Мирела Костадинова: Адвокатът с нежна душа Стефан Руневски пише разкази за живота и войните
На площад „ Св. Крал “ №7 (днес „ Св. Неделя “) в София в миналото се е намирала адвокатската фирма на Стефан Руневски. Той е приключил право през 1909 година, специализирал е в Мюнхен, а през идната година е одобрен като софийски юрист. Някога положителните юристи живеели почтено, работели крепко и умирали в беднотия. Не по-различна от тази е ориста и на Стефан Руневски, който добре познавал изкуството на положителното и справедливото.
Но не като правист разпознавали името му в София и провинцията. Той е публицист реалист. Автор на стихотворения, разкази, драми, публикации, скици и импресии. Книгите му през днешния ден са библиографска необичайност. Творчеството му познават малко на брой литературни историци. Един от дребното учени, който написа за Руневски е проф. Николай Димков. И двамата са от балканското градче Дряново, само че животът в никакъв случай не ги среща. Живеят в друго време. Професор Димков, преди гибелта да го води в небесните селения, отпечатва „ Избрани разкази “ (2013) от Стефан Руневски. Той е от поколението на писателите Владимир Мусаков, Димитър Полянов, Георги П. Стаматов, Елин Пелин, Никола Атанасов, Иван Кирилов.
Корените на писателя идват от някой си дядо Марко, който пристигнал в дребното градче от близкото село Руня. От него потегля и семейството на рода Руневски. Синът му Станчо почнал да се занимава с бакалии. Той имал шест деца, едно от тях умряло като кърмаче. Останали тримата му синове Стефан, Иван и Марко и две дъщери.
Стефан Руневски е най-големия му наследник, който изплаква в горещия 15 август на 1877 година В Дряново приключил първичното си обучение, а след това се записва в известната Априловска гимназия в Габрово. Става част от стачката на учениците през 1895 година, които са срещу неочакваните класни работи. Стефан Руневски е изключен и продължава с образованието си във Варна. Но и в морския град дряновецът не останал спокоен – взе участие в колекция на Христо Кабакчиев, дружно с още към 40 възпитаници, делегати на тайните училищен кръжоци. Те разискват издаването на сп. „ Ученически глас “ (Варна, 1895-1896 г.) и обмислят образуване на ученическо придвижване в страната. Полицията разпръснала сбирката. Руневски е изключен от Варненската гимназия и се завръща още веднъж в Априловото учебно заведение. Получава тапия за приблизително обучение през 1897 година
От есента на същата година е преподавател. Търновският областен учебен инспекторат го назначава първо в село Баниска (Беленско), а след няколко месеца се реалокира в Гостилица (Габровско). Хората в селото си го спомнят „ наметнал сако на малко приведените си плещи, с непрекъснатото черно бомбе “. Той приготвя първото театрално зрелище в Гостилица – „ По злочестина лекар “ от Молиер. Тук среща Михаил Тихов, лекар по литература. Той е един от създателите на читалище „ Развитие “ в Дряново. Театрален критик, един от шефовете на Националната библиотека и Народния спектакъл. Близък другар на Яворов.
В Гостилица Стефан Руневски открива вечерното и неделното учебно заведение за необразованите, основава просветно сдружение „ Орач “ (1903 г.). Слага началото на учебна и читалищна библиотека. Представя сказки по разнообразни въпроси – „ Физическото и нравствено приучване “, „ Раздорите в Македоно-одринската организация “, „ Финансовата рецесия в България “, „ Свършекът на света “, „ Политическото образование и от по кое време би трябвало да почва “, „ Политиката на Балканския полуостров и актуалния темперамент на македонското придвижване “. Неговите леви политически възгледи и сказките, които показва са причина не един път да бъде уволняван и преместван. За малко е преподавател в Дряново.
Вероятно по това време, покрай известната Лафчиева къща, отваря порти дребната му книжарница „ Просвета “, която той продава през 1905 година на брат си Марко Руневски. В нея старите дряновци можели да закупят учебници, писалищен артикули, картички, книги в разнообразни насоки на познанието – от зарзаватчийство до философия. После брат му прави и своя печатница. Не инцидентно в творчеството си Руневски употребява думи и диалекти от дряновския край.
