по този път, по който не би трябвало, или да стане човек от теб. Всичко зависи от теб ”.
Денят, в който осъзнава, че в ръцете си „ държи” този избор, а с него и своето избавление, е денят, в който се среща с Виктор Кирков. Боби живее в центъра за краткотрайно настаняване в „ Захарна фабрика” и понякога върви в другия – оня, в който първо постъпил, с цел да се храни. Точно там, сред сервирането и отсервирането, чува момчетата да приказват за някакъв тим по футбол.
„ Някакъв човек отишъл в центъра и търсел момчета за футбол. И на мен ми стана забавно и попитах какъв е тоя човек, желая и аз да се срещна с него и аз да се включа в плана. Момчетата споделиха, че мога да се запиша. Обаче за мое благополучие Виктор пристигна непосредствено в центъра, в който живеех, и се запознахме”, спомня си Боби и споделя: „ Спомням си все едно беше през вчерашния ден. Бяхме в стаята на директорката и Виктор ми разказваше за „ Отбор на вярата “. Повечето момчета бяха малко песимисти, че нямало да се получи, тъй като доста хора вършат планове, с цел да печелят пари за себе си и се възползват от изоставени деца. Тогава обаче Виктор ми вдъхна огромно доверие ".
Така Боби става част от Отбора на вярата.
Стартира подготовката за Световното състезание за бездомни в Мексико Сити. Годината е 2012. България за първи път ще се включи със собствен тим. На тренировките Боби поставя старания, дава всичко от себе си, с цел да оправдае гласуваното му доверие. Спазва желязна дисциплинираност, което впечатлява Виктор и треньора Методи Здравков.
На това състезание тимът ни е безспорен дебютант и се класира на 14 място от 43 тима.
След шампионата, животът на Боби се трансформира.
Той се връща в България и съумява да си откри работа - занимава се с поддръжката на Софийската синагога.
Излиза на квартира, взима втората си матура и сбъдва една своя фантазия - да бъде признат във висше образователно заведение. Кандидатства обществена педагогика и е признат да следва във Велико Търново.
Това обаче надалеч не е краят на неговата история.
Боби съумява да се откри в... Лондон. Първоначално не приказва добре езика, само че се записва в лицей, където съумява да вземе документ.
Днес Боби работи в най-популярния индийски ресторант в Лондон. И има последваща фантазия - да има център за подкрепяне на хора, които също като него са били в потребност, това да бъде място, където хората с по-различни - и характерни потребности да могат да се социализират, да получат помощ и поддръжка, с цел да могат в даден стадий да си оказват помощ и сами.
Той знае, че пътят е дълъг, само че е подготвен да го извърви.
Това, което го въодушевява е възприятието за отговорност. "Не желая да отчайвам хората, които са повярвали в мен ", добавя още той.
"Искам да покажа на всички, че в случай че паднеш - има по какъв начин да станеш ". Така приключва историята на Боби, която обаче ще бъде с продължение. А усетът й - към този момент не е горчив.
.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