Още за паметния миг: Японци помогнали на Дафовска да спечели олимпийската титла
На днешната дата преди 20 години Екатерина Дафовска носи първото и само досега злато на България от зимни олимпийски игри. Биатлонистката от Чепеларе сензационно победи в дисциплината 15 километра самостоятелно в Нагано`98. Силното българско показване е допълнено от четвъртото място на Павлина Филипова.
Успехът на Дафовска е считан за най-голямата изненада освен на Игрите в Нагано, само че и в цялата история на белите Олимпиади.
12 българи (освен, несъмнено Павлина Филипова, която взе участие в същата дисциплина) стават очевидци онлайн на неповторимия успех: Радка Попова и Валентина Пейчинова - аварийни състезателки; Николай Болчев - старши треньор; Венцислав Илиев - състезателен директор; Васил Сивков - изпълнителен директор; Васил Тончев - президент; Георги Касабов - играч при мъжете; Иван Станков - лекар; Веска Александрова - масажист; Георги Банов и Тодор Шабански - журналисти; Илия Илиев - ДАМС.
По-късно на зимния стадион се появи и журналистът Асен Минчев (БНР), както и други представители на делегацията ни.
20 години по-късно коментаторът на Българска национална телевизия Тодор Шабански описа за случилото се, споделяйки любопитни неща от кухнята. От думите му излиза наяве, че и японците са " блъснали рамо " на нашето момиче, защото дни по-рано ските на Дафовска и другите ни биатлонистки са минали обработка при тях.
Разказът на Тодор Шабански за БЛИЦ СПОРТ:
Олимпиадата в Нагано е най-странната и трагична в спомените ми. Всичко стартира доста тягостно, тъй като още преди заминаването в София Спортният отдел на Българска национална телевизия трябваше да води същинска борба с управлението на малкия екран за оставането на Игрите в програмата. Времето беше мощно политизирано и новопоставеният тогава началник Стефан Димитров отсече, че Олимпиадата няма да се дава, тъй като е разхищаване. Мъчихме се да го убедим, че имаме шансове, само че беше неотстъпчив и само това, че към този момент бяха платени два транша го отхвърли от желанията и избави Олимпиадата за българските тв фенове. Все отново екипът и програмата бяха мощно орязани с претекста, че „ няма пари за туристи и надпревари, в които нямаме шансове “. Така за Нагано заминахме 7-8 коментатори без оператор и със мощно сведен бюджет.
Първите ми усещания от Япония бяха много мрачни. Всичко бе някак сиво, безцветно. Сякаш цялата страна и нейните хора бяха подчинени на работа, работа и отново работа. Дори девойките по улиците ходеха в някакви шаячни балтони в убийствено зелено кафяви цветове. Къщите и улиците изглеждаха много сиви, магазините напомняха на нашия ЦУМ, нямаше ги рекламите, кафенетата, градинките и пъстротата на Америка и Западна Европа.
Но пък технологиите смайваха. Всички рейсове бяха с навигация и екрани над водача, на които се следеше придвижването по пътя. Вратите на такситата се отваряха автоматизирано, всичко ба роботизирано и без намесата на човек. Тоалетните бяха с нагреватели на капаците. Бензиностанциите да вземем за пример представляваха колонки и нещо като голяма автомат-машина, огромна колкото камион, от която си взимаш на самообслужване против съответната сума от кафе до аварийни гуми. Магистралите им бяха съвършени и се осветяваха автоматизирано когато видимостта намаляваше заради снеговалеж или мъгла.
В Япония за първи път видях опашка на... светофар. Пред гарата на Нагано имаше оживено кръстовище и многото влакове-стрели изсипваха голяма маса хора. Излизайки от постройката те се нареждаха на опашка и чакаха светофара да светне зелено. Колоната се виеше 200 метра, само че никой не пререждаше и чакаше по 10 минути, с цел да пресече.