Тъкмо в Гостилица Руневски прохожда в литературата. Неговото име се появява на страниците на сп. „ Ново време “. През 1900 година е отпечатан първия му роман „ Един съдбовен излаз “. Следват „ Хамалинът Горан “, „ Госпожи за реклама “, „ Без работа “, „ Не се познават “.
Той е хуманист, бранител на индивида и схваща страданията му. В разказите му участва един драматичен, беззащитен облик, който ден след ден попива тъгата, а най-после идва и трагичен край. Но героите му се усмихват през сълзи. Някъде там трепти надеждата… Те живеят в грижата и бедността. В творчеството на Руневски участват бита, природата, общественият миг. Той „ взема нещата в нейната кинематографична разноцветност “ (по Никола Атанасов).
През 1904 година издава в Габрово алманах „ Разкази “, а година преди този момент прави опити върху драмата. Във Велико Търново печата пиеската „ Чужденец “. Второто ù издание излиза в Кюстендил през 1906 година под заглавие „ Стоян и Калина. Сцена из селския живот “.
По това време наред с литературната си работа Руневски дружно с Малкьов (псевдоним на Гъчо Денков Балтаджиев) издават „ Илюстрована национална читанка за вечерни и празнични учебни заведения “. Тя е отпечатана през 1905 година в издателство „ Христо Данов “, Пловдив. Този учебник през днешния ден може да бъде пример по какъв начин би трябвало да се написа за децата. Читанката е същинска енциклопедия, която стартира със стихотворения на български класици – Ц. Церковски, К. Величков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ц. Гинчев, Ив. Андрейчин и други наши създатели. Съдържа приказки, пословици, басни, както и къси разкази за светли персони от нашата и непозната история. Авторите описват за животни и растения, минерали и естествените феномени, човешка анатомия и хигиена, стопанство и даже гражданско обучение. Засягат тематики свързани с управляващите у нас, Конституцията и правата на българските жители.
По-късно Руневски взе участие в учителското придвижване. Част е от XIV конгрес на Българския училищен съюз през 1908 година Избран е за редактор на съюзния орган „ Съзнание “, в който сътрудничи. Редактира го в продължение на една година - от 1908 до 1909. В него помества едни от най-хубавите си публикации и разкази.
Образът на българския преподавател се среща постоянно в творчеството на Стефан Руневски – „ Старият даскал “, „ На изпит “, „ Неспокойното учебно заведение “, „ Априлска неистина “, „ Домашен преподавател “ и други Основни в разказите му са страданието, бедността и обидите, които са част от живота му. Описва облика на българския преподавател с същинска точност.
Един от тях живее в „ Особен човек “. Той е на Игнат Киряков, учителят по френски език, към който всички се обръщат със „ старий мъдрецо “ или „ старий философе “, само че в действителност го считат за малоумен и смахнат. Този пътешественик е постоянно ухилен, лекомислен даже. Следи политиката и литературата. Обича да използва думата „ нелепост “. Докато се влюбва в Латинка. Нежно ù приказва, че не се е изплашил от живота, само че се е отчуждил от него, останал е самичък, и даже е намразил себе си. Иска му се нещо, с което да подслади горчивите си дни. Гали ръката ù и се радва на миловидното си възприятие, което не знае в кой миг ще изхвръкне от гърдите му. После отива при татко ù, с цел да желае ръката ù, само че той не я дава. Смята заплатата на учителя за дребна, на всичкото от горната страна няма къща, автомобил, завещание. Не чака покачване в работата си.
Киряков си потегля, само че желае да види своята обичана. Родителите са скрили момичето си. „ Е, поздравете я тогава и ù кажете, че в дневника, за който съм ù приказвал, ще бъде записана още една нелепост, а по-късно едва ли ще се написа нещо… Ще останат доста, изключително доста листове празни, в които ще може единствено различен да написа, тъй като остава още една нелепост да се отбелязва – моята смърт… Ако някой не изиска да я означи, така ще си остане дневникът… моят дневник, на животата ми дневникът, който е доста, пребогато интересен…Сбогом “. В описа се вижда съчувствието на Руневски към основния воин, неговите неосъществени фантазии и несподеленост. Самотата, която основава чувството, че не си необходим никому.
Освен тъжните облици на учители, писателят с нюх основава и женски облици – Гана от „ Зъл дух “, Николина от „ Михалко “, Вера от „ Младо момиче “, Вела от „ Митю “.
