Откъс от "Черните камъни" на Хюс Кайер
На 77 години, Хюс Кайер е един от най-популярните писатели в Нидерландия както за деца, по този начин и за възрастни и няколко генерации са израстнали с книгите му. Носител е на многочислени награди, измежду които два пъти на Германската премия за детска литература, четири пъти на най-голямата нидерландска детска премия " Златен калем " и на Нидерландската национална премия за детска и юношеска литература. През 2012 година му е присъдена и вероятно най-престижната премия за детска литература - оценката " Астрид Линдгрен ". Книгите му са преведени на доста езици, някои са превърнати в театрални постановки и се радват на огромен триумф.
Безкомпромисната позиция на детето постоянно участва в творчеството на Кайер, само че в това време чрез своите млади герои той рисува прозорлива картина на света на възрастните. Неговата угриженост се разгръща над обществената и религиозна тема, а в сърцевината на книгите му е посланието за приемливост, съгласие и великодушие.
Преди няколко години на български излезе една от най-популярните му книги - " Книгата на всички неща ", а в този момент следва и премиерата на " Черните камъни " - и двете в каталога на издателство " Жанет 45 ". Впечатляващото графично оформление на Люба Халева съумява да накара Кайер да дойде персонално за представянето им в София и Пловдив. Първата му среща с читатели ще е на 12 юни от 17:30 ч. в Камерната зала на Драматичния спектакъл в Пловдив, а идната е на 13 юни от 18:30 ч. в Младежкия спектакъл в София.
© Издателство
Откъс от " Черните камъни " от Хюс Кайер
ИК " Жанет 45 ", 2019
Превод от нидерландски Мария Енчева
Оформление Люба Халева
Каква беше повода? Защо разгадаваше неотложно комплицирани механически структури, а другояче разсъждаваше по този начин мудно?
– Причината – разгласи Долон на глас – е в неналичието на думи.
Кимна. Истина си беше.
Можеше да си повтаря, че би трябвало да задава въпроси, но каква изгода, като няма думи? Трябваше да се насочи на лов за думи.
Сири мина около него, нарамила коса.
– Да си прекараш деня добре – пожела му тя пътем.
Не се обърна.
В походката ѝ личеше обезсърчение. Долон можеше да я придружи до градините, да поговори за финален път като дете с нея. Но не го стори. Знаеше, че няма с какво да я разведри.
Утре Сири щеше да даде синовете си на кулата. Нищо не можеше да се направи. Те щяха да се връщат прашни и изтощени като Бодор. Сири щеше да остане самотна в градините.
Очите на Долон се изпълниха със сълзи, сърцето му се вледени. Как беше допустимо да е очаквал утрешния ден с такова неспокойствие?
Кулата беше впечатляваща и идеалът на Народа на кулата беше заслужен, само че заслужаваха ли двете всички жертви? Откритието на Долон не биваше да утежнява живота на хората.
В този миг му хрумна, че откритието му няма да е някоя техническа структура, а нещо друго, нещо, за което още му липсваха думи.
– Последен ден – измърмори той. – Да не го пилея.
Отправи се към края на града. Струваше му се, че върви напразно, до момента в който краката му не го водиха до колибата на Драмок.
Той се усмихна. Краката му си знаеха работата. Ако имаше човек, който да схваща от думи, то това беше Драмок.
Долон се загледа през храстите, зад които се спотайваше колибата. Щом се запровира през тях, отнякъде се дочу тропане на забързани стъпки и пращене на клони. Някой – човек или животно – побягна. Долон изчака звуците на бягащото създание да заглъхнат, след което изпълзя от храстите.
– Мъдри господине – заприказва той, – аз съм, Долон. Днес е последният ден от детството. Може ли да вляза?
– Глупакът от предишния път ли? – изкрещя старецът. – Лудият с шантавото стихотворение?
– Да, мъдри господине – провикна се Долон.
– Какво си въобразяваш, каменоломецо? Защо непрекъснато досаждаш?
