Илюзията „Титаник” никога не потъва
На сцената на Сатиричния спектакъл „ Алеко Константинов ” няма да видите банално осъществена режисура. Всяка премиера се прави оценка като събитие от столичната аудитория, изключително когато рамката на заниманието се пропуква под силата на алегоричното подстрекателство, което безусловно е миксирано с иронични препратки към устойчиви митологеми – културни и метафизичен. Тази оценка би могла да бъде дадена и на премиерното зрелище на „ Оркестър Титаник ” – пиеса от Христо Бойчев, която дружно с „ Полковникът птица ” му донесе интернационална популярност и към този момент е играна на десетки подиуми по света.
Премиерата в София се състоя на 17 януари, а в цялостната зала можеха да бъдат видяни видни фигури от интелектуалния хайлайф на столицата.
На пръв взор сюжетът е прекомерно спестовен: четирима новобранци с празни куфари стоят на една изоставена гара и чакат най-малко един трен на спре, те да се качат в него и да потеглят към мечтани дестинации или най-малко да откраднат нечий цялостен куфар. Те не имат нищо друго, с изключение на пристрастеността към алкохола и сълзливите съжаления за проваления си живот. Какво обаче се случва, когато изведнъж се появява не различен, а популярният (или въображаемият) вълшебник Хари Худини? От този миг баналното съществуване на четиримата се вгражда в илюзията да бъдеш човек като всички останали: предишното протяга пипала към сегашното, красивото изгрява като страст, познанието от паметта на всеки от персонажите задава отговори, прелитането през пространството към този момент не е проблем. В клопките на личното си въображение те към този момент пътуват в мечтания влак… Точно тук Христо Бойчев гениално вкарва като втори слой на фабулата легендата за оркестъра на потъващия лайнер „ Титаник ”, който от дълбините на океана продължава да свири – като метафора на всесилната заблуда, че отчаянието няма власт над духовните сили, които изпълват всеки от нас. Всъщност илюзията „ Титаник ” в никакъв случай не потъва, бидейки част от митологичната канава на 20 век. Посланията, закодирани в текста и в режисьорската интерпретация, изискват от фена иронична настройка, навлизане в лабиринтите на мъчната игра на недоизказаността – тук всяка дума е отпратка към нови смисли на към този момент поизтъркани цитати от класиците.
Какъв е финалът? Не е мъчно да се планува, че всяка всеобща илюзия в действителност се заплаща с самостоятелното страдалчество. Да изчезнеш от света на другите може да е злощастие, само че може и да е премия. Осъзнаването, че физическото тяло е тясно за измеренията на фантазията, извежда по този начин нужния катарзис в края на пиесата. Сред публиката, изправена на крайници и аплодираща дълго актьорите, режисьора Румен Рачев и драматурга Христо Бойчев, видях разплакани от неспокойствие и съпричастие лица…
Постановката е общ план на Кюстендилския трагичен спектакъл и Сатиричния спектакъл „ Алеко Константинов ”.
Премиерата в София се състоя на 17 януари, а в цялостната зала можеха да бъдат видяни видни фигури от интелектуалния хайлайф на столицата.
На пръв взор сюжетът е прекомерно спестовен: четирима новобранци с празни куфари стоят на една изоставена гара и чакат най-малко един трен на спре, те да се качат в него и да потеглят към мечтани дестинации или най-малко да откраднат нечий цялостен куфар. Те не имат нищо друго, с изключение на пристрастеността към алкохола и сълзливите съжаления за проваления си живот. Какво обаче се случва, когато изведнъж се появява не различен, а популярният (или въображаемият) вълшебник Хари Худини? От този миг баналното съществуване на четиримата се вгражда в илюзията да бъдеш човек като всички останали: предишното протяга пипала към сегашното, красивото изгрява като страст, познанието от паметта на всеки от персонажите задава отговори, прелитането през пространството към този момент не е проблем. В клопките на личното си въображение те към този момент пътуват в мечтания влак… Точно тук Христо Бойчев гениално вкарва като втори слой на фабулата легендата за оркестъра на потъващия лайнер „ Титаник ”, който от дълбините на океана продължава да свири – като метафора на всесилната заблуда, че отчаянието няма власт над духовните сили, които изпълват всеки от нас. Всъщност илюзията „ Титаник ” в никакъв случай не потъва, бидейки част от митологичната канава на 20 век. Посланията, закодирани в текста и в режисьорската интерпретация, изискват от фена иронична настройка, навлизане в лабиринтите на мъчната игра на недоизказаността – тук всяка дума е отпратка към нови смисли на към този момент поизтъркани цитати от класиците.
Какъв е финалът? Не е мъчно да се планува, че всяка всеобща илюзия в действителност се заплаща с самостоятелното страдалчество. Да изчезнеш от света на другите може да е злощастие, само че може и да е премия. Осъзнаването, че физическото тяло е тясно за измеренията на фантазията, извежда по този начин нужния катарзис в края на пиесата. Сред публиката, изправена на крайници и аплодираща дълго актьорите, режисьора Румен Рачев и драматурга Христо Бойчев, видях разплакани от неспокойствие и съпричастие лица…
Постановката е общ план на Кюстендилския трагичен спектакъл и Сатиричния спектакъл „ Алеко Константинов ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