През 1905 година Стефан Руневски идва в София и се записва студент по философия и педагогика. Още на идващия учебен срок се трансферира, с цел да учи право. По това време е един от участниците, които построява студентския дом. Избран е за член на гражданския комитет за изграждане постройката на студентския клуб.
В известните столичните кафенета среща поети, писатели, художници и критици. Води дълги диалози в студентските квартири. Вероятно по това време среща приятелите си Димитър Бабев, Григор Чешмеджиев, Добри Немиров, Никола Атанасов, Никола Монев. Скита из софийските улици, където са неговите герои – служители, учители, захвърлени деца, еснафи, лихвари, парвенюта. Той е добър наблюдаващ и това го трансформира в занаятчия на портрета.
Като студент в Юридическия факултет негови другари са поетът Владимир Попанастасов (Пепо), който е вуйчо на Христо Смирненски и Иван Харизанов публицист, по-късно изтъкнат български политик от кръга „ Звено “ и първи братовчед на Яне Сандански. Тримата бъдещи адвокати отиват на площад „ Народен спектакъл “ за демонстрацията на 3 януари 1907 година Известно е, че тогава студентите освиркват Фердинанд.
Повод за това са недоразуменията към откриването на Народния спектакъл. Правителството на Димитър Петков, с цел да угоди на Фердинанд, наредило то да стане на именния ден на княза. На откриването трябвало да участват единствено поканените в церемония облекло. Проф. Иван Шишманов, тогава министър на Народното просвещение, с цел да изглади спора, раздал предложения и на някои писатели, както и на студентските клубове. Но студентите – адвокати върнали изпратените предложения, изписани с подигравателни лозунги. В резолюцията на бъдещите адвокати се казвало, че студентството отхвърля да участва на откриването, тъй като намира, че се предава на едно национално празненство чисто царски темперамент.
Атмосферата била нагорещена от огромната железничарска стачка. Към стачкуващите се включили с изключение на студенти и жители. Софийски университет е затворен. Стефан Руневски е един от уредниците и е изключен от висшето учебно заведение.
За да не го вземат боец е заставен като други студенти да замине в чужбина. Първо се качва на влака за Загреб, а след това отива в Мюнхен, където още веднъж се записва студент по право. Но в немския град учи единствено един учебен срок. През есента на 1907 година се завръща в България, когато Софийски университет към този момент е възобновил работата си.
През същата година се появяват „ Разкази “ том 1, а по-късно през 1911 година е отпечатан и том 2. Антон Страшимиров на страниците на списанието „ Наш живот “, прикрит зад буквите Т. П., укорява Руневски, „ че рисува сивото в живота, неговите герои са сиви, елементарни, пейзажът също е сив “. Страшимиров е прав, само че нали тъкмо в това е същността на живота… Руневски, обаче не търси модернистични течения, които изпълвали в тези години литературата ни. Поглеждал към родното, което и тогава не било по никакъв начин цветно…
Само година преди този момент, таман Антон Страшимиров в устрема си да сплоти българските писатели към замисленото от него списание „ Наблюдател “, поканил Стефан Руневски като редактор. Сред другите имена са Георги П. Стаматов и Димитър Страшимиров. В списанието Руневски разгласява няколко описа – „ Съпруг “, „ Маскарад “, „ Чертица из живота на едного “, „ Инвалиди “. През втората година напуща редакцията, евентуално поради недоразумения с неспокойния Антон Страшимиров, само че остава да сътрудничи на изданието. През това време разгласява в сп. „ Литературна сказка “, „ Камбана “, в. „ Народ “ и други издания. Руневски постоянно се подписва и с псевдоними – Ст. Ст. Марков, Мариус, Цветан Ружин, Учител, Ставри Руменски.
Налагало се да довърши следването си. След като минава през едногодишен на практика стаж и къса специализация в Мюнхен, през есента на 1910 година е одобрен като софийски юрист, само че работи единствено две години. В Държавен списък - София се съхраняват негови документи, бележки за правосъдни каузи, преписи от писма, описи, рапорти на прокурори и локални ръководства за закононарушения, осъществени от български и немски военни лица в окупирана Македония и Албания през интервала 1914 – 1918 година
Избухва Балканската война през есента на 1912 година В нея вземат участие съвсем 700 000 българи. Сред мобилизираните или постъпили непринудено са писатели, художници, артисти, академични преподаватели. Всички те, с изключение на с оръжие, вземат участие с художествени творби, пресъздават събитията по време на войната. Стефан Руневски е един от тях - елементарен редови войник санитар от 20-ти пехотен търновски полк. Той е на огневата линия и претърпява ужаса на войната. Но скоро се случва нещо значимо за креативната му биография.
