Ангелът унищожител“ от киносезона на Метрополитън
На меломаните, които наблюдават прожекциите онлайн от сцената на Метрополитън опера в Ню Йорк, евентуално прави усещане наклонността всеки сезон да бъде показано най-малко едно произведение, основано през последните години. Миналия сезон това беше „ Любов отдалече “ на Кая Саариахо. Този ни предложи ново предизвикателство – операта „ Ангелът разрушител “ на Томас Адес, основана по сюжета на сюрреалистичния филм на Луис Бунюел по поръчка на Метрополитън, Кралската опера в Лондон „ Ковънт Гардън “ и Кралския датски спектакъл. Световната премиера беше на Залцбургския фестивал предишното лято.
Трябва да призная, че бях доста заинтригувана от анонса и от прочетеното в американската преса незабавно след премиерата на 26-и октомври, тъй като критиците не пестят суперлативи за композитора Томас Адес – 46-годишен британец, който е и диригент на спектаклите. Това е неговото трето оперно заглавие след „ Тя напудри лицето си “ и „ Бурята “ по Шекспир. Заложеното като концепция в „ Ангелът разрушител “ – да бъде употребен сюжетът на паметния едноименен филм на режисьора Луис Бунюел от 1962 година, натоварва операта с избрани упования, само че и несъмнено възбужда любознанието. Либретото е написано с присъединяване на Адес от Том Кернс, който е и режисьор на трите досегашни постановки – в Залцбург, Лондон и в този момент в Ню Йорк.
Завесата се отваря и фенът попада на аристократична вечеря след оперно зрелище, от която, заради някакви интуиции, цялата прислуга намира мотив да избяга, а гостите, след приятното превозване, откриват, че не могат да си тръгнат. И след дълги дни, в които свършват и храната, и водата, връзките сред членовете на висшето общество стартират да се израждат, тъй като стартират да избиват най-низките човешки пристрастености. В първата част, до момента в който нещата още не са загрубели, музиката има някои късноромантични и експресионистични детайли, даже подмятане на Рихард-Щраусови претекстове, които припомнят за „ Кавалерът на розата “. Постепенно, дружно със сюжетната линия, и музикалната тъкан стартира да се разпада. Разбира се, всичко е в доста мрачни краски, с задоволителна доза заостреност и в оркестровата партитура, и в солистичните партии. А те са ни повече, ни по-малко от 15. Солистите – посетители на вечерята, домакините и единственият останал да ги обслужва – икономът на имението, са съвсем непрекъснато на сцената в продължение на два часа и половина. Търсен е и кинематографичния детайл – в избрани моменти на напред във времето да излизат избрани герои, като че ли кино-камерата ги доближава и усилва тяхното наличие. Изключително впечатлена съм от изпълнителите – доста от тях са взели участие и в премиерата в Залцбург предходната година, както и в лондонската режисура тази пролет. И вокално, и актьорски дилемите им са доста сложни – видяхме подиуми с принуждение, секс, лудост, гибел, само че всички актьори имаха доста блестящо и уравновесено наличие.
Томас Адес беше употребявал особено въздействието на високите женски гласове – изключително в партията на Одри Луна, която изпява ла от трета октава – най-високия звук на сцената на Метрополитън опера в нейната близо 140-годишна история. Доста висока като теситура е и партията на Сали Матюс, която показа в антракта, че в началото е декларирала на композитора, че няма да може да поеме такова натоварване, а той я убедил, че ще се оправи. И тя в действителност беше блестяща.
В оркестъра също бяха добавени ексцентрични детайли, с цел да се укрепи ужаса на сцената – преди всичко с електронен инструмент, наименуван „ Вълните на Мартино “, който е изобретен през 20-те години на ХХ век, а в наше време много модифициран. Той издава тези присъщи звуци, употребявани още в зората на киното във филмите на ужасите. В един миг част от групата на първи цигулки смени инструментите си с дребни детски цигулчици – четвъртинки или половинки. И този техен присъщ изострен тон тук беше много злокобен. В оркестрината и зад кулисите имаше и доста камбани и барабани – при започване на второ деяние те се включиха в злокобен марш. И по този начин, общо взето, Томас Адес беше търсил мрачното, ужасяващо влияние, макар че финалът в действителност беше решен като хепи енд – оживелите вземат решение да преиграят всичко, както е било в първата вечер, тайнствената магия над къщата се скапва и те са свободни.
Томас Адес твърди, че „ Ангелът разрушител “ на Бунюел е в главата му от 13-14-годишен и в последно време го е преследвала натрапчивата концепция да напише опера по този сюжет. Сега, когато творбата към този момент е на сцена и в Европа, и в Съединени американски щати, критикът Антъни Томазини споделя в „ Ню Йорк Таймс “: „ Тази опера носи притеснителна новост във време, когато доста американци се усещат уловени в клопката на партизанските борби с политическия хайлайф против икономическата неправда и слагането на граници, само че воля да се трансформират нещата някак липсва. “
А апропо, Силвия Пинал, актриса във кино лентата на Бунюел през 62-а година, доста по-късно декларира, че режисьорът в действителност е предсказал появяването на Биг Брадър и по какъв начин обществото ни ще се радва да гледа оскотяващи хора, сложени в безизходно състояние. Вероятно тъкмо това „ настоящо “ обръщение е подтикнало и Томас Адес да възкреси „ Ангелът разрушител “.
