Непокорни българи живеят в бунтовната област Мариово
На югоизток от град Прилеп се намира планинската и гориста област Мариово, заемаща пространство от към 1390 кв. км. През вековете на турското робство тя резервира забележителна автономност. Според преданието султан Мурад I я подарява на своята брачна половинка Мария, сестра на цар Иван Шишман, и в нейна чест този край се назовава Мариово. Всъщност това сведение не дава отговор на истината - още в грамота на Василий II Българоубиец от 1019 година в Мъгленската епископия се загатва “Морихово ”.
По-скоро привилегированото положение на областта под турска власт се дължи на труднодостъпния й планински характер. Релефът на българските земи в дн. Македония затруднява контрола над планинските райони и затова през вековете на турското иго там има области като Мариово и Азот (Хасот=Хасът), които имат голяма степен на самоуправление. Част от охранителните прерогативи на османската власт в дн. Македония са в ръцете на българите. През XV - XVII в. в югозападните български земи съществуват внушителен брой дервентджийски села, чиито жители пазят проходите, а до края на XVII в. в службите с военно-полицейски функции - мартолоси и сеймени - има много българи християни. Нерядко българите, които служат като мартолоси, вместо да преследват хайдутите, самите те стават хайдути.
Мариовската въстаническа чета
Мариовци са горди и смели хора. Мнозина от тях идват на пазара в Прилеп, въоръжени с пушки. През 1564-1565 г. в Мариово се разгаря въстание срещу турската власт, при това по време на управлението на султан Сюлейман Великолепни, когато Османската империя е в зенита на своята мощ.
Въстаниците се укрепяват в една стара твърдина и я удържат много месеци,
отблъсквайки турските атаки. Водачи на въстанието са Димитър Стале от село Сатока, поп Димитър от село Градешница, Матьо Никола от село Бешище, Стоян Пейо и поп Яко от село Старавина. В султанска заповед от 1565 г. се нарежда тези люде да бъдат заловени и наказани - някои със смърт, а други да бъдат изпратени като гребци на галерите. Но изглежда това не се случва. Интересен факт е, че в османски данъчен опис от 1569 г. в селата, от които произхождат въстаническите водачи, отново се срещат техните имена (единствено без Матьо Никола). Явно те не са били нито убити, нито затворени! Описът свидетелства за намаляване на населението в Мариово, което може да е резултат от турски наказателен поход. В крайна сметка вероятно се е стигнало до взаимни отстъпки - жителите на областта са прекратили въоръжените действия, а въстаниците и техните предводители не са били преследвани от османските власти и са се върнали към мирния живот.
По време на войната между Османската империя и Свещената лига (1683-1699 г.) мариовци отново хващат оръжието. Според османски документ от 1687 г. повечето от жителите на Мариово са хайдути и харамии. През ноември 1688 г. в друг документ също се говори, че голяма част от мариовци са хайдути и нападат турските селища. На следващата 1689 г. бунтът се разраства - жителите на областта развяват знамена и вършат нови нападения. Тези сведения показват, че разбунтувалите се мариовци в продължение на няколко години представляват сериозна заплаха за местните турски власти и правят несигурен османския тил, когато турците са ангажирани в отблъскването на настъпващите австрийски войски.
Въпреки бунтовете на населението автономията на областта не е премахната
Изглежда, турците трудно са могли да контролират напълно този планински район и са предпочели да оставят положението така, както е било, за да съхранят спокойствието, частичния си контрол и редовните данъчни постъпления след затихването на бунтовните прояви.
Сюлейман Великолепни
В Мариово влизат над 30 села, като главното е Витолища. Областта се управлява самостоятелно от управител, наречен “земски кмет”, който има наследствена власт и зависи пряко от Цариград. Нито прилепският каймакамин, нито битолският валия могат да се намесват в неговите дела. Той се опира на съвет ( “сбор”) от първенци, който може да налага и смъртно наказание. Земският кмет разполага с въоръжена сила от местното българско население - земски сеймени. Предаването на данъка от мариовци става с голяма тържественост. В Прилеп пристига земският кмет с още няколко първенци, всички на коне, добре облечени и въоръжени, придружавани от двама земски сеймени в еничарски одежди. Според преданието прилепският каймакамин трябва да окаже чест на мариовския управител, като го посрещне пред портите на конака. Турците се гневят на тези “гяурски” салтанати и замислят да им сложат край. Така и става, след убийството на последния земски кмет Трайко (Трайче) Христов Чакрев по заповед на прилепския каймакамин Расим бег през 1870 г.
Представители на рода Чакреви са наследствени земски кметове. Според едни данни потеклото на рода е от село Витолища, а според други - от село Полчища. Стоян от Чакреви се жени за красивата мариовка Бела Мара, от която му се раждат трима синове: Илия, Христо и Найдо. Те стават родоначалници на три видни прилепски фамилии - Кондови, Мърмеви и Беломареви. Тези фамилии притежават много недвижими имоти (къщи, воденици, ниви, лозя, ливади и гори) в Прилеп и Мариово. Найдо Стоянов, строен и представителен като майка си Бела Мара, е родоначалник на фамилията Беломареви. Той е човек с голямо влияние пред населението и турските власти, равно на това, което има прочутият прилепски чорбаджия хаджи Христо Логотет.
