На 7 ноември през 1925 г. се ражда Алберт ду

На 7 ноември през 1925 година се ражда Алберт ду Ем, който цялостен живот се крие зад псевдонима Уилям Уортън. С него основава забележителния си разказ " Пилето ".

Уортън усърдно държи в загадка персоналния си живот, само че има обстоятелства, които на днешните откриватели се костват безспорни. Завършва приблизително обучение през 1943 година По време на Втората международна война е изпратен на европейския фронт в инженерно отделение. Тежко ранен е в борбите при Ардените. След уволнението си от армията продължава образованието си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където получава бакалавърска степен и пази докторат.

Първия си разказ " Пилето " разгласява през 1978 година С него жъне огромен триумф, изключително откакто книгата е филмирана от режисьора Алън Паркър с присъединяване на Никълъс Кейдж в основната роля. След това разгласява още 8 романа, два от които - " Отбой в среднощ " и " Татко ", също са филмирани. През 1998 година щерка му Кейт, шурей му Бърт и двете им деца на 2 и 11 година умират в автомобилна злополука в Орегон. Оттогава посвещава творчеството си на есеистика, обвързвана с аргументите за тази злополука.

В последните години се допуска, че живее в яхта, закотвена по поречието на Сена. Автор е още на на романите „ Художникът “, „ Гордост “, „ Илюзии “, „ Франки Фърбо “, „ Последна обич “ и „ Отвъд Килера “. Писателят умира през 2008 година Ето няколко от прозренията му в,,Пилето ":

Луди може би са тези, които виждат нещата ясно, само че намират метод да се помирят с всичко.

Измъкнах се от всичко, освен от войната. И в този момент съм заложник, само че заложник на света. Вече не водя война. И всичко ми се коства без значение - едно вълшебно чувство.

Не бива да слушаш. За да чуеш нещо, не трябва да слушаш. За да видиш нещо, не трябва да гледаш. За да схванеш нещо, не трябва да мислиш. За да кажеш нещо, не трябва да слушаш. Земята се върти и ние сме впримчени.

Никой не знае повече от това, което се позволява да знае.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание единствено, не умеене. Птицата познава простора без познание.

Всичко, което съдържа живот, пораства нагоре, само че не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, само че единствено подхранват безкрайната робия на земята. Растежът самичък по себе си е неправилен.

Като го анализираш, всяко значимо нещо става нищожно - както животът наподобява нищо пред гибелта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в знание. Да мислиш, то е да превърнеш умеенето в знание.

Всичко е измислено авансово. Ще те завинтят където би трябвало, преди да се усетиш.

Най-сигурният метод да загубиш е да се насилваш да победиш.

Пол, възраст, раса, всички тия нелепости разделят хората един от различен. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, след това се чувстваш още по-самотен.

Състезателните игри сме ги измислили, с цел да забравим, че сме не запомнили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо поради самото него.

Канарчетата тъкмо за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в кафези, тъй като пеят хубаво, а след това те пеят, тъй като са затворени в кафези. Започвам да се запитвам коя е онази човешка активност, която дава отговор на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, тъй като имаме дарба да мислим, а в този момент би трябвало да мислим, тъй като сме хванати в личната си клетка.Убеден съм, че към момента някъде съществува един същински свят, въпросът е единствено по какъв начин да се измъкна от клетката.

Но дали пък канарчетата ще пеят толкоз доста, в случай че им се даде опция да живеят навън и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да схвана.