Денят на Катя стартира като всеки различен за мен. Ранно ставане и два часа път от Нагано до Нозава Онсен, където всеки ден разясних ски-бягане или биатлон. Единствената разлика беше, че бях навил сътрудника от вестник " 24 часа " Георги Банов да пристигна и си имах компания по пътя. Бяхме единствено трима в автобуса с някакъв скандинавски фотограф. Двамата с Жоро си мечтаехме за орден. Просто ей по този начин си представяхме какво ли ще стане, в случай че през днешния ден България завоюва подиум. При идването незабавно опитахме да отидем при нашите спортисти. Това на Олимпиада е строго неразрешено, само че ние се мушнахме в оставен без контрол затворен кулоар, тъй като японците просто не можеха да си показват, че някой ще мине там, където не би трябвало. В нашия щаб подготвяха ските, всичко бе умерено. Всъщност там много работа се оказа, че е приключил Георги Ганчев, а и имахме доста умел щаб отпред с Венцислав Илиев, който няколко дни преди този момент бе уредил ските на всички да минат за обработка на струтктура при японците. Това очевидно също оказа помощ.
Времето този ден беше извънредно шантаво. За 3-4 часа се промени тотално няколко пъти. От дъжд, през слънце, след това снежна вихрушка и най-после отново блестящо слънце със синьо небе. Впрочем по този начин бе на цялата Олимпиада - всеки ден тотална метео въртележка... И всичко това при температура към нулата, със напълно леки амплитуди.
Започнах коментара за Българска национална телевизия, а в тясната кабина бе и президентът на БФБиатлон Васил Тончев, зад нас стоеше Георги Банов. Коментирахме онлайн, само че в София картината не се излъчваше и щеше да се пусне с два часа забавяне. Причината – рестрикциите на тогавашното управление, което не смяташе, че в 5 часа сутринта си заслужава да даваш непосредствено Олимпиада от Япония...
Дисциплината 15 км е „ неуместна “ за следене от феновете, неслучайно и през днешния ден шефовете на международния биатлон желаят да я отстранен. Причината: няма пряк конфликт лице в лице, а всеки спори на първо място самичък с хронометъра. Така коментаторите би трябвало непрестанно да пресмятат и да наблюдават непрекъснато финиширащите, плюс тези които са към момента с шансове по трасето.
Помня, че Катя потегли доста добре, само че и различен път го бе правила. Движеше се като перце по пистата, явно ските й допадаха... Фина, дребна, лека, като лебед... Стрелбата също й вървеше, даже едната неточност не я лиши от късмет за орден. Преди четвъртата пукотевица към този момент стана ясно, че се случва нещо велико за България и единствено знамение може да ни лиши от огромния триумф. Въпросът беше какъв тъкмо ще е медалът. Катя финишира с първо време и към този момент бяхме пред обезумяване. Колегата Банов изхвърча от кабината, а ние с Тончев към момента не смеехме да дърпаме дявола за опашката, до момента в който не финишира и последната с късмет за орден. А с цел да е побъркването цялостно и Павлина Филипова вървеше бодро към медалите. В последна сметка Катя се оказа на върха, а Павлина на 2 десети от бронза. Бях като подлудял, като дрогиран от благополучие, изпаднах в нещо като амок.
Да, в действителност Катя бе медалистка от международни шампионати, само че въпреки всичко това бе първата й огромна победа в елитно съревнование. Помислете си единствено какъв брой доста спортисти с голямо и дългогодишно предимство в техните дисциплини не могат да завоюват олимпийско злато… А при Катя всичко стана от раз…
Познавах Дафовска чудесно, следях биатлона като публицист от основаването на Българската федерация през 1984 година и бях директен очевидец на най-големите ни триумфи при дамите. С тима съм бил на десетки надпревари в чужбина. Предавах за напредъка на Катя в биатлона, за увлечението й по шиенето на гоблени, за изкуството на мазане на ските вечер, за тренировките и за всекидневието й. Всичко това тогава в Нагано се завъртя като на кино лента пред мен. Не укривам – откакто завърши коментара очите ми се насълзиха. Стоях като мълчалив и не можех да допускам какво благополучие ни сполетя. Като всеки сътрудник публицист и аз тогава си мислех, че по някакъв метод съм съпричастен и спомогнал за това злато. Защото нищо човешко не ми е непознато.