Легендарни юнаци
Диме и Михаил, синове на Наумче Чакрев, брат на последния земски кмет Трайко Чакрев, имат славата на легендарни прилепски юнаци. Произхождащи от горд и непокорен род, двамата братя жестоко наказват турските насилници. От четата на Диме Чакрев е изтребена шайката на прилепския турчин Кючук Сюлейман. Навръх Великден през 1881 г. четата, състояща се от четирима души, слиза в Прилеп и отива в къщата на Дамян Кондов, на среща с нейния касиер Никола Крапчев. Никола се бои, че ще бъде сурово наказан за злоупотребата с народните пари, и предава другарите си. Къщата е обградена от аскер. След четиридневна битка тя е запалена и героите загиват в пламъците, но не се предават. На погребението им се стичат всички българи в Прилеп - категорична демонстрация на непокорството на прилепчани. Сред българското население започва да се носи легендата, че над гробовете на загиналите четници всяка нощ от небето се спуска ярко светещо кандило. Името на Диме Чакрев се превръща в синоним на героизъм, а това на Никола Крапчев - на предателство. Появява се песента: “Бог да убие Крапчето, що предаде комитите”.
Произхождащата от Илия, син на Стоян Чакрев, фамилия Кондови също е богата и влиятелна. Никола Кондов е църковен настоятел, епитроп на манастира Трескавец и председател на читалището. От 1873 до 1881 г. е ковчежник на каймакамина в Прилеп. Благодарение на своето служебно и обществено положение той на няколко пъти спасява българското население в града от кланета през размирните времена между 1875 - 1878 г.
Мариовски жени усукват прежда
След унищожаването на четата на Диме Чакрев турските власти извършват много арести сред прилепските българи и Никола Кондов е принуден да се пресели в София. В столицата той продължава да бъде благодетел - в зимен ден вижда човек без горно палто и му дава своето. Синовете му Константин и Георги Кондови са видни дейци на македонското националноосвободително движение. Още като ученик Константин Кондов се възхищава на македонските харамии с техните оръжия и живописни облекла, дошли в София да си починат, преди да се отправят към нови битки. И поема по техния път. Воевода е на чети, участва и във войните за обединение на отечеството.
Мариовският род Чакреви символизира бунтовния дух на българите в Македония. С корени от един суров и уединен кът на голямата българска земя, техни представители и потомци са земски кметове, видни общественици и смели бунтовници и революционери.
Без съмнение героичната история на рода се дължи и на неговия произход от непокорната област Мариово, в която българите със силата на оръжието и вярата са отстоявали своите права.
Тервел ПОПОВ, доктор по история
/вестник " Над 55 " /
По-скоро привилегированото положение на областта под турска власт се дължи на труднодостъпния й планински характер. Релефът на българските земи в дн. Македония затруднява контрола над планинските райони и затова през вековете на турското иго там има области като Мариово и Азот (Хасот=Хасът), които имат голяма степен на самоуправление. Част от охранителните прерогативи на османската власт в дн. Македония са в ръцете на българите. През XV - XVII в. в югозападните български земи съществуват внушителен брой дервентджийски села, чиито жители пазят проходите, а до края на XVII в. в службите с военно-полицейски функции - мартолоси и сеймени - има много българи християни. Нерядко българите, които служат като мартолоси, вместо да преследват хайдутите, самите те стават хайдути.
Мариовската въстаническа чета
Мариовци са горди и смели хора. Мнозина от тях идват на пазара в Прилеп, въоръжени с пушки. През 1564-1565 г. в Мариово се разгаря въстание срещу турската власт, при това по време на управлението на султан Сюлейман Великолепни, когато Османската империя е в зенита на своята мощ.
Въстаниците се укрепяват в една стара твърдина и я удържат много месеци,
отблъсквайки турските атаки. Водачи на въстанието са Димитър Стале от село Сатока, поп Димитър от село Градешница, Матьо Никола от село Бешище, Стоян Пейо и поп Яко от село Старавина. В султанска заповед от 1565 г. се нарежда тези люде да бъдат заловени и наказани - някои със смърт, а други да бъдат изпратени като гребци на галерите. Но изглежда това не се случва. Интересен факт е, че в османски данъчен опис от 1569 г. в селата, от които произхождат въстаническите водачи, отново се срещат техните имена (единствено без Матьо Никола). Явно те не са били нито убити, нито затворени! Описът свидетелства за намаляване на населението в Мариово, което може да е резултат от турски наказателен поход. В крайна сметка вероятно се е стигнало до взаимни отстъпки - жителите на областта са прекратили въоръжените действия, а въстаниците и техните предводители не са били преследвани от османските власти и са се върнали към мирния живот.
