На 6 януари 1972 г. в една от малките къщи

На 6 януари 1972 година в една от дребните къщи на Стейтън Айлънд, някогашният доктор на учебно заведение Уилоубрук ще се срещне скрито с кореспондент. Вечерта занапред стартира, само че въпросният чиновник прави едно от последните си изказвания. Причината е, че има намерение да напусне заведението и в никакъв случай повече да не се занимава с тази специалност. За прекараните години в тази институция ще показа, че е срещнал една система, която в никакъв случай не е желала да помогне на пациентите. Въпросното учебно заведение се занимава с умственоизостанали пациенти, отношението към тях, както най-често се случва в такива заведения, е неналичието на всякакво отношение и подигравка с децата там.

Служителят признава, че се е опитал неведнъж да повдигне въпроса към щата и да изиска възстановяване на изискванията, да вземем за пример да обърне внимание на постройката, да се усъвършенства отношението и даже храната, само че уви. За прекараните години, никой не обръща внимание и опитите за премахването му се усилват още повече. Репортърът, който записва тази изповед се споделя Гералдо Ривера.

С тази информация, той има предпочитание да заведе цялостен кино екип, а фокусът ще е 6-та постройка в Уилоубрук. Точно там, по данните на служителя, тъкмо там стават всички гаври с младежи. Въпросната постройка е мръсна, цялостна с заболели пациенти и отношението е зверско, като че ли това не са хора, а най-опасното зло на света. През 2022 година се отбелязва 50-годишнината на разкритията на Ривера и до през днешния ден споменът обикаля американския ефир. Самият публицист даже не се пробва да трансформира сниманото, той пуска суровия материал и чака отговорът на държавното управление, институциите и всички виновни за протичащото се.

Не е ясно какъв брой тъкмо хора са гледали това разобличаване, само че на идващия ден историята още отеква в ушите на феновете. Някои са подготвени да стартират обществен линч в Ню Йорк, да съдят всички виновници, да се изправят против същият закон, който в миналото са приели. Уилоубрук ще бъде затворен, само че чак след 20 години. Едно е ясно, това е зоната на здрача и живее умерено, тъй като тайната се пази от всеки един чиновник.

Герардо Ривера

Днес това е извор на градски митове и клюки. Някогашното заведение се счита даже за сатанинско котило и дом на най-различни ритуали. Мнозина настояват, че в подземията има серия тунели, които могат да разкрият още секрети. Мнозина даже се съмняват във обстоятелството, че най-вероятно там са се провеждали човешки опити. Има легенда, че някогашният надзирател е убивал деца, а една от най-смелите е, че това бил домът на Торбалан.

За да стане още по-интересно, години наред ще има родители, заплашващи непослушните деца с екскурзия до това забравено от Бог място. Проблемът обаче е различен. Огромният брой хора в едно помещение изисква надзор. Надзирателите употребяват насилието, с цел да са сигурни, че никой няма да бъде ударен с електрошок, да бъде подложен в усмирителна риза или даже да бъде хвърлен в изолатора. За мнозина може би е необичайно, само че пациентите имат единствено себе си. Способността да бъдат нападателни и да се нараняват, е единствената им непосредственост, всичко останало е следено от санитари, лекари и разнообразни мъчители.

Уилоубрук се намира на остров Стейтън в Ню Йорк. Работи от 1947 до 1987 година и механически е институция за деца с интелектуална назадничавост. Истината е, че това не е никакво учебно заведение, умерено може да влезе в границите на склад, където множеството родители да изоставят своите деца и просто да заявят, че в никакъв случай не са ги желали. Мнозина изпращат децата си, тъй като лекарите са ги предиздвикали да го създадат.

Не са малко фамилиите, които са чули, че детето им може да има съществени проблеми, да бъде евентуално рисково за себе си, както и за родителите си, да не приказваме за братята и сестрите. Подведени по този метод, някои фамилии се разделят с децата си и подписват смъртната им присъда. Всички получават една и съща версия – животът им ще е доста по-добър, децата ще се гледат от експерти, а свижданията не са неразрешени. Факт е, че доста от гостите с проблеми в никакъв случай няма да имат и едно рандеву, те остават някъде в статистиката, като неприятен спомен. Има родители с готовност да защитят децата си, само че това още веднъж е проблем – те се считат за рискови в квартала, рискови измежду обществото и постоянно се изправят пред закона – дисциплиниращ и нечовечен.

Уилоубрук в никакъв случай не е бил учебно заведение, той е препълнен, притиснат и подготвен да сътвори още доста главоболия на страдалците.