Но всичко търпя единствено няколко секунди. Изхвърчах от кабината и след секунди бях долу на стрелбището при първата ни олимпийска шампионка в зимните спортове. И тогава дружно с треньора Венци Илиев и Георги Банов я вдигнахме на ръце. За фамозната фотография на Ройтерс, която остава незабравима – Катя с красивото бяло яке и букета. Нарушихме всевъзможни разпореждания и правилници, японците просто гледаха дивата ни наслада и бяха съпричастни.
След това всичко се завъртя като на филм. Два часа път назад към Нагано, в автобуса „ пирувахме “ с Банов с пилешки хапки и кока-кола. После в офиса на Българска национална телевизия небрежно направихме под управлението на Вера Маринова проект за изключителни дейности. Наложи се да наемем непознат оператор – зачислиха един украинец към мен и дружно тръгнахме по следите на Катя и българската наслада. Първо из центъра на Нагано, след това във ВИП хотела на МОК при тогавашния президент на БОК Иван Славков. И там всички правила за сигурност бяха подценени. Батето вкара цялата група в хотела, около скенерите и без инспекции. Качихме се на последния етаж в супермодерния хотел. Панорамната тераса се тресеше от поздравления, изявленията, дива радост…
После се насочихме към централния площад на града за формалното награждаване. Всички ни поздравяваха и честитяха. Беше голяма гужва, народ, народ, само че украинският оператор се оказа доста печен. Уговорихме си знаци и по този начин координирахме фотосите в хилядното голям брой. Катя бе като в приказка. На осветения с приглушена светлина подиум изглеждаше още по-красива и божествена. Снимахме, снимахме, напълнихме две 30-минутни касетки и най-после тичешком до Пресцентъра с цел да изпращаме картината в София. После се оказа, че 90 % от тези неповторими за родния спорт и за българската история фрагменти са били изхвърлени непосредствено в кошчето, тъй като политизираното тогава управление на Българска национална телевизия забранило Иван Славков да се демонстрира по телевизията…
Въпросната нощ не можах да заспя. Не мигнах до сутринта. Цялото ми създание преживяваше станалото, заредено с голяма доза адреналин. Усещах без изцяло да разбирам, че съм с претърпял онлайн нещо неповторимо, което ще остане измежду най-силните ми претърпяния в живота.
На другия ден една жена ненадейно ме спря в Пресцентъра и го удари на молба да си сменим якетата. Оказа се продуцент в CBS, американската телевизия, която имаше права за Олимпиадата. Видяла Катя по какъв начин наподобява нощес на награждаването, харесала безумно екипите и го удари на молба да си ги заменяем. Не устоях на настойчивата офанзива и очите й блестнаха.
Спомням си, че тогава, в Япония бях удовлетворен, че се удостовери една моя статистика: най-големите триумфи на България в спорта са се случвали отвън Европа и надалеч от Стария континент. От бронза на Световното по футбол в Щатите, през първото ни олимпийско злато в Мелбърн, най-успешната ни олимпиада в Сеул, двата олимпийски медала във футбола в Австралия и в Мексико, първият ни орден на зимни игри в Лейк Плесид, международната купа в груповите спортове от Кайро и още, и още... И в този момент първо олимпийско зимно злато в далечна Япония!
Незабравимо бе и завръщането в България. Самолетът кацна на Правителствения ВИП и всички се изсипахме непосредствено на пистата. Там ни посрещна голямо голям брой, множеството от Чепеларе – гайди, тъпани, музика, танци, хора, транспаранти – всичко директно пред самолета на пистата пред ВИП постройката и пред ококорените погледи на гардовете. Президентът Петър Стоянов беше наредил да пуснат хората зад оградата на пистата и всичко се омеша в едно национално празненство.
Оттам – непосредствено в Президентството. Пак в прорез с всевъзможни ограничения за сигурност и протокол. Няколко стотин души се изсипаха в Гербовата зала и изправиха косите на гардове и гвардейци – без никакъв входен надзор, скенери и инспекции. И отново песни, гайди, хора... празненства до безкрайност.
