На Позитано“ твърдо са решили да напишат партийния некролог“ на

На „ Позитано “ твърдо са решили да напишат партийния „ некролог “ на Сергей Станишев

Отмина един обикновен конгрес на Българска социалистическа партия, който свърши нужната делова работа – одобри предизборната платформа на партията за идните евроизбори и критериите за претендентите за евродепупати. Не е малко, само че не е и задоволително. Защото един сходен конгрес на партия, която претендира за властта, би трябвало да излъчи огромни послания, консолидираща концепция, да очертае вероятност пред страната, която да отекне освен измежду твърдия електорат. Да покаже най-малко контурите на един същински народен тим от способени фрагменти, които превъзхождат ръководещите. Да убеди, че не е „ стани да седна “, а качествена опция на управническото статукво.

Българска социалистическа партия към момента е надалеч от всичко това. Но положителното  е, че тази партия, която години наред страдаше от липса на самочувствие и воля за власт, през днешния ден показва и двете, дори в остатък. Изглежда енергична и уверена, което внезапно контрастира на фона на умората на ГЕРБ от властта и на ускоряващата се ерозия на публичното доверие в ръководството. Новата партийна телевизия несъмнено ще поддържа това самочувствие измежду партийния актив, па въпреки и да е съвсем необикновено да печели поддръжка отвън твърдия електорат на Българска социалистическа партия. Заслугата за тази нова морално-психологическа кондиция на алените е на първо място на Корнелия Нинова. Конгресът укрепи нейните позиции за сметка на изглеждащата все по-безпомощна вътрешна съпротива, която подлага на критика по кьошетата, само че не смее да надигне глас, там където му е мястото – пред партийните конгреси.

Важен щрих от този все по-утвърждаващ се нов образ на Българска социалистическа партия са и някои от програмните акценти в тяхната „ Визия “. Макар и срамежливо да са отхвърлени глобалистките тежнения, наложени от неолибералната теория, господствала и в тази партия в годините на прехода. Клишето „ обществена Европа “ към този момент е обвързано не с повече власт за Брюксел, а с подсилване на суверенитета на страната и ефикасна национална политика в Европейския съюз.

Позиционирането по другите огромни тематики на съвремието – имиграцията и джендър-идеологията, също е стъпка в вярната посока, която дава отговор на ползите и страховете на хората, а не обслужва задачите на световния хайлайф и европейската плутокрация. В това отношение, упреците, които се чуват тук и там, че Българска социалистическа партия се била „ патриотизирала “ или клоняла към „ националпопулизъм “ са несъстоятелни. Докато левицата не се отърве от неолибералните и глобалистки заблуди, до момента в който се занимава най-вече с проблемите на джендъра, а не с класовото неравноправие и недъзите на капитализма, тя ще е обречена на неуспехи. Излизането от матрицата на неолибералния глобализъм за лявото значи завръщане към достоверната лява политика. Тази политика няма нищо общо с кръжочния фанатизъм, изживяващ се като „ достоверно ляв “, който желае да се харесва на соросоидите, прегръща дискредитираните в български условия „ зелени “ организации, кокетничи с подсъдими за приватизационни грабежи и данъчни измами олигарси, и несъмнено от заран до към този момент ругае Орбан и Тръмп. Защото огромният идеологически разлом през днешния ден не е по въпроса за плоския налог, а „ за “ или „ срещу “ статуквото на неолибералния глобализъм.

Годината е решаваща за Българска социалистическа партия – в случай че успее да завоюва преднина на европейските избори, партията ще може напълно законно да изиска предварителни парламентарни избори. Шансовете да го стори не са дребни, само че и не трябва да се преувеличават. При ниска изборна интензивност, която е обичайната за евроизборите, Българска социалистическа партия мъчно може да разчита на победа. Първо, тъй като твърдият електорат на партията от дълго време е непълен за продобиване на болшинство. И второ, тъй като ГЕРБ разполага с по-силна политическа машина и повече запаси, което би следвало да им помогне да запазят водещата си позиция. Бунтовният възторг в „ чаша-фейсбук “ е много друг от действителностите на терен.

За да победи, Българска социалистическа партия би трябвало да получи поддръжка от центристките и умерени гласоподаватели. Те могат да бъдат извоювани единствено с обща национална и демократична идея, която Българска социалистическа партия въплъти на тези избори, в това число като персони, включени в алената изборна листа. Те би трябвало да припознаят Българска социалистическа партия най-малко като по-малкото зло, в случай че не като нова вяра за страната. Целият въпрос е, че единствено с партийни „ муцуни “ необятна социална поддръжка Българска социалистическа партия от дълго време към този момент не може да завоюва. Твърде нереалистично е обаче да се чака, че партийните стратези на „ Позитано “ ще надскочат себе си в това отношение. Остава другият вид – да се опитат да излъчат сходно надпартийно обръщение с лидера на листата.