През есента на същата 1913 година (на 20 октомври) Стефан Руневски минава под венчило с Любица Кръстева Микева, която е учила в Загреб. Радостното събитие се случва в столицата и за него оповестява в. „ Мир “. Семейство Руневски имат две деца, едната от тях е Лиляна. Каква е ориста им - не е известно. Но през 1967 година Лиляна предава в Държавния списък в София непокътнати от татко си документи. Както и доста негови писма до майка ù Любица.
През Първата международна война Руневски още веднъж е мобилизиран, само че този път не е на бойната линия, а в пети снабдителен превоз. От тук е изтеглен да извършва длъжността „ старши писар “ при Преспанския боен съд със седалище Прилеп. Това му дава опция да написа. Към края на войната е изпратен за деловодител на военната прокуратура при осма тунджанска девизия със седалище Серес.
Прекарва близо шест години на предната фронтова линия и в тила. Не стопира да написа своите разкази, очерци и скици. Преди борба или след нея, той държи перото под слабата и трептяща светлина на восъчната свещ. Около него умират хиляди хора от холера. Войната се трансформира в негова съществена тематика. Шумът на оръжията заглушава гласа на законите...
Ужасът се е настанил сред земята и небето. Чуват се стенанията на ранените бойци. Душите на починалите са се трансформирали в бели птици, които са отлетяли на някъде. Ветровете отнасят секрети копнежи… „ Умря животът, да живее животът “.
Всички тези черни картини, облици и смут от войните разказва в разказите си Стефан Руневски. Един от трогателните е „ Трайче “, който дълго не слиза от страниците на ученическите читанки.
Трайче самичък се причислява към ротата. „ Отишъл в село, видял къщата им изгорена, научил, че баща му е погубен, брат му и майка му отвлечени кой знае къде, Трайче заскитал сред частите и най-накрая спрял избора си на ротата, която освободила неговото село “. Войниците го напъждат, хокат го, той изчезва за някой ден, след това отново се завръща при тях. Сините му очи издават детската доверчивост. Момчето стои встрани тъмно и безмълвно, подпряло рошавата си глава. Понякога бойците го съжаляват и го викат, с цел да се нахрани или да спи при тях.
Момчето копае окопи, оказва помощ на водоносеца, работи в кухнята. Козирувайки пред ротния му се оплаква от несправедливостите на бойците към него. Командирът най-после заповядва да го зачислят на храна. Момчето е гордо, мечтае да му дадат пушка.
Дните се нижат, следва борба след борба. Трайче взе участие като санитар, носи патрони и е пощальон. Той не отстъпва пред войнишките си отговорности. Сякаш патроните не го застигат и е в най-силния огън.
Войниците му подмятат мъчителни въпроси какво ще прави откакто свърши войната, къде ще отиде. Усмивката чезне, търкулват се сълзи по лицето му, а след това проронва: „ Виждам, че отново желаете да ме пъдите, но аз не ще се махна, господин поручик, убийте ме, в случай че щете... “
После Трайче се изгубва, само че щом избухва нова борба изниква от някъде с пушка в ръцете. Участва в багра с останалите бойци. „ На другия ден в зори, когато прибираха убитите, откриха и него паднал на една полянка, с един прекрасен кървясъл цвят на челото и със същата усмивка, с която го бяха виждали през всичкото време в ротата “. Трагичен завършек на едно дете.
Много от тези „ Картини от войните на Балканите “, както самичък ги назовава Руневски, помества под цикъл в периодическия щемпел – вестиците „ Камбана “, „ Народ “, „ Балканска естрада “, списанията „ Листопад “, „ Всеобщ обзор “, „ Общ напредък “.