Нямам спомен дали въобще се прибрах у дома или непосредствено ме изстреляха от Българска национална телевизия към Чепеларе. В Родопите цялата планина празнуваше. Валя Балканска цепеше въздуха с галактическия си глас, площадът на Чепеларе бе като размирен кошер, механи и заведения за хранене работеха изключително. Още нямаше съвременни мобилни връзки и тичах през половин час да предавам по телефона от кабинета на кмета в Общината. Целият град, цялата планина тържествуваше и празнуваше.
И до през днешния ден се чудя по какъв начин Катя устоя? Това непретенциозно, безшумно момиче... Понесе на нежните си плещи цялата мощна вълна национална любов като ураган... И по този начин – няколко дни. Нагано 1998 бе един вулкан от пристрастености и страсти. Подобна превъзбуда не помня в живота си. Изживях онлайн нещо велико, нещо историческо за родния спорт и за България. Нещо, което към момента е доста блестящо и колоритно даже след две десетилетия в съзнанието ми. "
Класирането в Топ 10 на самостоятелна дисциплинираност на 15 км - Нагано'98:
1. ЕКАТЕРИНА ДАФОВСКА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+1+0 1 54:52,0 минути
2. Олена Петрова (Украйна) 1+0+0+0 1 55:09.8 + 17,8
3. Уши Дизел (Германия) 0+0+0+1 1 55:17.9 + 25,9
4. ПАВЛИНА ФИЛИПОВА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+0+1 1 55:18.1 + 26,1
5. Андрея Коблар (Словения) 1+0+1+2 4 56:01.0 +1:09,0
6. Риоко Такахаши (Япония) 1+0+1+1 3 56:17.4 +1:25,4
7. Албина Ахатова (Русия) 0+0+0+1 1 56:21.7 +1:29,7
8. Анете Сиквеланд (Норвегия) 0+0+2+1 3 56:38.7 +1:46,7
9. Шумей Ю (Китай) 0+1+1+0 2 56:41.3 +1:49,3
10. Мартина Целнер (Германия) 1+2+1+0 4 56:46.3 +1:54,3
Успехът на Дафовска е считан за най-голямата изненада освен на Игрите в Нагано, само че и в цялата история на белите Олимпиади.
12 българи (освен, несъмнено Павлина Филипова, която взе участие в същата дисциплина) стават очевидци онлайн на неповторимия успех: Радка Попова и Валентина Пейчинова - аварийни състезателки; Николай Болчев - старши треньор; Венцислав Илиев - състезателен директор; Васил Сивков - изпълнителен директор; Васил Тончев - президент; Георги Касабов - играч при мъжете; Иван Станков - лекар; Веска Александрова - масажист; Георги Банов и Тодор Шабански - журналисти; Илия Илиев - ДАМС.
По-късно на зимния стадион се появи и журналистът Асен Минчев (БНР), както и други представители на делегацията ни.
20 години по-късно коментаторът на Българска национална телевизия Тодор Шабански описа за случилото се, споделяйки любопитни неща от кухнята. От думите му излиза наяве, че и японците са " блъснали рамо " на нашето момиче, защото дни по-рано ските на Дафовска и другите ни биатлонистки са минали обработка при тях.
Разказът на Тодор Шабански за БЛИЦ СПОРТ:
Олимпиадата в Нагано е най-странната и трагична в спомените ми. Всичко стартира доста тягостно, тъй като още преди заминаването в София Спортният отдел на Българска национална телевизия трябваше да води същинска борба с управлението на малкия екран за оставането на Игрите в програмата. Времето беше мощно политизирано и новопоставеният тогава началник Стефан Димитров отсече, че Олимпиадата няма да се дава, тъй като е разхищаване. Мъчихме се да го убедим, че имаме шансове, само че беше неотстъпчив и само това, че към този момент бяха платени два транша го отхвърли от желанията и избави Олимпиадата за българските тв фенове. Все отново екипът и програмата бяха мощно орязани с претекста, че „ няма пари за туристи и надпревари, в които нямаме шансове “. Така за Нагано заминахме 7-8 коментатори без оператор и със мощно сведен бюджет.
