На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя Дубарова

На 4 декември 1979 година, ненавършила 18 години, Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки записка със следния текст:

„ Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на огромната къща

ТАЙНА "

Никой до момента не е съумял да разгадае същински посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде сигурен отговор на въпроса защо това нежно, само че красиво и доста жизнерадостно момиче избира гибелта пред това да изживее битието си на поетеса и жена на земята.

Една от най-хубавите ни поетеси е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Майката на поетесата има огромна роля в построяването на личността и вижданията ѝ, като в това време я направлява в света на изкуството.

Петя Дубарова стартира да написа стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи изявления са във вестниците „ Септемврийче ” и „ Народна юноша ”, в списанията „ Родна тирада ” и „ Младеж ”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

Въпреки късия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 творби в прозаичност, десетки художествени преводи на песни на „ Бийтълс “, „ Би Джийс “, „ Смоуки “ и „ Пух “.

Учи в английската езикова гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев), което е нейна фантазия. Петя споделя, че обожава британския език. Многократно изнася литературни четения на свои произведения пред съучениците си. Независимо от ранната популярност, която я дефинира като „ най-младата измежду огромните създатели на България ”, Дубарова остава лоялна и добра другарка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е извънредно общителна и лъчезарна и има доста другари, с които постоянно излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява дружно с връстниците си.

През 1978 година взе участие във кино лентата на режисьора Георги Дюлгеров „ Трампа “. По време на фотосите в град Самоков, една вечер, до момента в който се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в който се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена обич. В дневника си го разказва като „ далечния, светлия, чаровния, нежния ”. Водят дейна преписка известно време, след което той просто престава да ѝ написа. Преживява го доста тежко.

Година преди да постави завършек на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с обезсърчение и отчаяние от човечеството.

След едно бригадирско лято, когато свободолюбивата и отворена към света поетеса стартира да се усеща все по-неразбрана от близките, и с наближаването на първия образователен ден записките на Петя стават все по-мрачни и тъжни. Един път тя написа:

„ Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи благополучие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две неизмеримо красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква добрина, молба, самопризнание в тях, от неона наподобяват черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно единодушие, не примирие, а единодушие с към този момент изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдалчество. Аз съм виждала страданието. То е било напълно покрай мен – на прилежащата маса. И по какъв начин съм го пожелавала единствено! “

След изненадващата ѝ и загадъчна гибел плъзват разнообразни клюки за аргументите за самоубийството. И до през днешния ден съществува версия, съгласно която поетесата се е самоубила поради нескопосано комсомолско обвиняване за бойкот. Обвинението е във връзка развалена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. 

Прочетете няколко от най обичаните ни нейни стихотворения:

Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето алено –

положително и ярко, като гълъб червен,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в момент разпален.

Аз желая слънце цялостен живот да имам

и дланите ми постоянно да парят;

да нося мирис на слънце негасимо

и буйно да пламтя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да споделят " Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича. "

Аз желая, щом издъхна изтощена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а ярко като мойта кръв алена

да блесне над земи и над градини.

Да литне сред хората щастливи,

за себе си и мен да им споделя

и аз ще бъда жива, постоянно жива,

тъй като мойто слънце няма да залязва.

Лятото изтече

Лятото изтече като пееща вода.

Тежко ми е - какъв брой доста, доста пих от нея.

Бели стъпки, нежни като котешка диря,

още за алената му ария пеят.

Мислите ми потеглиха след него по света.

Може би не ще съумея към този момент да ги върна.

В дланите ми плаче невидяна есента,

моли ме най-малко един път да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се един път

ще го очаквам, ще го помня, ще му бъда вярна.

То ще пристигна отново с коси от топъл дъжд,

отново дъхът му пъстър ще ме парне.

Да бъда зимата

Снегът е бял като възглавница,

и чист, и ярък е като непорочност,

луната като жълта раница,

звездите – чаша бяло вино.

Аз желая с виното им ледено

за първи път да се опаря,

луната още недогледала

на своя тил да натоваря.

Аз желая огъня на устните

в снега нестоплян да удавя,

кристалите от неотстъпчивост вкусните,

под зъбите си да слага.

Аз желая да изтръпна цялата –

на зимата да заприличам.

Да бъда зимата. Ала сърцето ми

да си остане на момиче.

Източник: Edna.bg