Стефан Руневски стои намерено против войната. Знае, че от нея не се чака нищо положително. Тя е безсмислена и жестока, зла и безнравствена. Поглъща всичко след себе си. Войната е „ празник на гибелта “ и помрачава живота на елементарния човек. Нещастията от нея би трябвало да се стоварят върху тези, които са отговорни. „ Да накаже Господ разрушителите, а най-вече големците, които са ви пратили “, написа той в „ Приказка “.
Разказите му са мигове от прекарванията и ориста на елементарните бойци изпълнени и с някакъв лиризъм. Те са вълнуващи фрагменти от видяното, чертаят гранични обстановки, в които индивидът гледа в очите гибелта. Но нали единствено по този начин той е в положение да стигне до същинско осъзнаване на своето надълбоко създание.
Казват, че разказите на Ст. Руневски са измежду най-хубавото написано за войните. Със сигурност не отстъпват на тези на Йордан Йовков. Сред най-трогателните са: „ Холера “, „ Пленници “, „ Ротният барабанист “, „ Бунар Хисар “, „ Другар “, „ Вик “, „ Невидим зложелател “, „ Тих диалог “, „ Баща “, „ Врагове “.
В архивния фонд на Руневски се съхраняват документи свързани с войните: негово тефтерче с бележки от Балканската война, писма от писателя до брачната половинка му от фронта свързани с отпечатване на негови произведения, приветствени картички до щерка му от присъединяване му в Балканската и Първата международна война, за завладяването на Лозенград, предстоящият завършек на войната и багра при Чаталджа, документи за активизирането му, сведения свързани с военни събития. Сред пожълтелите листи е и писмо от негов другар с информация за ранените, убитите и болните от холера преди завладяването на Чаталджа, за войнишкия обичай и другарството му с художника Борис Денев. Той пресъздава с молив войнишкия живот на бойното поле. Това са 180 негови картини от Балканската война. А Руневски написа в публикация за него: „ Държавата би трябвало да се интересува от сбирката заради историческото ù значение, тя би трябвало да бъде изплатена и непокътната “.
В Серес Руневски прекарва малария, завръща се от фронта през есента на 1918 година Той има креативен хрумвания за нови разкази, приготвя алманах. Пише повестите „ Човекът Андрея “ и „ На два фронта “, романът „ Жертвоприношения “ и драмата „ Блудния наследник “, само че всички те остават в ръкопис.
Смъртта го води в по-добрия свят на 24 януари 1919 година Умира в София. Погребан е в „ Орландовци “, имот 48. Той е едвам на 41 години. Вестниците известяват тъжната вест. Във в. „ Камбана “ чета: „ Семейството на починалия Стефан Руневски благодари на всички, които със своите съболезнования и съчувствия облекчиха най-малко малко неговата тъга “. Панахидата във връзка 40 дни от гибелта на писателя е осъществена в черквата „ Св. Спас “.
После името му постепенно избледнява…
След гибелта на Стефан Руневски неговият другар Никола Монев във вестник „ Съзнание “ си спомня: „ Виждам го при себе си: спокоен, мирен, простодушен, непретенциозен и безмълвен, дошел от далечни селения, гледащ ме с мекия си кадифен взор, що блика несметно отдолу под високото му и необятно чело. Изпитвах безгранична наслада да беседваме приживе, мистично молитвено е преизпълнено сърцето ми в тоя миг в размисъл за него… Мека синкава светлина цялостни моята скромна стая. Чини ми се, че е при мене в тоя час и несъзнателно го диря с очи. Вън бурята сипе сняг върху стъклата на прозорците, люлее ги и те леко припукват. Сякаш гибелта, ранната гибел, която сграбчи скъпия мъртвец, чука, рейнала по необятния свят за нови жертви. Скланям молитвено глава и се унисам в спомени… “.
Да, Стефан Руневски е бил непретенциозен човек - до обезличаване. Отзивчив към всичко почтено. Благороден и достоверен. Безкористен. Искрен. Ласкав към дребните и слабите хора. Идеалист. Човек с нежна душа. Такъв си го спомнят неговите съвременници. Та нали в човешката памет оцеляват единствено най-хубавите хора минали през дните му. Другите изчезват.
В Дряново към този момент никой не си спомня къде е била родната му къща. Няма монумент или пък паметна плоча.
Времето е дълбок бунар, който гълтам паметта за хора и събития. Само дребна уличка, която носи неговото име и няколко пожълтели фотоси в Историческия музей припомнят за този пропуснат български публицист.