– Обещах ви да дойда отново – извика Долон.
– Гледай ти, гледай ти! – Драмок избухна в пресипнал смях. – Значи аз съм отговорен, по този начин ли? Притрябвали са ми безвкусните брътвежи на обичните ми съграждани! Може да съм остарял, само че не
съм изкуфял.
Долон мълчеше.
– Кажеш им нещо отзивчиво – не спираше Драмок – и те ти висват пред вратата като гладни псета. Да те няма, чуваш ли!
Долон въздъхна и седна на земята.
– Тръгна ли си? – изкрещя старецът. – Не. Още не си е тръгнал. Чака отговор на детинските си въпроси. Защо това, за какво това. Дали съм можел да му обясня какъв е смисълът на живота. Дали не е по-добре да си мъртъв. Ах, момче, уморявам се единствено като се замисля. Тръгна ли си към този момент?
Долон откъсна тревичка и налапа крайчеца ѝ.
В колибата на Драмок настъпи продължителна тишина.
– Влизай, откривателю – прозвуча изтощено от вътрешната страна.
Долон скочи и се шмугна в колибата. Настани се против Драмок и зачака. В колибата миришеше неприятно, като че ли и въздухът в нея беше остарял като жителя ѝ.
Драмок се вгледа в гостенина, без да крие неприязънта си.
– Тази юноша! – измърмори той. – Колкото по-безлични са чертите на лицето ѝ, колкото по-силна нелепост струи от очите ѝ, толкоз по-опасно проблясва упоритостта в безукорните ѝ
зъби.
Долон не вдяна нито дума. Изчака Драмок да привърши с недоволствата си.
– И аз съм бил млад – добави старецът, – само че най-малко имам доблестта да се срамя! А ти ми стоиш тук с тая физиономия, като че ли някой ти е дал право да ме разпитваш! Младежта чака отговорите да ѝ се сервират на поднос, фантазира си, че по този начин е редно. Аз самичък стигах до всеки извод! Но хубаво, питай.
Ще ти давам отговор, само че няма да изяснявам, тъй като от доста пояснения човек полудява, обезумява, дъската му почва да хлопа, сещаш се. Нищо няма да ти изяснявам.
Долон кимна.
– Имам един въпрос.
Драмок се изкикоти.
– Ето, знаех си – рече той и се вгледа развеселен в сбърченото чело на Долон.
– Вярно ли е – стартира Долон, – че на най-горното равнище приканват избран тип момчета?
Усмивката на Драмок застина. Той отмести взор и въздъхна тъжно.
– Трябва да призная – рече той по-късно, – че въпросът ти ми подхожда.
– А какъв е вашият отговор? – попита Долон.
– Ами какво да ти кажа? Сложно е. Има доста ъгли, от които да
– Отговорете ми! – прекъсна го Долон.
Драмок залюля горната половина на тялото си. Почеса се по главата.
– Отговорът ми е " да " – сподели той най-после. После впи очи в Долон като змия, която дебне плячката си.
Долон се вгледа безстрастно в Драмок. След малко сведе глава.
– Що за момчета? – попита той.
Драмок си потърка очите и изпъшка.
– Кулата – заприказва той, – кулата изтръсква от себе си каменоломците, които бавят градежа или отслабват структурата ѝ – и още веднъж се взря в Долон.
Долон не издаваше страстите си. Държеше се по този начин, като че ли водеше сходни диалози всеки ден.
– Кулата сама ли изтръсква каменоломците, или го вършат хората?
– Кулата и Народът на кулата са едно – отвърна Драмок. – Няма какво повече да се каже – добави той строго.
Долон кимна. Разбра.
– Възможно ли е да защитиш момчетата, които кулата изтръсква от себе си? – продължи той.
– Долон – заприказва Драмок с различен звук, – ти не си от тях.
– Не става дума за мен – отговори Долон малко.
