На Людмила Янева Марко не им беше купил подаръци за

На Людмила Янева

Марко не им беше купил дарове за Великден.Работи до късно, не разбираше от момичешки работи и все даваше плюшени мечета на четиригодишната си щерка. Малката, на година и един месец, изобщо нямаше да забележи, че остава без подарък, а жена му беше привикнала – човек би трябвало да е деликатен, парите се изплъзват като вятър сред пръстите. Ти смяташ едно, животът напълно друго. Затова не пилей, пести.

Беше изтощен. Все някой магазин ще е отворен на следващия ден, ще се измъкне с нещо в последния миг. Едно плюшено мече и детето е предостатъчно, има цяла сбирка и ще се хвали в градината. А на жена си какво да търси? Ще й даде пари да си купи нещо, тя ще измисли какво. Но никога доста пари. Дните те заливат, непрестанно би трябвало да плащаш, пазаруваш памперси за дребната, плодове, месо, лютеница. Жена му не работи. На дребното хлапе не му потръгна в яслата - зачервено гърло, кашлица, грипове, по-добре дамата да го погледа още няколко месеца. Но парите не никнат по ливадите. Десет и половина е, нощ като черна дъска, фаровете с тъга пробиват дъжда. Кара с шейсет километра, пътят плува във вода, напряко река.

Дано дребните са заспали. Уморен е. Пътува с часове от Габрово до Перник, към този момент не помни какъв брой кафета изпи - черти или пет. Зарежда магазини из цяла България с германска алуминиева дограма, докарва железария, маркучи, болтове. Направо му се вие свят. Я стига. Ще устиска още час. Престани с глезотиите. Не беше гладен, само че изгълта още един кроасан.

Дано са си легнали дребосъците.

Накрая се добра до блока, само че нямаше място за паркиране. Заобиколи. И пред другия блок нямаше, остави колата пред аптеката. Натежал от бодърствуване, брадясал, измъкна ключовете пред входа. Беше спечелил доста по-малко, в сравнение с очакваше. Отново го заля отчаяние – компактно, лепкаво, зло. Повтаряше си, че и на следващия ден е ден. Да, само че днеска се беше провалил.

Най-после отключи входната врата. Студеният дъжд го накваси до кости. Беше единайсет и 10, батерията на телефона му падаше, прозорците на блоковете спяха, улиците, свободни от стъпки, бяха тихи. Марко обичаше тишината.

Тишината струваше скъпо. Онези, които можеха да си я разрешат, живееха в къщи измежду борове и зелени поляни, надалеч от автомагистрали, ревящи коли и кресливи съседи. А неговия апартамент беше на първия етаж, улицата надничаше в кухнята им, прозорците трещяха с изстрелите на клаксоните, само че бе привикнал. Изкачи се по стълбите, прогнил от отмалялост.

Беше чисто.

Марко обичаше чистотата. Може би по тази причина и избра Люба, жена си. Още като я видя за пръв път, му се стори, че облеклата й греят. Никъде не зърна петънце. Сега вкъщи подът светеше, нямаше разхвърляни играчки, дрешките на щерките бяха чисти, подредени в белия дрешник. Чистотата го беше завела при Люба. Докато пътуваше с буса, с цел да се съвземе, си представяше по какъв начин попада първо в тесния кулоар на техния апартамент, след това в кухничката, където всичко блестеше. Навсякъде беше Люба. Винаги му оставяше нещо за ястие. Нещо хубаво и доста – две цялостни чинии. Беше привикнала с непрекъснатите му закъснения. Не мърмореше. Поне не толкоз постоянно.

Дано са заспали. Нямаше сили за капризите им в този момент. Не им беше купил нищо, да му се не види. Нямаше време. Ще изнамери на следващия ден я мече, а коте от плюш, само че не скъпо. Така спестяваше я да забележим какъв брой - двайсет-трийсет лв.. Добре. Завъртя ключа.Единайсет и двайсет. Сигурно спят.

