Остаряването е неизбежно. Израстването е въпрос на избор
На една от лекциите професорът ни заяви, че имаме нова колежка. В този миг усетих леко допиране по рамото. Огледах се и видях дребничка бабичка, която ми се усмихваше толкоз намерено и лъчезарно, че несъзнателно и аз се усмихнах.
- Здравей, красавице. Аз съм Роуз и съм на 87 години. – сподели тя. – Може ли да седна до теб?
Усмихнах й се още веднъж и й направих място.
- Разбира се, сядай. Мога ли да попитам какво те води в университета на тази почтена възраст? – внезапно ми се прииска да се пошегувам с нея.
- Тук съм, с цел да срещна някой богат мъж, да се омъжа и да му родя куп дечица. – намигна ми дамата и още веднъж се усмихна.
- А съществено? – продължих аз. Все повече харесвах новата си състудентка и бях любопитна какво я стимулира да се захване са такова предизвикателство на тази възраст.
- Ами, в случай че би трябвало съществено... Винаги съм желала да имам висше обучение. И ето ме тук. – малко отговори Роуз.
След лекциите излязохме дружно и седнахме да пием кафе. От този ден нататък постоянно си тръгвахме дружно с Роуз и дълго разговаряхме. Обичах да чувам нейните разкази, в които тя споделяше своята мъдрост и житейски опит. Междувременно тя се трансформира в иконата на випуска. Където и да отидеше, Роуз бързо се сприятеляваше, обличаше се добре и откровено се радваше на вниманието на сътрудниците. Тя живееше!
В края на семестъра я поканихме да изнесе тирада на тържеството на випуска. Когато потегли към трибуната, листовете, на които си беше написала словото, паднаха от ръцете й и се разпиляха по пода. Роуз се тормози и се опита да ги събере, само че съумя да вдигне единствено някои от тях.
- Моля да ме извините, малко се разсеях. Заради мъжа си зарязах бирата и в този момент от напълно малко уиски се опияних, - пошегува се тя. – Сега ще ми е мъчно да си подредя речта още веднъж, по тази причина ще ви кажа единствено няколко неща, които мисля.
Когато смехът в залата утихна, тя се прокашля и стартира да приказва:
