Жената, която написа Чернобилска молитва
Начало Как да се включа Вдъхновените Жената, която написа " Чернобилска молитва " „ Опознавам от ден на ден индивида и да го обичам става по-трудно… Все по-често рева “, споделя Светлана Алексиевич 
13 юни 2019, 11:03 
Източник: Getty Images/Guliver
укашенко е толкоз гневен на книгите й, че ги не разрешава на територията на Беларус. Е, след това му минава и по този начин при едно от завръщанията си в Минск, Светлана вижда на една витрина последната си книга – „ Време втора ръка. Краят на аления човек “.
Когато обаче ревизира каква е цената на книгата тя вижда, че това е една учителска заплата. Следователно, в една от най-бедните страни на територията на континента, никой не би могъл да си разреши да я купи.
Името на Светлана Алексиевич нашумя не толкоз пoкрай Нобеловата премия за литература, която тя получи през 2015 година, а със сериала „ Чернобил “, който се трансформира в същински феномен.
Сценарият, отчасти основан на текстовете на Светлана и нейния метафизичен и документален разказ „ Чернобилска молитва “, трансформира Светлана Алексиевич в същинска звезда за всеобщата публика.
Коя е писателката, за която приказват всички?
Светлана Алексиевич е родена през 1948 година в Украйна и е от разбъркан украинско-беларуски генезис.
Баща й е уверен болшевик, взел участие в Сталинградската борба.
След като е осъществен сполучливия полет на Гагарин в космоса, той е уверен, че руският строй може всичко и цялото семейство е възпитавано в идеалите, концепциите и религия в комунизма.
В изявление за полското издание Gazeta Wyborcza през 2015 година споделя за детството и разколебаването във строя.
Светлана Алексиевич израства в малко селце в Беларус. Там животът е идиличен – всички деца са дружно, учат за Великата гражданска война и подвизите на героите й, а след учебно заведение правят дружно полска работа.
Говорят за революцията и даже съжаляват, че не са били родени тогава.
Когато обаче прекарва ваканциите си в Украйна, Светлана постоянно чува странни неща, за които не се приказва в учебно заведение. Като да вземем за пример – „ Тази жена изяде децата си “.
Така бъдещата авторка схваща за Голодомора, предизвикал гибелта на милиони в Украйна.
Друга стара жена пък разказвала по какъв начин по време на Втората международна война в селото им първо пристигнали руснаците – и взели всичката храна.
После пристигнали немците и не намерили нищо. В дома й влезнали двама бойци, единият съвсем дете – и се разплакал. Помолил най-малко за чаша вода. Тогава тя му дала две яйца, които тя била скрила.
„ Тогава не ми беше ясно, по какъв начин по този начин немският боец може да плаче, а украинската баба – да го съжали. Започнах да разбирам, че нищо не е нито единствено черно, нито единствено бяло “, споделя писателката.
След края на учебното заведение, писателката приключва публицистика и работи съвсем седем години в редакция.
Тези години я срещат с цензурата.
Когато тя взема решение да написа за жертвите на Войната и цената на успеха, като опише историята на боец, останал без крака, Партията не разрешава. Защо? Защото Войната не може да има такова грозно лице.
Историите, които тя няма право да разгласява са стотици.
Един ден Светлана излиза от редакцията и събира на заем от другари, познати и сътрудници 5000 рубли.
Така купува магнетогфон, на който стартира да записва разкази.
Първите хора, които се връщат в спомените си са от селото на баба й в Украйна. Село, в което единственият мъж е бил татко й. Всички останали са починали във Войната.
Женските разкази за войната раждат първата й книга – „ Войната няма женско лице “. Ръкописът е подмятан близо 3 години от бюро на бюро, защото всички се опасяват да го издадат.
Следващата й огромна книга ще е за нещастието в Чернобил.
Тя демонстрира две разнообразни вероятности към чернобилската злополука.
Първата: на страната, която понася най-големите последици – Беларус.
В страната, занимаваща се най-вече със земеделие, почвата е унищожена, а с нея земеделието, отглеждането на животни - всичко.
За страдание, това, което следва, е най-страшното. Това ще е ориста на децата, родени след Чернобил.
В книгата на Алексиевич се приказва за претъпканите болнични стаи в Беларус, цялостни с дребни деца, заболели от левкимия.
Другият огромен аспект на „ Чернобилска молитва “ е опълчването – човек-система.
Без художествена небивалица, единствено със записи от своя магнетофон, Светлана показва нещастия, унищожени животи. Така тя се опълчва на властта, която с цел да избави реномето си, желае да погребе истината в оловни ковчези и да я полее с бетон.
Истината обаче се оказва мощна като радиацията, за която Съветският съюз мълчи. Първоначално никой не я вижда, само че следствията са на всички места и до степен, в която към този момент никой не може да отхвърля.
Алексиевич, възпитавана в комунистически семейство, демонстрира какво е отношението й към системата, когато Лукашенко е определен на власт. Тя демонстративно напуща Беларус.
А дейностите й не водят до нищо. Няколко години по-късно, след голям брой ангажименти тя съумява да се върне още веднъж в страната, с цел да види, че няма какво да прави там.
Литературата й, също както и през 80-те години е извънредно неприемлива. Така писателката трайно се разделя с родината.
