На днешната дата големият български поет Дамян Петров Дамянов щеше

На днешната дата огромният български стихотворец Дамян Петров Дамянов щеше да навърши 84 години. Автор е на над 40 стихосбирки и един разказ. Роден на 18 януари 1935 година в Сливен. През 1953 година приключва гимназия в родния си град, а през 1961 година приключва българска лингвистика в Софийския университет.
През 60-те години работи като книжовен съветник във вестник " Народна юноша " и като редактор в отдел " Поезия " на списание " Пламък ".
За първи път разгласява стихотворения през 1949 година във в. " Сливенско дело ", а по-късно разгласява поетични произведения в централния книжовен щемпел.
Дамян Дамянов е почетен със званието Народен активист на културата, лауреат е на Димитровска премия, а през 1998 година получава премията " Иван Вазов " за изцяло литературно творчество.
Той основава едни от най-красивите стихове, обичани от генерации българи. В негова чест публикуваме някои от тях!

СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше белким да се разминем?
От пътища пресечен е света
и всякога е дълъг със години.
Ти щеше да останеш чужд,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да усещам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да притискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на различен сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
тъй като не можеше да бъдем непознати.

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най печален и злополучен
От парещите въглени на тъгата
Си направи самичък стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И мръква в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от обърканост премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и самичък тръгни
Трънлив и злобен е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено по този начин ще го решиш.

РЕВНОСТ
Прости, до през днешния ден не те обичах,
така както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти обичан, елементарни.
Дори не те и виждах,
че съществуваш около мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.

И честичко самичък в други влюбен,
не страдах от страха безразсъден,
че може и да те изгубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До през днешния ден. Но през днешния ден, неизвестно по какъв начин така
един инцидентен благородник
ти хвърли погледче за малко
и ти направи комплимент.

Дали на мен така ми се стори
или пък така си бе, не знам,
само че пръв път различен ми заприказва,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с необикновен сексапил, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.

И го съзрях. В един момент. С красота
невиждана те аз видях.
- Нима, белким ще те изгубя? -
си виках самичък във пъклен боязън.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв сребролюбец е индивидът -
цени скъпото до него
едвам щом му посегне различен.

ДОБЪР ВЕЧЕР
" Добър вечер, скъпа моя дребна!
Добър вечер! " - ти дублирам аз.
И целувам черната слушалка -
чуваш ли сълзите в моя глас?
Чуваш ли ме? Много съм надалеч -
ветрове и нощи ни разделят.
Аз при теб се връщам довечера
да се стопля след дълъг път.
И в случай че във стаята е душно,
ще излезем под дъжда на открито...
В топлата си пазва ще те гушна
и ще те целуна преди сън.
Аз прилепям черната слушалка.
Чуваш ли ме? Вятърът е неприятен.
" Лека нощ, обична моя дребна!
Моя тиха наслада, лека нощ! "