Горбачов разбра, че Съветската империя не може да се демократизира
На фотографията: Огнян Минчев
Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с признателност! Първите 30 години от моя живот минаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, ръководено от тирания, непризнаваща граници на своя надзор върху индивида и неговия живот. Тази тирания бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 година имах опция да отида до Москва. Хванах „ последния трен “ с цел да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе към този момент отпред на болшевишката партия и имперската страна. Хората имаха сдържани очаквания, само че към момента не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под управлението на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 година посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един главен тест – теста на свободата. Нито една тирания не може да „ постави “ сполучливо този тест.
Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като изменник. Мнозина либерали снизходително го смятаха за добряк – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това по какъв начин и за какво Съветския съюз мина в музея на историята ще не престават дълго след гибелта на Горбачов. Ще не престават и разногласията за неговата персона. За мен оценката за него е на първо място оценка за една светла персона. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е съумял да разбере до дъно смисъла и следствията на дълбоката смяна, която стартира. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за положително. И работеше за това.
Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съчетаем с възобновление на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази религия бе в действителност наивна. Но историята се прави от „ наивни “ хора, в това число от „ наивни “ водачи. Да дръзнеш да направиш смяна, която надвишава границите и смисъла на „ здравия разсъдък “ е една величава форма на „ доверчивост “, посредством която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-хубавите измежду нас творят бъдещето – през неточности и илюзии, през религия и мотивация да видят света изменен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха смяна за положително.
Към края на осмото десетилетие на 20. век Горбачов стартира да изпуска контрола върху процеса, който стартира със своите промени. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на равноправност – обществена, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отхвърли да трансформира своето ръководство в принуда от вида на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го смятат за провален водач. Той беше сполучлив водач – сполучлив в най-главното. Той съумя да преведе нуклеарната империя, натрупала напреженията на великански казан, наближаващ момента на експлоадиране, към промяна, която въпреки и мъчителна, избягна нуклеарната злополука и кръвопролитната революция на всеки против всеки. Малко след мирното раздробяване на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на някогашна Югославия – с големи кръвопролития, със стотици хиляди жертви и големи премеждия. Представете си този модел на разпад, сбъднат в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.
„ Ама за какво трябваше да разрешава разпада? “ – питат и до през днешния ден носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов разреши разпада, тъй като разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не схващат и до през днешния ден. Затова не престават да избиват хора и да предизвикват големи премеждия – със своята война в Украйна. Горбачов откровено желаеше промяна на своята империя, само че не беше подготвен да премине през страданието на милиони хора с цел да я запази.
Той остана отпред на империята единствено непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за положително. Моят личен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да бъркам, да скърбя, да се връщам обратно и да одухотворявам претърпяното. Да нося отговорността за личния си живот – за хубавото и за неприятното в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно проваляне в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма различен смисъл с изключение на практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през алтернативите на личния си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, бездънен смисъл на човешкия живот. И му остана правилен. Което е най-хубавата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го елементарни!
Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с признателност! Първите 30 години от моя живот минаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, ръководено от тирания, непризнаваща граници на своя надзор върху индивида и неговия живот. Тази тирания бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 година имах опция да отида до Москва. Хванах „ последния трен “ с цел да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе към този момент отпред на болшевишката партия и имперската страна. Хората имаха сдържани очаквания, само че към момента не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под управлението на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 година посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един главен тест – теста на свободата. Нито една тирания не може да „ постави “ сполучливо този тест.
Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като изменник. Мнозина либерали снизходително го смятаха за добряк – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това по какъв начин и за какво Съветския съюз мина в музея на историята ще не престават дълго след гибелта на Горбачов. Ще не престават и разногласията за неговата персона. За мен оценката за него е на първо място оценка за една светла персона. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е съумял да разбере до дъно смисъла и следствията на дълбоката смяна, която стартира. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за положително. И работеше за това.
Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съчетаем с възобновление на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази религия бе в действителност наивна. Но историята се прави от „ наивни “ хора, в това число от „ наивни “ водачи. Да дръзнеш да направиш смяна, която надвишава границите и смисъла на „ здравия разсъдък “ е една величава форма на „ доверчивост “, посредством която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-хубавите измежду нас творят бъдещето – през неточности и илюзии, през религия и мотивация да видят света изменен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха смяна за положително.
Към края на осмото десетилетие на 20. век Горбачов стартира да изпуска контрола върху процеса, който стартира със своите промени. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на равноправност – обществена, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отхвърли да трансформира своето ръководство в принуда от вида на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го смятат за провален водач. Той беше сполучлив водач – сполучлив в най-главното. Той съумя да преведе нуклеарната империя, натрупала напреженията на великански казан, наближаващ момента на експлоадиране, към промяна, която въпреки и мъчителна, избягна нуклеарната злополука и кръвопролитната революция на всеки против всеки. Малко след мирното раздробяване на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на някогашна Югославия – с големи кръвопролития, със стотици хиляди жертви и големи премеждия. Представете си този модел на разпад, сбъднат в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.
„ Ама за какво трябваше да разрешава разпада? “ – питат и до през днешния ден носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов разреши разпада, тъй като разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не схващат и до през днешния ден. Затова не престават да избиват хора и да предизвикват големи премеждия – със своята война в Украйна. Горбачов откровено желаеше промяна на своята империя, само че не беше подготвен да премине през страданието на милиони хора с цел да я запази.
Той остана отпред на империята единствено непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за положително. Моят личен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да бъркам, да скърбя, да се връщам обратно и да одухотворявам претърпяното. Да нося отговорността за личния си живот – за хубавото и за неприятното в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно проваляне в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма различен смисъл с изключение на практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през алтернативите на личния си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, бездънен смисъл на човешкия живот. И му остана правилен. Което е най-хубавата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го елементарни!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