На всеки 21 март, по инициатива на ЮНЕСКО, се отбелязва

На всеки 21 март, по самодейност на ЮНЕСКО, се отбелязва Световният ден на поезията. Решението да се посвети този ден на поезията е взето на Генералната конференция на Организацията на Организация на обединените нации по въпросите на образованието, науката и културата, извършена в Париж.
Целта на този празник е да разпространява четенето, писането и публикуването на лирика по света.
В декларацията на ЮНЕСКО се споделя, че Световният ден на поезията е за " да се даде самопризнание и мощ на националните, районните и интернационалните организации за лирика ".
Поезията като форма на изкуство евентуално поражда преди появяването на писмеността. Много от най-древните поетически текстове, от индийските „ Веди “ (17-13 век пр.н.е.) и иранските „ Гати “ (12-10 век пр.н.е.) до гръцката „ Одисея “ (8-7 век пр.н.е.), наподобява пораждат още в първобитен времена и в началото се популяризират устно, а поетичната им форма има за цел да улесни запаметяването. При множеството култури поезията е измежду най-ранните непокътнати писмени текстове, като поетични фрагменти участват на доста антични монолити, рунически камъни и стели. От друга страна някои модерни откриватели считат, че не е наложително поезията да поражда преди писмеността.
Най-старото непокътнато до през днешния ден поетично произведение е шумерската поема „ Епос за Гилгамеш “ от 3 хилядолетие пр.н.е., записана с клинописно писмо на глинени таблички, а по-късно и на папирус. Други антични епични поеми са гръцките „ Илиада “ и „ Одисея “, иранските „ Гати “ и „ Ясна “, римският народен епос „ Енеида “ и индийските „ Рамаяна “ и „ Махабхарата “.
Някои антични общества основават догми от поетични текстове, които имат с изключение на естетическо и ритуално значение. Пример за подобен канон е китайският „ Шъ-дзин “, една от петте класики на конфуцианството.
Усилията на античните мислители да дефинират какво прави поезията друга от останалите литературни форми и да разграничат положителната лирика от неприятната слагат началото на поетиката, теорията на поезията. И в наши дни откривателите в тази област не престават да търсят определение, което да обхване разлики във формата, като тези сред „ Кентърбърийски разкази “ на Джефри Чосър и „ Оку само че хосомичи “ на Мацуо Башо, както и разнообразния подтекст от религиозната лирика на Танах до рапа.
Контекстът постоянно играе основна роля в развиването на поетичните жанрове и форми. Поезията, описваща исторически събития в епоса, както в „ Епос за Гилгамеш “ или в „ Шах-наме “ на Фирдоуси, по нужда е дълга и наративна, до момента в който поезията, употребена за церемониални цели (химни, псалми, сури), нормално има вдъхновяваща интонация, а елегията и нещастието се стремят да провокират дълбока прочувствена реакция. В други случаи поезията може да съдържа официална или дипломатическа тирада, политическа реторика и обвинявания, детски и безсмислени рими и даже медицински текстове.
Още античните създатели се пробват да употребяват класифицирането, с цел да дефинират и оценят качествата на поезията. Най-пълният образец за този метод е отчасти непокътнатата „ Поетика “ на древногръцкия мъдрец Аристотел, който дефинира три поетични жанра - епос, комедия и покруса - и разказва правила, по които да се дефинира качеството на поезията от всеки род от позиция на неговата характерна цел. По-късно в естетиката се утвърждава възгледа за разделянето на поезията на три други съществени жанра - епична лирика, лирична лирика и трагична лирика, като поетичните комедия и покруса се преглеждат като поджанрове на трагичната лирика.
През Средновековието Аристотел оказва мощно въздействие върху възгледите за поезията в Ислямския свят,както и в Европа от епохата на Ренесанса. По-късно поетите и естетите постоянно акцентират спецификата на поетичната форма, опълчена на прозата, нормално обсъждана като обвързвана с разумни пояснения и линейна наративна конструкция.