По време на войната между Османската империя и Свещената лига (1683-1699 г.) мариовци отново хващат оръжието. Според османски документ от 1687 г. повечето от жителите на Мариово са хайдути и харамии. През ноември 1688 г. в друг документ също се говори, че голяма част от мариовци са хайдути и нападат турските селища. На следващата 1689 г. бунтът се разраства - жителите на областта развяват знамена и вършат нови нападения. Тези сведения показват, че разбунтувалите се мариовци в продължение на няколко години представляват сериозна заплаха за местните турски власти и правят несигурен османския тил, когато турците са ангажирани в отблъскването на настъпващите австрийски войски.
Въпреки бунтовете на населението автономията на областта не е премахната
Изглежда, турците трудно са могли да контролират напълно този планински район и са предпочели да оставят положението така, както е било, за да съхранят спокойствието, частичния си контрол и редовните данъчни постъпления след затихването на бунтовните прояви.
Сюлейман Великолепни
В Мариово влизат над 30 села, като главното е Витолища. Областта се управлява самостоятелно от управител, наречен “земски кмет”, който има наследствена власт и зависи пряко от Цариград. Нито прилепският каймакамин, нито битолският валия могат да се намесват в неговите дела. Той се опира на съвет ( “сбор”) от първенци, който може да налага и смъртно наказание. Земският кмет разполага с въоръжена сила от местното българско население - земски сеймени. Предаването на данъка от мариовци става с голяма тържественост. В Прилеп пристига земският кмет с още няколко първенци, всички на коне, добре облечени и въоръжени, придружавани от двама земски сеймени в еничарски одежди. Според преданието прилепският каймакамин трябва да окаже чест на мариовския управител, като го посрещне пред портите на конака. Турците се гневят на тези “гяурски” салтанати и замислят да им сложат край. Така и става, след убийството на последния земски кмет Трайко (Трайче) Христов Чакрев по заповед на прилепския каймакамин Расим бег през 1870 г.
Представители на рода Чакреви са наследствени земски кметове. Според едни данни потеклото на рода е от село Витолища, а според други - от село Полчища. Стоян от Чакреви се жени за красивата мариовка Бела Мара, от която му се раждат трима синове: Илия, Христо и Найдо. Те стават родоначалници на три видни прилепски фамилии - Кондови, Мърмеви и Беломареви. Тези фамилии притежават много недвижими имоти (къщи, воденици, ниви, лозя, ливади и гори) в Прилеп и Мариово. Найдо Стоянов, строен и представителен като майка си Бела Мара, е родоначалник на фамилията Беломареви. Той е човек с голямо влияние пред населението и турските власти, равно на това, което има прочутият прилепски чорбаджия хаджи Христо Логотет.
Легендарни юнаци
Диме и Михаил, синове на Наумче Чакрев, брат на последния земски кмет Трайко Чакрев, имат славата на легендарни прилепски юнаци. Произхождащи от горд и непокорен род, двамата братя жестоко наказват турските насилници. От четата на Диме Чакрев е изтребена шайката на прилепския турчин Кючук Сюлейман. Навръх Великден през 1881 г. четата, състояща се от четирима души, слиза в Прилеп и отива в къщата на Дамян Кондов, на среща с нейния касиер Никола Крапчев. Никола се бои, че ще бъде сурово наказан за злоупотребата с народните пари, и предава другарите си. Къщата е обградена от аскер. След четиридневна битка тя е запалена и героите загиват в пламъците, но не се предават. На погребението им се стичат всички българи в Прилеп - категорична демонстрация на непокорството на прилепчани. Сред българското население започва да се носи легендата, че над гробовете на загиналите четници всяка нощ от небето се спуска ярко светещо кандило. Името на Диме Чакрев се превръща в синоним на героизъм, а това на Никола Крапчев - на предателство. Появява се песента: “Бог да убие Крапчето, що предаде комитите”.
Произхождащата от Илия, син на Стоян Чакрев, фамилия Кондови също е богата и влиятелна. Никола Кондов е църковен настоятел, епитроп на манастира Трескавец и председател на читалището. От 1873 до 1881 г. е ковчежник на каймакамина в Прилеп. Благодарение на своето служебно и обществено положение той на няколко пъти спасява българското население в града от кланета през размирните времена между 1875 - 1878 г.
Мариовски жени усукват прежда
След унищожаването на четата на Диме Чакрев турските власти извършват много арести сред прилепските българи и Никола Кондов е принуден да се пресели в София. В столицата той продължава да бъде благодетел - в зимен ден вижда човек без горно палто и му дава своето. Синовете му Константин и Георги Кондови са видни дейци на македонското националноосвободително движение. Още като ученик Константин Кондов се възхищава на македонските харамии с техните оръжия и живописни облекла, дошли в София да си починат, преди да се отправят към нови битки. И поема по техния път. Воевода е на чети, участва и във войните за обединение на отечеството.
Мариовският род Чакреви символизира бунтовния дух на българите в Македония. С корени от един суров и уединен кът на голямата българска земя, техни представители и потомци са земски кметове, видни общественици и смели бунтовници и революционери.
Без съмнение героичната история на рода се дължи и на неговия произход от непокорната област Мариово, в която българите със силата на оръжието и вярата са отстоявали своите права.
Тервел ПОПОВ, доктор по история
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