Антикорупционната идея има капацитет да консолидира публично болшинство против ръководещите. И таман в тази посока евентуално ще се разпростира акцията към Елена Йончева. Повдигнатите от прокуратурата обвинявания против нея могат да се трансфорат в знаме, което активизира възходящото неодобрение от ръководството на ГЕРБ. Самата Йончева има късмет да стане най-малко предизборно нещо като алената Жана д’Арк. Стига да не пренавият пружините. Драматичните изказвания за „ властнически режим “ в България, които тя направи на конгресния подиум, палят опозиционните пристрастености, само че са хиперболизирани.  Злоупотребата с тях може с лекост да се върне като бумеранг към Българска социалистическа партия, в случай че поеме властта след време. Ледът е тъничък и тъй като прекомерното заиграване с тезата „ ръководещите се саморазправят с неуместни червени опозиционери “, въпреки и политически разумна, може да се трансформира в искрено партийно посягане и напън върху правосъдната власт. Възможен е обаче и неприятен сюжет за линията „ Жана д’Арк против корупцията и репресиите “. Той ще се осъществя, в случай че ръководещите намерят учредения да контраатакуват. Само линията КТБ може да създаде предостатъчно доста сюжети, които даже и да не съумеят да обезвреждат офанзивите, чието острие явно ще е Йончева, то най-малко ще ги разводнят задоволително, с цел да преминат в рубриката „ предизборна блъсканица “.

Отминалият конгрес даде и още едно удостоверение, че днешните жители на управителните партийни етажи (а те са в действителност вчерашните!) твърдо са решили да напишат партийния „ некролог “ на Сергей Станишев. Носел им загуби. Дори и да е правилно, такова ли би трябвало да е отношението към последния водач, който ги е извеждал до изборна победа с парламентарно болшинство, сформиране на държавно управление и партиен министър-председател? В Българска социалистическа партия обаче е по този начин. Очевидно е, че водачът на европейските социалисти е нежелателен в евролистата на Българска социалистическа партия от „ Позитано “. Похвално е, че през днешния ден поддръжката за Истанбулската спогодба се обявава за спънка при номинациите за евродепутати. Но прекомерният червен пуризъм по тематиката не е изключително честен. Защото не е надалеч времето, когато Истанбулската спогодба беше идея на целокупната Българска социалистическа партия, женската им организация години наред се застъпваше за джендъра, одобряваха отчети, резолюции и заявления в тази посока и у нас, и в ПЕС. Все същите хора, които през днешния ден, тичайки след справедливия публичен яд, се оповестиха за най-последователни съперници на джендър-идеологията. Но отношението към Станишев е белег и за един тежък продължителен недостатък на Българска социалистическа партия. Тази партия унищожава водачите си колчем ги в профил от власт. Със същия възторг, с който преди този момент са ги издигнали и възхвалявали. Остракират ги. Обругават ги. Повече даже и от съперниците на партията. Сякаш до през вчерашния ден не са ходели на пръсти към разжалваните през днешния ден водачи, не са им пели бравурни песни, не са им се клели във честност. Сякаш различен гласоподава под строй по конгреси и пленуми, а не те – активът и апаратът. Демонизираха Тодор Живков, с цел да се разгласят те за почтени. Пратиха в „ девета глуха “ Лилов, тъй като бил ретрограден, пък те напредничави. Предадоха и унизиха Жан Виденов, тъй като единствено той бил отговорен. Довчерашните му приятели го инквизираха по този начин, че да не желае даже да чуе повече за тази партия. Изолираха Миков. Сега са на път да се разправят със Сергей Станишев. Утре такава орис ще сполети Нинова. Вдругиден идващият след нея. Месомелачка, в която партийните дитирамби за „ приятелство “ и „ взаимност “ са единствено лицемерни изречения.

Този въпрос – за вътрешните връзки в Българска социалистическа партия – напълно не е единствено тяхна кухненска работа. Досегашните ръководства на Българска социалистическа партия постоянно са били белязани от „ кървави “ междуособни войни и кавги на сред разлимните червени кланове, фракции и групи по ползи. Българска социалистическа партия беше по-голяма съпротива на самата себе си, в сравнение с враговете й, при кабинетите на Луканов, при Виденов, Станишев и Орешарски. Очакването за власт консолидира, а упражняването й разединява. Това е характерността на Българска социалистическа партия през миналите години. Партията и в този момент наподобява пределно ожадняла за власт, само че дали е помъдряла? Ще поживеем, ще забележим.