– Не става дума за теб ли? – Драмок подвигна сюрпризиран вежди. – Тогава за какво изобщо се занимаваш?
– Ще ми отговорите ли? – попита Долон хладно.
Драмок люлееше тяло и ръмжеше ритмично. Внезапно плесна глухо с ръце.
– Не знам – рече той. – Може би има метод да излъжеш кулата, само че до момента не съм чувал някой да го е направил.
Отговорите на Драмок се защураха като призраци из главата на Долон. Старецът беше удостоверил догатките му.
В думите му нямаше нищо успокоително.
Долон се надигна.
Дори верните въпроси не му носеха покой. А какъв брой ли още въпроси имаше, които даже не се сещаше да зададе? Хиляди. Хиляди въпроси с хиляди тревожни отговори.
– Последно, мъдри господине – сподели той. – Как е допустимо вие да сте толкоз по-възрастен от всички други каменоломци?
– Причината е тази, че нямам идеали – отвърна Драмок кратичко.
Долон му насочи леден взор.
– Няма да изяснявам – напомни Драмок.
Момчето кимна. В мозъка му изплуваха нови въпроси, за които не намираше думи.
– Благодаря ви, мъдри господине. Ще ви оставям.
– Време беше, каменоломецо – изръмжа Драмок.
Долон се приведе, с цел да мине през отвора на колибата.
– Опитай се преди окаяната си гибел да се отбиеш най-малко още един път, откривателю – подвикна Драмок подире му.
– Обещавам! – изкрещя Долон и се отдалечи.
Когато се разсъни на идната заран, Долон видя, че в съня си беше прегърнал брат си. Явно се беше вкопчил крепко в него, тъй като ръката му беше изтръпнала.
Денят на Встъпването.
Долон отиде до отвора на колибата и се загледа на открито.
Слънцето към този момент огряваше най-горното равнище на кулата, до момента в който в основите ѝ беше още мрак. Наближаваше тържественият час.
Слънчевите лъчи се спуснаха към шестото равнище, след това към петото; лека-полека тъмнината се отдръпна.
Долон въздъхна и излезе. Кулата продължаваше да е най-красивото нещо, което беше виждал в миналото, и въпреки копнежът му да се беше примесил със боязън, желанието да взе участие в градежа ѝ не беше отслабнало.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Детски книги (15)
Безкомпромисната позиция на детето постоянно участва в творчеството на Кайер, само че в това време чрез своите млади герои той рисува прозорлива картина на света на възрастните. Неговата угриженост се разгръща над обществената и религиозна тема, а в сърцевината на книгите му е посланието за приемливост, съгласие и великодушие.
Преди няколко години на български излезе една от най-популярните му книги - " Книгата на всички неща ", а в този момент следва и премиерата на " Черните камъни " - и двете в каталога на издателство " Жанет 45 ". Впечатляващото графично оформление на Люба Халева съумява да накара Кайер да дойде персонално за представянето им в София и Пловдив. Първата му среща с читатели ще е на 12 юни от 17:30 ч. в Камерната зала на Драматичния спектакъл в Пловдив, а идната е на 13 юни от 18:30 ч. в Младежкия спектакъл в София.
© Издателство
Откъс от " Черните камъни " от Хюс Кайер
ИК " Жанет 45 ", 2019
Превод от нидерландски Мария Енчева
Оформление Люба Халева
Каква беше повода? Защо разгадаваше неотложно комплицирани механически структури, а другояче разсъждаваше по този начин мудно?
– Причината – разгласи Долон на глас – е в неналичието на думи.
Кимна. Истина си беше.
Можеше да си повтаря, че би трябвало да задава въпроси, но каква изгода, като няма думи? Трябваше да се насочи на лов за думи.
Сири мина около него, нарамила коса.
– Да си прекараш деня добре – пожела му тя пътем.
Не се обърна.
В походката ѝ личеше обезсърчение. Долон можеше да я придружи до градините, да поговори за финален път като дете с нея. Но не го стори. Знаеше, че няма с какво да я разведри.