Трябва да призная, че бях доста заинтригувана от анонса и от прочетеното в американската преса незабавно след премиерата на 26-и октомври, тъй като критиците не пестят суперлативи за композитора Томас Адес – 46-годишен британец, който е и диригент на спектаклите. Това е неговото трето оперно заглавие след „ Тя напудри лицето си “ и „ Бурята “ по Шекспир. Заложеното като концепция в „ Ангелът разрушител “ – да бъде употребен сюжетът на паметния едноименен филм на режисьора Луис Бунюел от 1962 година, натоварва операта с избрани упования, само че и несъмнено възбужда любознанието. Либретото е написано с присъединяване на Адес от Том Кернс, който е и режисьор на трите досегашни постановки – в Залцбург, Лондон и в този момент в Ню Йорк.
Завесата се отваря и фенът попада на аристократична вечеря след оперно зрелище, от която, заради някакви интуиции, цялата прислуга намира мотив да избяга, а гостите, след приятното превозване, откриват, че не могат да си тръгнат. И след дълги дни, в които свършват и храната, и водата, връзките сред членовете на висшето общество стартират да се израждат, тъй като стартират да избиват най-низките човешки пристрастености. В първата част, до момента в който нещата още не са загрубели, музиката има някои късноромантични и експресионистични детайли, даже подмятане на Рихард-Щраусови претекстове, които припомнят за „ Кавалерът на розата “. Постепенно, дружно със сюжетната линия, и музикалната тъкан стартира да се разпада. Разбира се, всичко е в доста мрачни краски, с задоволителна доза заостреност и в оркестровата партитура, и в солистичните партии. А те са ни повече, ни по-малко от 15. Солистите – посетители на вечерята, домакините и единственият останал да ги обслужва – икономът на имението, са съвсем непрекъснато на сцената в продължение на два часа и половина. Търсен е и кинематографичния детайл – в избрани моменти на напред във времето да излизат избрани герои, като че ли кино-камерата ги доближава и усилва тяхното наличие. Изключително впечатлена съм от изпълнителите – доста от тях са взели участие и в премиерата в Залцбург предходната година, както и в лондонската режисура тази пролет. И вокално, и актьорски дилемите им са доста сложни – видяхме подиуми с принуждение, секс, лудост, гибел, само че всички актьори имаха доста блестящо и уравновесено наличие.
Томас Адес беше употребявал особено въздействието на високите женски гласове – изключително в партията на Одри Луна, която изпява ла от трета октава – най-високия звук на сцената на Метрополитън опера в нейната близо 140-годишна история. Доста висока като теситура е и партията на Сали Матюс, която показа в антракта, че в началото е декларирала на композитора, че няма да може да поеме такова натоварване, а той я убедил, че ще се оправи. И тя в действителност беше блестяща.
В оркестъра също бяха добавени ексцентрични детайли, с цел да се укрепи ужаса на сцената – преди всичко с електронен инструмент, наименуван „ Вълните на Мартино “, който е изобретен през 20-те години на ХХ век, а в наше време много модифициран. Той издава тези присъщи звуци, употребявани още в зората на киното във филмите на ужасите. В един миг част от групата на първи цигулки смени инструментите си с дребни детски цигулчици – четвъртинки или половинки. И този техен присъщ изострен тон тук беше много злокобен. В оркестрината и зад кулисите имаше и доста камбани и барабани – при започване на второ деяние те се включиха в злокобен марш. И по този начин, общо взето, Томас Адес беше търсил мрачното, ужасяващо влияние, макар че финалът в действителност беше решен като хепи енд – оживелите вземат решение да преиграят всичко, както е било в първата вечер, тайнствената магия над къщата се скапва и те са свободни.
Томас Адес твърди, че „ Ангелът разрушител “ на Бунюел е в главата му от 13-14-годишен и в последно време го е преследвала натрапчивата концепция да напише опера по този сюжет. Сега, когато творбата към този момент е на сцена и в Европа, и в Съединени американски щати, критикът Антъни Томазини споделя в „ Ню Йорк Таймс “: „ Тази опера носи притеснителна новост във време, когато доста американци се усещат уловени в клопката на партизанските борби с политическия хайлайф против икономическата неправда и слагането на граници, само че воля да се трансформират нещата някак липсва. “
А апропо, Силвия Пинал, актриса във кино лентата на Бунюел през 62-а година, доста по-късно декларира, че режисьорът в действителност е предсказал появяването на Биг Брадър и по какъв начин обществото ни ще се радва да гледа оскотяващи хора, сложени в безизходно състояние. Вероятно тъкмо това „ настоящо “ обръщение е подтикнало и Томас Адес да възкреси „ Ангелът разрушител “.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