Първите ми усещания от Япония бяха много мрачни. Всичко бе някак сиво, безцветно. Сякаш цялата страна и нейните хора бяха подчинени на работа, работа и отново работа. Дори девойките по улиците ходеха в някакви шаячни балтони в убийствено зелено кафяви цветове. Къщите и улиците изглеждаха много сиви, магазините напомняха на нашия ЦУМ, нямаше ги рекламите, кафенетата, градинките и пъстротата на Америка и Западна Европа.
Но пък технологиите смайваха. Всички рейсове бяха с навигация и екрани над водача, на които се следеше придвижването по пътя. Вратите на такситата се отваряха автоматизирано, всичко ба роботизирано и без намесата на човек. Тоалетните бяха с нагреватели на капаците. Бензиностанциите да вземем за пример представляваха колонки и нещо като голяма автомат-машина, огромна колкото камион, от която си взимаш на самообслужване против съответната сума от кафе до аварийни гуми. Магистралите им бяха съвършени и се осветяваха автоматизирано когато видимостта намаляваше заради снеговалеж или мъгла.
В Япония за първи път видях опашка на... светофар. Пред гарата на Нагано имаше оживено кръстовище и многото влакове-стрели изсипваха голяма маса хора. Излизайки от постройката те се нареждаха на опашка и чакаха светофара да светне зелено. Колоната се виеше 200 метра, само че никой не пререждаше и чакаше по 10 минути, с цел да пресече.
Денят на Катя стартира като всеки различен за мен. Ранно ставане и два часа път от Нагано до Нозава Онсен, където всеки ден разясних ски-бягане или биатлон. Единствената разлика беше, че бях навил сътрудника от вестник " 24 часа " Георги Банов да пристигна и си имах компания по пътя. Бяхме единствено трима в автобуса с някакъв скандинавски фотограф. Двамата с Жоро си мечтаехме за орден. Просто ей по този начин си представяхме какво ли ще стане, в случай че през днешния ден България завоюва подиум. При идването незабавно опитахме да отидем при нашите спортисти. Това на Олимпиада е строго неразрешено, само че ние се мушнахме в оставен без контрол затворен кулоар, тъй като японците просто не можеха да си показват, че някой ще мине там, където не би трябвало. В нашия щаб подготвяха ските, всичко бе умерено. Всъщност там много работа се оказа, че е приключил Георги Ганчев, а и имахме доста умел щаб отпред с Венцислав Илиев, който няколко дни преди този момент бе уредил ските на всички да минат за обработка на струтктура при японците. Това очевидно също оказа помощ.
Времето този ден беше извънредно шантаво. За 3-4 часа се промени тотално няколко пъти. От дъжд, през слънце, след това снежна вихрушка и най-после отново блестящо слънце със синьо небе. Впрочем по този начин бе на цялата Олимпиада - всеки ден тотална метео въртележка... И всичко това при температура към нулата, със напълно леки амплитуди.
Започнах коментара за Българска национална телевизия, а в тясната кабина бе и президентът на БФБиатлон Васил Тончев, зад нас стоеше Георги Банов. Коментирахме онлайн, само че в София картината не се излъчваше и щеше да се пусне с два часа забавяне. Причината – рестрикциите на тогавашното управление, което не смяташе, че в 5 часа сутринта си заслужава да даваш непосредствено Олимпиада от Япония...
Дисциплината 15 км е „ неуместна “ за следене от феновете, неслучайно и през днешния ден шефовете на международния биатлон желаят да я отстранен. Причината: няма пряк конфликт лице в лице, а всеки спори на първо място самичък с хронометъра. Така коментаторите би трябвало непрестанно да пресмятат и да наблюдават непрекъснато финиширащите, плюс тези които са към момента с шансове по трасето.