Освен красива реклама, това заведение не е нищо друго с изключение на препълнен хамбар без никакви средства и без никакво внимание към пациентите. Отказана е даже базова грижа за всеки един потърпевш. Никой не се интересува от образователна стратегия, стимулация на психичното развиване, указания за обществения живот и тематики като обществени умения и хигиена остават на назад във времето. По-малко от 20% от децата съумяват да стигнат до някакви образователни класове, това са най-често пациенти от по този начин наречените пробни крила.

Родителите в никакъв случай не са разбрали какво в действителност се случва. Те просто се подписват на документи, които подсказват, че ще има по-добър живот, само че в действителност – подобен не може да има по никакъв метод. Те се подписват, с цел да преминат по-дългото очакване, а като бонус са подготвени даже да дават единодушие за военния департамент, за разнообразни проучвания и медицински стратегии. Обещанието е, че по този метод и двамата ще могат да се оправят с някои по-специални способи и технологии.

Години по-късно, когато тайната най-сетне е вдигната, един от ваксинологистите в заведението – Маурис Хилеман ще признае, че всички проучвания са били допустимо най-зловещите, нямали са нищо общо с етиката и на практика застрашавали живота на пациентите, само че в същото време постигнатите резултати постоянно ще бъдат в класацията за допустимо най-грешните, прилагани в миналото върху деца.

В това учебно заведение процъфтява и незаконната търговия. Веднага ще видим, че там стартира търговия с бижута, месо, всевъзможни други изпратени пратки и пакети от родителите. Там се прокрадват заболявания, принуждение, обири, опиати, алкохол, постоянно се счита, че самите деца не могат да описват какво се е случвало, с цел да може да се издигнат някакви присъди.

Изнасилвания, побои, психически мъчения и корист с опиати ще докара до високата смъртност, само че никой няма да обърне внимание на повишаващият се фактор. За управляващите, това са пациенти, които остават в графата на неспасяемите случаи. Уилоубрук събира повече от 6000 пациента, а по-късно прибавя и възрастни към 1965 година Това трансформира местоположението като една от най-големите лудници в Съединени американски щати. Има единствено по една сестра на здравно крило, а на нея са поверени повече от 200 пациента.

Герардо Ривера в Белия дом

За 30 години – 1950-1980 година ще се записват 12 хиляди смъртни случая. Около 400 души на година. Повечето посетители на това заведение имат къс и непосилен живот. Умират, тъй като няма кой да се грижи за тях, нито кой да ги нахрани. Изчезналите хора в никакъв случай не са били търсени. Не всички лекари са били такива злодеи. Някои от личния състав се е опитвал да помогне, само че мнението на мнозина е, че множеството въобще не са способени в това, което вършат.

Има случаи, в които личният състав ще заплаща по избор от личните си пари, с цел да купи облекла, сапун и дезодорант на пациентите. Лекари като Майкъл Уилкинс се пробват да създадат нещо положително и да трансформират изискванията, само че когато не съумяват, са подготвени да отворят вратите на Гералдо Ривера и да покажат по какъв начин наподобява животът от вътрешната страна. Истината е, че всички се борят с една невъзможна задача. Лекари като Бронстън ще споделят, че постоянно има опозиция, когато се заприказва за кряскане на преса или търсенето на някаква правдивост, положителните са прекомерно малко. Ако един човек се опита да роптае, той е изместен в поделение, където няма обезболяващи, сапун, чаршафи или даже аптечка.

Гералдо пуска своя репортаж през февруари 1972 година и демонстрира на света, че това са забравени деца и пациенти, чийто души са затворени не просто в едно поделение, а са издигнали затвор в съзнанието си и към този момент не имат вяра на човечеството. На 17 март същите лекари ще стартират да съдят страната, тъй като към този момент не могат да се борят с бюрокрацията или позволените неточности.

През 1975 година идва обещанието, че изискванията ще се подобрят, ще има ново и по-добро учебно заведение. Броят пациенти се редуцира от 6000 на едвам 250 души. Съединени американски щати заплаща към 2 милиона $, с цел да направи още 200 заведения като Уилоубрук, където да изпрати част от гостите. На 17 септември 1987 година от това заведение ще излезе последният човек.

Уилоубрук остава да живее в историята като една от най-зловещите и трагични истории, подпомагана от държавното управление, която в никакъв случай няма да бъде забравена. Истината е, че през днешния ден никой не знае какво се случва в множеството заведения за лекуване на душевноболните. Пациентите там не могат да се оплачат, не могат да споделят нищо, до момента в който лекарите се пробват да открият някакво знамение, с цел да дават заслужен живот, само че това не е толкоз лесна задача, в противен случай, трансформира се в изцяло невъзможна задача.