Отвори вратата. Влезе. Наведе се да събуе обувките. Стъпки, упорити като трева, която желае доста бързо да поникне, взеха да бродират из тесния кулоар. Всяка стъпка беше тревичка.Марко обичаше да гледа трева. Така се успокояваше зад кормилото. Ясно. Не спеше огромната му щерка, повече кестенява коса, в сравнение с дете, настойчиво зверче на четири години, което не даваше да го стрижат и ревеше единствено като види ножица. Твърдоглаво като майка си. Тънко като фиба. В лилава пижама. Сега ще почнат едни капризи... Стъпките й допираха паркета хитро и меко, и след тях в коридора като че поникна трева. Други стъпки - неуверени, несигурни, не стъпки, а ябълки, които може да се търкулнат и всеки миг да друснат на пода, поеха към Марко. Но и те бързаха, напряко тичаха. Идеше дребната му щерка, на година и един месец, топче в пижама – остарялата розова пижама на сестра й, много поизбеляла. Коса като шепа злато, не че Марко бе виждал толкоз драгоценен метал на едно място. После приближиха едни доста тихи стъпки - като капки дъжд, само че не като оня на улицата доскоро, мъждив и безочлив, а прекрасен дъжд, дето трансформира костилките в дървета. Такива бяха нейните стъпки, на Люба, когато не беше ядосана - листа и сенки на птици. Понякога даже черешите разцъфтяваха след нея. Я стига. Какви ги мелиш, дребосъче. Млъкни.

- Тате, липсваше ми – избъбри момичето, прикрито под кестенявата си коса.

- Та-та... та-та! – задърдори дребното хлапе, което се преструваше на шепа злато.

- Добре, че съумя да се прибереш – сподели жена му. – Мислех, че ще останеш в Габрово.

Той прегърна лилавата пижама в една ръка и стъпките- ябълки кацнаха на гърдите му. Прегърна огромната щерка с другата ръка. Две хлапета – чисти като луната. Люба, ах, че хитра гад, се сгуши под брадичката му. Как съумя да се свре там, сред децата? Жалко, какъв брой тъпо, че не им беше купил дарове. Какъв простак излезе.

- Носиш ли ми плюшено мече? – попита огромната щерка.

Марко замълча. Имаше се за интелигентен, само че не измисли нищо.

- Магазинът за играчки работи на следващия ден – сподели жена му. – Като го отворят, ще получиш ново мече, нали тате?

Беше й признателен, че й пристигна на разум такова нещо. Тя беше с чисти облекла, вкъщи беше ярко, пижамите на децата бяха топли, грееха. Защо бе решил да пести тъкмо в този момент, дяволите ще го вземат. Я стига, магазинът за мечета беше затворен. Точка.

Целуна огромната щерка, след това дребната - кестенява глава, руса глава, и още една светло-кестенява глава – най- значимата, на дамата. Беше свидлив, да, само че мразеше лъжата.

- Не съм ви купил дарове – сподели Марко.

- Не се ядосвай, тате – успокои го огромната щерка. – Утре ще отворят магазина.

Малката се бе спотаила - не лице, а усмивка от единия завършек на света тъкмо до другия. После и огромната му щерка се усмихна – от единия завършек на света до другия. Жена му нищо не сподели. Това не беше добре. Можеше да помърмори, че й е писнало да облича огромната за градина, по-късно да облича дребната, да мъкне и двете рано-рано до градина „ Родоблюбче “. Да се прибира, гушнала дребната като торба картофи. А хлапето тежеше 10 кила. Представи си да носиш 10 хляба от „ Родолюбче ” до у дома. Не е прелестно. Той в колата – Пловдив, Шумен, Стара Загора, Габрово.

Как попадна навръх Люба... Беше сервитьорка в кафе „ Рай “, кестенява сервитьорка като всички други, само че доста чиста, чисто лице. Стъпките й - капки на прекрасен дъжд, който трансформира семената в поляна.Марко обичаше трева и дървета. Някой ден щеше да завоюва задоволително за къща с двор. Още в този момент знаеше какви фиданки ще насади. Трябва да научи децата да се грижат за цветя и череши.