Помня, че Катя потегли доста добре, само че и различен път го бе правила. Движеше се като перце по пистата, явно ските й допадаха... Фина, дребна, лека, като лебед... Стрелбата също й вървеше, даже едната неточност не я лиши от късмет за орден. Преди четвъртата пукотевица към този момент стана ясно, че се случва нещо велико за България и единствено знамение може да ни лиши от огромния триумф. Въпросът беше какъв тъкмо ще е медалът. Катя финишира с първо време и към този момент бяхме пред обезумяване. Колегата Банов изхвърча от кабината, а ние с Тончев към момента не смеехме да дърпаме дявола за опашката, до момента в който не финишира и последната с късмет за орден. А с цел да е побъркването цялостно и Павлина Филипова вървеше бодро към медалите. В последна сметка Катя се оказа на върха, а Павлина на 2 десети от бронза. Бях като подлудял, като дрогиран от благополучие, изпаднах в нещо като амок.
Да, в действителност Катя бе медалистка от международни шампионати, само че въпреки всичко това бе първата й огромна победа в елитно съревнование. Помислете си единствено какъв брой доста спортисти с голямо и дългогодишно предимство в техните дисциплини не могат да завоюват олимпийско злато… А при Катя всичко стана от раз…
Познавах Дафовска чудесно, следях биатлона като публицист от основаването на Българската федерация през 1984 година и бях директен очевидец на най-големите ни триумфи при дамите. С тима съм бил на десетки надпревари в чужбина. Предавах за напредъка на Катя в биатлона, за увлечението й по шиенето на гоблени, за изкуството на мазане на ските вечер, за тренировките и за всекидневието й. Всичко това тогава в Нагано се завъртя като на кино лента пред мен. Не укривам – откакто завърши коментара очите ми се насълзиха. Стоях като мълчалив и не можех да допускам какво благополучие ни сполетя. Като всеки сътрудник публицист и аз тогава си мислех, че по някакъв метод съм съпричастен и спомогнал за това злато. Защото нищо човешко не ми е непознато.
Но всичко търпя единствено няколко секунди. Изхвърчах от кабината и след секунди бях долу на стрелбището при първата ни олимпийска шампионка в зимните спортове. И тогава дружно с треньора Венци Илиев и Георги Банов я вдигнахме на ръце. За фамозната фотография на Ройтерс, която остава незабравима – Катя с красивото бяло яке и букета. Нарушихме всевъзможни разпореждания и правилници, японците просто гледаха дивата ни наслада и бяха съпричастни.
След това всичко се завъртя като на филм. Два часа път назад към Нагано, в автобуса „ пирувахме “ с Банов с пилешки хапки и кока-кола. После в офиса на Българска национална телевизия небрежно направихме под управлението на Вера Маринова проект за изключителни дейности. Наложи се да наемем непознат оператор – зачислиха един украинец към мен и дружно тръгнахме по следите на Катя и българската наслада. Първо из центъра на Нагано, след това във ВИП хотела на МОК при тогавашния президент на БОК Иван Славков. И там всички правила за сигурност бяха подценени. Батето вкара цялата група в хотела, около скенерите и без инспекции. Качихме се на последния етаж в супермодерния хотел. Панорамната тераса се тресеше от поздравления, изявленията, дива радост…
После се насочихме към централния площад на града за формалното награждаване. Всички ни поздравяваха и честитяха. Беше голяма гужва, народ, народ, само че украинският оператор се оказа доста печен. Уговорихме си знаци и по този начин координирахме фотосите в хилядното голям брой. Катя бе като в приказка. На осветения с приглушена светлина подиум изглеждаше още по-красива и божествена. Снимахме, снимахме, напълнихме две 30-минутни касетки и най-после тичешком до Пресцентъра с цел да изпращаме картината в София. После се оказа, че 90 % от тези неповторими за родния спорт и за българската история фрагменти са били изхвърлени непосредствено в кошчето, тъй като политизираното тогава управление на Българска национална телевизия забранило Иван Славков да се демонстрира по телевизията…
Въпросната нощ не можах да заспя. Не мигнах до сутринта. Цялото ми създание преживяваше станалото, заредено с голяма доза адреналин. Усещах без изцяло да разбирам, че съм с претърпял онлайн нещо неповторимо, което ще остане измежду най-силните ми претърпяния в живота. На другия ден една жена ненадейно ме спря в Пресцентъра и го удари на молба да си сменим якетата. Оказа се продуцент в CBS, американската телевизия, която имаше права за Олимпиадата. Видяла Катя по какъв начин наподобява нощес на награждаването, харесала безумно екипите и го удари на молба да си ги заменяем. Не устоях на настойчивата офанзива и очите й блестнаха.