Утре Сири щеше да даде синовете си на кулата. Нищо не можеше да се направи. Те щяха да се връщат прашни и изтощени като Бодор. Сири щеше да остане самотна в градините.
Очите на Долон се изпълниха със сълзи, сърцето му се вледени. Как беше допустимо да е очаквал утрешния ден с такова неспокойствие?
Кулата беше впечатляваща и идеалът на Народа на кулата беше заслужен, само че заслужаваха ли двете всички жертви? Откритието на Долон не биваше да утежнява живота на хората.
В този миг му хрумна, че откритието му няма да е някоя техническа структура, а нещо друго, нещо, за което още му липсваха думи.
– Последен ден – измърмори той. – Да не го пилея.
Отправи се към края на града. Струваше му се, че върви напразно, до момента в който краката му не го водиха до колибата на Драмок.
Той се усмихна. Краката му си знаеха работата. Ако имаше човек, който да схваща от думи, то това беше Драмок.
Долон се загледа през храстите, зад които се спотайваше колибата. Щом се запровира през тях, отнякъде се дочу тропане на забързани стъпки и пращене на клони. Някой – човек или животно – побягна. Долон изчака звуците на бягащото създание да заглъхнат, след което изпълзя от храстите.
– Мъдри господине – заприказва той, – аз съм, Долон. Днес е последният ден от детството. Може ли да вляза?
– Глупакът от предишния път ли? – изкрещя старецът. – Лудият с шантавото стихотворение?
– Да, мъдри господине – провикна се Долон.
– Какво си въобразяваш, каменоломецо? Защо непрекъснато досаждаш?
– Обещах ви да дойда отново – извика Долон.
– Гледай ти, гледай ти! – Драмок избухна в пресипнал смях. – Значи аз съм отговорен, по този начин ли? Притрябвали са ми безвкусните брътвежи на обичните ми съграждани! Може да съм остарял, само че не
съм изкуфял.
Долон мълчеше.
– Кажеш им нещо отзивчиво – не спираше Драмок – и те ти висват пред вратата като гладни псета. Да те няма, чуваш ли!
Долон въздъхна и седна на земята.
– Тръгна ли си? – изкрещя старецът. – Не. Още не си е тръгнал. Чака отговор на детинските си въпроси. Защо това, за какво това. Дали съм можел да му обясня какъв е смисълът на живота. Дали не е по-добре да си мъртъв. Ах, момче, уморявам се единствено като се замисля. Тръгна ли си към този момент?
Долон откъсна тревичка и налапа крайчеца ѝ.
В колибата на Драмок настъпи продължителна тишина.
– Влизай, откривателю – прозвуча изтощено от вътрешната страна.
Долон скочи и се шмугна в колибата. Настани се против Драмок и зачака. В колибата миришеше неприятно, като че ли и въздухът в нея беше остарял като жителя ѝ.
Драмок се вгледа в гостенина, без да крие неприязънта си.
– Тази юноша! – измърмори той. – Колкото по-безлични са чертите на лицето ѝ, колкото по-силна нелепост струи от очите ѝ, толкоз по-опасно проблясва упоритостта в безукорните ѝ
зъби.
Долон не вдяна нито дума. Изчака Драмок да привърши с недоволствата си.
– И аз съм бил млад – добави старецът, – само че най-малко имам доблестта да се срамя! А ти ми стоиш тук с тая физиономия, като че ли някой ти е дал право да ме разпитваш! Младежта чака отговорите да ѝ се сервират на поднос, фантазира си, че по този начин е редно. Аз самичък стигах до всеки извод! Но хубаво, питай.
Ще ти давам отговор, само че няма да изяснявам, тъй като от доста пояснения човек полудява, обезумява, дъската му почва да хлопа, сещаш се. Нищо няма да ти изяснявам.
Долон кимна.
– Имам един въпрос.