Отново пред полските медии, когато получава премията „ Ришард Капушчински “, Светлана Алексиевич признава: „ Опознавам от ден на ден индивида и да го обичам става по-трудно… Все по-често рева “.
13 юни 2019, 11:03 Източник: Getty Images/Guliver укашенко е толкоз гневен на книгите й, че ги не разрешава на територията на Беларус. Е, след това му минава и по този начин при едно от завръщанията си в Минск, Светлана вижда на една витрина последната си книга – „ Време втора ръка. Краят на аления човек “.
Когато обаче ревизира каква е цената на книгата тя вижда, че това е една учителска заплата. Следователно, в една от най-бедните страни на територията на континента, никой не би могъл да си разреши да я купи.
Името на Светлана Алексиевич нашумя не толкоз пoкрай Нобеловата премия за литература, която тя получи през 2015 година, а със сериала „ Чернобил “, който се трансформира в същински феномен.
Сценарият, отчасти основан на текстовете на Светлана и нейния метафизичен и документален разказ „ Чернобилска молитва “, трансформира Светлана Алексиевич в същинска звезда за всеобщата публика.
Коя е писателката, за която приказват всички?
Светлана Алексиевич е родена през 1948 година в Украйна и е от разбъркан украинско-беларуски генезис.
Баща й е уверен болшевик, взел участие в Сталинградската борба.
След като е осъществен сполучливия полет на Гагарин в космоса, той е уверен, че руският строй може всичко и цялото семейство е възпитавано в идеалите, концепциите и религия в комунизма.
В изявление за полското издание Gazeta Wyborcza през 2015 година споделя за детството и разколебаването във строя.
Светлана Алексиевич израства в малко селце в Беларус. Там животът е идиличен – всички деца са дружно, учат за Великата гражданска война и подвизите на героите й, а след учебно заведение правят дружно полска работа.
Говорят за революцията и даже съжаляват, че не са били родени тогава.
Когато обаче прекарва ваканциите си в Украйна, Светлана постоянно чува странни неща, за които не се приказва в учебно заведение. Като да вземем за пример – „ Тази жена изяде децата си “.
Така бъдещата авторка схваща за Голодомора, предизвикал гибелта на милиони в Украйна.
Друга стара жена пък разказвала по какъв начин по време на Втората международна война в селото им първо пристигнали руснаците – и взели всичката храна.
После пристигнали немците и не намерили нищо. В дома й влезнали двама бойци, единият съвсем дете – и се разплакал. Помолил най-малко за чаша вода. Тогава тя му дала две яйца, които тя била скрила.
„ Тогава не ми беше ясно, по какъв начин по този начин немският боец може да плаче, а украинската баба – да го съжали. Започнах да разбирам, че нищо не е нито единствено черно, нито единствено бяло “, споделя писателката.
След края на учебното заведение, писателката приключва публицистика и работи съвсем седем години в редакция.
Тези години я срещат с цензурата.
Когато тя взема решение да написа за жертвите на Войната и цената на успеха, като опише историята на боец, останал без крака, Партията не разрешава. Защо? Защото Войната не може да има такова грозно лице.
Историите, които тя няма право да разгласява са стотици.
Един ден Светлана излиза от редакцията и събира на заем от другари, познати и сътрудници 5000 рубли.
Така купува магнетогфон, на който стартира да записва разкази.
Първите хора, които се връщат в спомените си са от селото на баба й в Украйна. Село, в което единственият мъж е бил татко й. Всички останали са починали във Войната.
Женските разкази за войната раждат първата й книга – „ Войната няма женско лице “. Ръкописът е подмятан близо 3 години от бюро на бюро, защото всички се опасяват да го издадат.
Следващата й огромна книга ще е за нещастието в Чернобил.
Тя демонстрира две разнообразни вероятности към чернобилската злополука.
Първата: на страната, която понася най-големите последици – Беларус.
В страната, занимаваща се най-вече със земеделие, почвата е унищожена, а с нея земеделието, отглеждането на животни - всичко.
За страдание, това, което следва, е най-страшното. Това ще е ориста на децата, родени след Чернобил.
В книгата на Алексиевич се приказва за претъпканите болнични стаи в Беларус, цялостни с дребни деца, заболели от левкимия.
Другият огромен аспект на „ Чернобилска молитва “ е опълчването – човек-система.
Без художествена небивалица, единствено със записи от своя магнетофон, Светлана показва нещастия, унищожени животи. Така тя се опълчва на властта, която с цел да избави реномето си, желае да погребе истината в оловни ковчези и да я полее с бетон.
Истината обаче се оказва мощна като радиацията, за която Съветският съюз мълчи. Първоначално никой не я вижда, само че следствията са на всички места и до степен, в която към този момент никой не може да отхвърля.
Алексиевич, възпитавана в комунистически семейство, демонстрира какво е отношението й към системата, когато Лукашенко е определен на власт. Тя демонстративно напуща Беларус.
А дейностите й не водят до нищо. Няколко години по-късно, след голям брой ангажименти тя съумява да се върне още веднъж в страната, с цел да види, че няма какво да прави там.
Литературата й, също както и през 80-те години е извънредно неприемлива. Така писателката трайно се разделя с родината.
Отново пред полските медии, когато получава премията „ Ришард Капушчински “, Светлана Алексиевич признава: „ Опознавам от ден на ден индивида и да го обичам става по-трудно… Все по-често рева “.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