Емил дьо Лавеле защитава освободителните стремежи на българите в Европа
На днешния ден можем да си спомним за Емил Луи Виктор дьо Лавеле (на френски: Émile Louis Victor de Laveleye) - белгийският икономист, един от създателите на Института по интернационално право през 1873 година. Той е прочут и като бранител на освободителните желания на българския народ.
В знак на респект към тези негова активност няколко улици в централните елементи на София, Пловдив, Кюстендил и Бургас носят името на Емил дьо Лавеле.
Емил дьо Лавеле е белгийски консул в Белград при започване на 80-те години на XIX век. Той пътува неведнъж из България, като от София отпътува за Пловдив, оттова през Асеновград отива в Одрин и Македония. Публикува своите пътни бележки "Балканският полуостров " в два тома, в които показва историята, културата, езика и традициите на другите нации в тази част на Европа. С тази книга и последвалите нейни преводи, както и със публикациите си в пресата, Емил дьо Лавеле спомага за образуване на европейското публично мнение за района през втората половина на века.
Емил дьо Лавеле е роден в Брюге (тогава в Обединено кралство Нидерландия, а през днешния ден в Белгия) през 1822 година. Първоначално учи в родния си град и в Колеж Станислас в Париж, а по-късно в Льовенския католически университет и в Университета в Гент, където попада под въздействието на християн социалистическия мъдрец Франсоа Юе. През 1844 година придобива известност с есе за провансалския език и литература, през 1847 година разгласява "История на франкските крале " (L'Histoire des rois francs), а през 1861-а - френска версия на "Песен за Нибелунгите ".
Макар че през целия си живот резервира интереса си към литературата и историята, главният принос на Лавеле е в региона на икономическата доктрина. В продължение на дълго време той е част от група възпитаници на Франсоа Юе, които организират ежеседмични срещи и разискват публични и стопански въпроси. Лавеле получава по-широка популярност в тази област през 1859 година, когато разгласява няколко публикации в "Ревю де дьо монд ". През 1864 година става учител по политикономия в Лиежкия университет.
През идващите години Лавеле разгласява главните си писания - "Русия и Австрия след Садова " (La Russie et l'Autriche depuis Sadowa, 1870 г.), "Есе за формите на ръководство в актуалните общества " (Essai sur les formes de gouvernement dans les Sociétés Modernes, 1872 г.), "За същинските аргументи за войните в Европа и за арбитража " (Des Causes actuelles de guerre en Europe et de l'arbitrage, 1874 г.), "За собствеността и за нейните примитивни форми " (De la proprieté et de ses formes primitives, 1874 година, отдадена на Джон Стюард Мил, един от най-влиятелните философи през втората половина на XIX век, и Франсоа Юе).
Богатият и потребен живот на Емил дьо Лавеле приключва край Лиеж през 1892 година.
Институтът по интернационално право (на френски: Institut de droit international) е организация, отдадена на проучването и развиването на интернационалното право, основан в Гент (Белгия) на 8 септември 1873 година. Единадесет най-изтъкнати интернационалните адвокати, построили си съществено име в юридическите среди, вземат решение да се обединят, създавайки институция, която е самостоятелна от държавно въздействие. Тя има за цел да способства, както за развиването и напредъка на интернационалното право, по този начин и за вярното му асимилиране и използване от юридическите субекти.
При срещата в Гент се открояват по-специално обединителните старания на Густав Ролин-Жаквемонс и Густав Мойние, който е измежду петимата създатели и на Международния комитет на Червения кръст през 1863 година. Подобно на доста други общественици Мойние е бил ужасяващ от обстоятелството, че признатата през 1864 година "Европейска спогодба за подобряването на положението на ранените в армията на бойното поле " се е спазвала извънредно неприятно по време на Френско-пруската война от 1870-1871 година. Нуждата от реакция е отключила желанието на Мойниер да основе самостоятелна организация, която да следи и подкрепя развиването на интернационалното право.
В знак на респект към тези негова активност няколко улици в централните елементи на София, Пловдив, Кюстендил и Бургас носят името на Емил дьо Лавеле.
Емил дьо Лавеле е белгийски консул в Белград при започване на 80-те години на XIX век. Той пътува неведнъж из България, като от София отпътува за Пловдив, оттова през Асеновград отива в Одрин и Македония. Публикува своите пътни бележки "Балканският полуостров " в два тома, в които показва историята, културата, езика и традициите на другите нации в тази част на Европа. С тази книга и последвалите нейни преводи, както и със публикациите си в пресата, Емил дьо Лавеле спомага за образуване на европейското публично мнение за района през втората половина на века.
Емил дьо Лавеле е роден в Брюге (тогава в Обединено кралство Нидерландия, а през днешния ден в Белгия) през 1822 година. Първоначално учи в родния си град и в Колеж Станислас в Париж, а по-късно в Льовенския католически университет и в Университета в Гент, където попада под въздействието на християн социалистическия мъдрец Франсоа Юе. През 1844 година придобива известност с есе за провансалския език и литература, през 1847 година разгласява "История на франкските крале " (L'Histoire des rois francs), а през 1861-а - френска версия на "Песен за Нибелунгите ".
Макар че през целия си живот резервира интереса си към литературата и историята, главният принос на Лавеле е в региона на икономическата доктрина. В продължение на дълго време той е част от група възпитаници на Франсоа Юе, които организират ежеседмични срещи и разискват публични и стопански въпроси. Лавеле получава по-широка популярност в тази област през 1859 година, когато разгласява няколко публикации в "Ревю де дьо монд ". През 1864 година става учител по политикономия в Лиежкия университет.
През идващите години Лавеле разгласява главните си писания - "Русия и Австрия след Садова " (La Russie et l'Autriche depuis Sadowa, 1870 г.), "Есе за формите на ръководство в актуалните общества " (Essai sur les formes de gouvernement dans les Sociétés Modernes, 1872 г.), "За същинските аргументи за войните в Европа и за арбитража " (Des Causes actuelles de guerre en Europe et de l'arbitrage, 1874 г.), "За собствеността и за нейните примитивни форми " (De la proprieté et de ses formes primitives, 1874 година, отдадена на Джон Стюард Мил, един от най-влиятелните философи през втората половина на XIX век, и Франсоа Юе).
Богатият и потребен живот на Емил дьо Лавеле приключва край Лиеж през 1892 година.
Институтът по интернационално право (на френски: Institut de droit international) е организация, отдадена на проучването и развиването на интернационалното право, основан в Гент (Белгия) на 8 септември 1873 година. Единадесет най-изтъкнати интернационалните адвокати, построили си съществено име в юридическите среди, вземат решение да се обединят, създавайки институция, която е самостоятелна от държавно въздействие. Тя има за цел да способства, както за развиването и напредъка на интернационалното право, по този начин и за вярното му асимилиране и използване от юридическите субекти.
При срещата в Гент се открояват по-специално обединителните старания на Густав Ролин-Жаквемонс и Густав Мойние, който е измежду петимата създатели и на Международния комитет на Червения кръст през 1863 година. Подобно на доста други общественици Мойние е бил ужасяващ от обстоятелството, че признатата през 1864 година "Европейска спогодба за подобряването на положението на ранените в армията на бойното поле " се е спазвала извънредно неприятно по време на Френско-пруската война от 1870-1871 година. Нуждата от реакция е отключила желанието на Мойниер да основе самостоятелна организация, която да следи и подкрепя развиването на интернационалното право.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