Спомням си, че тогава, в Япония бях удовлетворен, че се удостовери една моя статистика: най-големите триумфи на България в спорта са се случвали отвън Европа и надалеч от Стария континент. От бронза на Световното по футбол в Щатите, през първото ни олимпийско злато в Мелбърн, най-успешната ни олимпиада в Сеул, двата олимпийски медала във футбола в Австралия и в Мексико, първият ни орден на зимни игри в Лейк Плесид, международната купа в груповите спортове от Кайро и още, и още... И в този момент първо олимпийско зимно злато в далечна Япония!
Незабравимо бе и завръщането в България. Самолетът кацна на Правителствения ВИП и всички се изсипахме непосредствено на пистата. Там ни посрещна голямо голям брой, множеството от Чепеларе – гайди, тъпани, музика, танци, хора, транспаранти – всичко директно пред самолета на пистата пред ВИП постройката и пред ококорените погледи на гардовете. Президентът Петър Стоянов беше наредил да пуснат хората зад оградата на пистата и всичко се омеша в едно национално празненство.
Оттам – непосредствено в Президентството. Пак в прорез с всевъзможни ограничения за сигурност и протокол. Няколко стотин души се изсипаха в Гербовата зала и изправиха косите на гардове и гвардейци – без никакъв входен надзор, скенери и инспекции. И отново песни, гайди, хора... празненства до безкрайност.
Нямам спомен дали въобще се прибрах у дома или непосредствено ме изстреляха от Българска национална телевизия към Чепеларе. В Родопите цялата планина празнуваше. Валя Балканска цепеше въздуха с галактическия си глас, площадът на Чепеларе бе като размирен кошер, механи и заведения за хранене работеха изключително. Още нямаше съвременни мобилни връзки и тичах през половин час да предавам по телефона от кабинета на кмета в Общината. Целият град, цялата планина тържествуваше и празнуваше.
И до през днешния ден се чудя по какъв начин Катя устоя? Това непретенциозно, безшумно момиче... Понесе на нежните си плещи цялата мощна вълна национална любов като ураган... И по този начин – няколко дни. Нагано 1998 бе един вулкан от пристрастености и страсти. Подобна превъзбуда не помня в живота си. Изживях онлайн нещо велико, нещо историческо за родния спорт и за България. Нещо, което към момента е доста блестящо и колоритно даже след две десетилетия в съзнанието ми. "
Класирането в Топ 10 на самостоятелна дисциплинираност на 15 км - Нагано'98:
1. ЕКАТЕРИНА ДАФОВСКА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+1+0 1 54:52,0 минути
2. Олена Петрова (Украйна) 1+0+0+0 1 55:09.8 + 17,8
3. Уши Дизел (Германия) 0+0+0+1 1 55:17.9 + 25,9
4. ПАВЛИНА ФИЛИПОВА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+0+1 1 55:18.1 + 26,1
5. Андрея Коблар (Словения) 1+0+1+2 4 56:01.0 +1:09,0
6. Риоко Такахаши (Япония) 1+0+1+1 3 56:17.4 +1:25,4
7. Албина Ахатова (Русия) 0+0+0+1 1 56:21.7 +1:29,7
8. Анете Сиквеланд (Норвегия) 0+0+2+1 3 56:38.7 +1:46,7
9. Шумей Ю (Китай) 0+1+1+0 2 56:41.3 +1:49,3
10. Мартина Целнер (Германия) 1+2+1+0 4 56:46.3 +1:54,3
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