Драмок се изкикоти.
– Ето, знаех си – рече той и се вгледа развеселен в сбърченото чело на Долон.
– Вярно ли е – стартира Долон, – че на най-горното равнище приканват избран тип момчета?
Усмивката на Драмок застина. Той отмести взор и въздъхна тъжно.
– Трябва да призная – рече той по-късно, – че въпросът ти ми подхожда.
– А какъв е вашият отговор? – попита Долон.
– Ами какво да ти кажа? Сложно е. Има доста ъгли, от които да
– Отговорете ми! – прекъсна го Долон.
Драмок залюля горната половина на тялото си. Почеса се по главата.
– Отговорът ми е " да " – сподели той най-после. После впи очи в Долон като змия, която дебне плячката си.
Долон се вгледа безстрастно в Драмок. След малко сведе глава.
– Що за момчета? – попита той.
Драмок си потърка очите и изпъшка.
– Кулата – заприказва той, – кулата изтръсква от себе си каменоломците, които бавят градежа или отслабват структурата ѝ – и още веднъж се взря в Долон.
Долон не издаваше страстите си. Държеше се по този начин, като че ли водеше сходни диалози всеки ден.
– Кулата сама ли изтръсква каменоломците, или го вършат хората?
– Кулата и Народът на кулата са едно – отвърна Драмок. – Няма какво повече да се каже – добави той строго.
Долон кимна. Разбра.
– Възможно ли е да защитиш момчетата, които кулата изтръсква от себе си? – продължи той.
– Долон – заприказва Драмок с различен звук, – ти не си от тях.
– Не става дума за мен – отговори Долон малко.
– Не става дума за теб ли? – Драмок подвигна сюрпризиран вежди. – Тогава за какво изобщо се занимаваш?
– Ще ми отговорите ли? – попита Долон хладно.
Драмок люлееше тяло и ръмжеше ритмично. Внезапно плесна глухо с ръце.
– Не знам – рече той. – Може би има метод да излъжеш кулата, само че до момента не съм чувал някой да го е направил.
Отговорите на Драмок се защураха като призраци из главата на Долон. Старецът беше удостоверил догатките му.
В думите му нямаше нищо успокоително.
Долон се надигна.
Дори верните въпроси не му носеха покой. А какъв брой ли още въпроси имаше, които даже не се сещаше да зададе? Хиляди. Хиляди въпроси с хиляди тревожни отговори.
– Последно, мъдри господине – сподели той. – Как е допустимо вие да сте толкоз по-възрастен от всички други каменоломци?
– Причината е тази, че нямам идеали – отвърна Драмок кратичко.
Долон му насочи леден взор.
– Няма да изяснявам – напомни Драмок.
Момчето кимна. В мозъка му изплуваха нови въпроси, за които не намираше думи.
– Благодаря ви, мъдри господине. Ще ви оставям.
– Време беше, каменоломецо – изръмжа Драмок.
Долон се приведе, с цел да мине през отвора на колибата.
– Опитай се преди окаяната си гибел да се отбиеш най-малко още един път, откривателю – подвикна Драмок подире му.
– Обещавам! – изкрещя Долон и се отдалечи.
Когато се разсъни на идната заран, Долон видя, че в съня си беше прегърнал брат си. Явно се беше вкопчил крепко в него, тъй като ръката му беше изтръпнала.
Денят на Встъпването.
Долон отиде до отвора на колибата и се загледа на открито.
Слънцето към този момент огряваше най-горното равнище на кулата, до момента в който в основите ѝ беше още мрак. Наближаваше тържественият час.
Слънчевите лъчи се спуснаха към шестото равнище, след това към петото; лека-полека тъмнината се отдръпна.
Долон въздъхна и излезе. Кулата продължаваше да е най-красивото нещо, което беше виждал в миналото, и въпреки копнежът му да се беше примесил със боязън, желанието да взе участие в градежа ѝ не беше отслабнало.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Детски книги (15)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