- Не ти купих подарък – сподели той на Люба.Гласът му тежеше като пътя от Търново до Перник, като завоите, като дребните затворени кафенета, откъдето не можа да си купи кафе. – Но нищо, ще честваме.

- Брадата ти боде – упрекна го щерка му. – Тате, аз мога да рисувам куче. Искаш ли да ти обрисувам?

- Та-та... та – запелтечи дребната му щерка и стартира да го дърпа за ухото.

- Аз ти купих подарък – сподели жена му.

- Подарък? - измърмори той. Бавно спусна децата на пода, само че те не го оставиха на мира. Малката се притисна към единия му крайник, огромната се залепи за другия. Той не помни, че го бе заливал дъжд, че бе пил пет кафета, ще можеше да заспи прав, до момента в който отключва вратата на дома си.

- Дай си ръката – сподели жена му.

Какво беше намислила? Пак някоя нелепост. Понякога не можеше да я разбере. По-точно - съвсем в никакъв случай не можеше да я разбере. Подаде ръката си. Люба я хвана. Измъкна един флумастер – тези флумастери се мотаеха по всички маси и масички у дома, като че някой ги сееше.

Люба го държеше за ръка.

- Изпъни пръстите – сподели му тя.

Каква дивотия е наумила? Я да забележим.

Ето. Написа нещо на ръката му. Флумастерът го гъделичкаше. Марко не можеше да поняса тези досадни драскащи с цветно мастило моливи. Честно. Направо ги мразеше. Искаше му се да ги събере в една торба и да ги изхвърли.

Опита се да огледа, само че жена му - много особена още от сервитьорка в кафе „ Рай “ – не разреши. Тогава беше лека като ручей, от време на време се усмихваше. Усмихна му се дори като я скъсаха в УНСС по статистика. Иди я разбери.

- Я да видя какво измъдри – рече той.

- Мария ще ни прочете – сподели жена му и в очите й се покатери отново оная усмивка, не можеш я разбра - дали като след двойката по статистика, или като онази, когато й сподели: „ Разбрах. Ти си за мене. Знам кой е за мене и кой не е. ”

Мария, огромната им щерка, тънка като ръкохватка на череша, погледна към ръката му.

- Буквите са доста дребни – оплака се хлапето.

Какви букви, рече си Марко, само че от жена му всичко можеше да се чака. Това си е едно на ръка.

- О… Б.. И… - щерка му се запъна, изплези език от изпитание. Мълча, мълча, и най-после позор, не позор, попита: – Тате, коя беше тая писмен знак, която доста наподобява на цифрата четири?

- Не й подсказвай, Марко – сряза го строго жена му. – Тя би трябвало да я знае.

- Не я знам – призна посърнало детето и по-късно продължи: - О.. Б.. И…Четворка. А.. М. – Не мога да го прочета, доста е мъчно – дребната клюмна, само че изведнъж в тесния кулоар на жилището поникна трева. Стига нелепости, човек, подреди си Марко. Избий си тая трева от главата. Но знаеше. Някой ден ще им купи къща с двор.

– Чакайте – обади се огромната му щерка с кестенява като торба желъди коса. – Мамо, не е почтено. Има още една дума. Добре де, тя не е толкоз усукана като първата. Само две букви.

- Чакаме ме те – подкани я майка й.

- Т... Е... – измърмори под нос дръжката на черешата. – Прочетох буквите...думите не се схващат. Мамо, за какво пишеш единствено сложни думи?

Марко се усмихна. Боже, по какъв начин се усмихна, като хлапе. Направо лицето му се разглоби. Тая жена, неговата, какви ги мъти.

Защо не им купи дарове. Най-скъпите дарове. По дяволите парите. Стига си дрънкал, де. Нали все някой магазин на следващия ден ще бъде отворен.

- Тате за какво се смееш като тиква?– попита го огромната му щерка.

Марко знаеше за какво.