На 3 март отбелязваме Националния празник на България. Навършват се

...
На 3 март отбелязваме Националния празник на България. Навършват се
Коментари Харесай

Да настръхнеш! Стихотворението на Иван Вазов за Шипка - мястото, гдето българинът показа пред целия свят, че трябва да живее свободно

На 3 март означаваме Националния празник на България. Навършват се 142 години от Освобождението на страната ни от османско господство.

На 3 март 1878 година е подписан Санстефанският кротичък контракт сред Русия и Османската империя, с което се поставя краят на Руско-турската война от 1877- 1878 година Тази дата отбелязва и началото на Третата българска страна.

За първи път Трети март се празнува през 1880 година - две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. Две години по-късно - през 1882 година, Държавният съвет приема "Списък на неприсъствените дни в Българското Княжество ". В него за първи път е записано, че денят 19 февруари се празнува като ден на "Заключаването на С. Стефанский контракт ".

В деня на националния ни празник, дано си напомним стихотворението, което ни зарежда със самочувствие, изпълва ни с горделивост и ни дава сили да минем през всевъзможни стихии и беди.

Шипка е мястото, гдето българинът сподели пред целия свят, че би трябвало да живее свободно. Значението на Шипка е грамадно!

На везните на опълченската смелост беше поставена ориста на по-нататъшните дейности на русите в България.

Защото, паднеше ли Шипченският проход в ръцете на турците, успееше ли Сюлейман паша да се трансферира през Балкана и да се яви в тила на съветските войски – с това пропадаше към този момент войната, а дружно с нея се решаваше освен ориста на България (нейното освобождение), а и на цялото южно славянство.

Ето за какво, целия свят, другар и противник бе приковал своя взор върху кървавата покруса, която предстоеше да се разиграе в дивния балкан на Шипка и очакваше да види резултата на тая страшна битка сред славянството и османлиите.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов, 11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

дано спомен люти от дни на срам

да висне кат облак в наший кръгозор;

дано ни отхвърля исторйята, века,

дано е трагично името ни; дано

Беласица остаряла и новий Батак

в предишното наше фърлят своя мрак;

дано да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

дано таз независимост да ни бъде подарък!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас усеща мощни, огромни плоди;

тъй като там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, всеизвестен връх,

затрупан с бели кости и със кървясъл мъх

на вечен героизъм монумент огромен;

тъй като в Балкана има един спомен,

има едно име, що постоянно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, огромно антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

по какъв начин прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на багра ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури след стихии! Рояк след рой!

Сюлейман безумний сочи върха отново

и вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите потеглят с крясъци ядосани,

и “Аллах!” гръмовно въздуха свада.

Върхът дава отговор с други зов: ура!

И с нов дъжд патрони, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа единствено да бъде напред

и гърди героичен на гибел да изложи,

и един зложелател повеч мъртъв да постави.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; –

Идат като тигри, бягат като овци

и отново се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни горещина, ни жадност, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е пикантен.

Три дни веч се бият, само че помощ не иде,

от на никое място взорът вяра не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, само че почтено, без боязън –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напор към този момент е настал.

Тогава Столетов, наший военачалник,

ревна гороломно: “Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата мощ царят повери

прохода, войната и себе даже!”

При тез думи мощни дружините горди

чакат героичен душманските орди

гневни и шумещи! О, героичен час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, само че волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката наслада до крайник да измрът

пред цяла галактика, на тоз прочут рът,

с една гибел юнашка и с една победа.

“България цяла в този момент нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

в случай че би бегали: да мрем по-добре!”

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – жар.

Камъне и дървье изчезнаха там.

“Грабайте телата!” някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рой,

катурят, струпалят като живи отново!

И турците тръпнат, различен път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский зов.

Боят се обръща на гибел и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с стоманени си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но талази по-нови от орди зверски

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще момент – ще падне заветният рид.

Изведнъж Радецки дойде със гръм.

И през днешния ден йощ Балканът, щом стихия зафаща,

спомня тоз ден плевел, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!
Стихотворението е част от стихосбирката „ Епопея на забравените “, отдадена на героите от националноосвободителните битки и Възраждането на България през XVIII и XIX век.

Самата ода „ Опълченците на Шипка “ е отдадена на присъединяване на българското опълчение в Руско-турската война (1877 – 1878). То разказва боевете при Шипка през август 1877. Подзаглавието на творбата е „ 11 август 1877 “, това прибавя историчност и документален темперамент на тематиката.

Поводът за основаването на тази епопея е в известна степен спорен. Великият ни стихотворец чете в един от пловдивските вестници мемоари на Захари Стоянов, в които той споделя за последните дни и часове от живота на водачите на българската национална гражданска война. Тези печални обстоятелства изпълват поета по едно и също време със тъга и яд, а дружно с това той получава и книга с сантиментални поеми на своя обичан френски публицист и книжовен идол Виктор Юго.

Вазов е учуден от мащаба и размаха на езика, на който те са написани. Тези два обстоятелството предизвикат и въодушевяват писателя, тогава към момента прекомерно млад – през 1884 година той е на 34 година, да сътвори и на български подобен цикъл, в който той обръща взор към предишното, към националната гражданска война, към нейните събития и герои. Събития и герои, които някои българи доста бързо след Освобождението са не запомнили.

„ Опълченците на Шипка” излиза за първи път в стихосбирката на Вазов „ Поля и гори”, издадена през 1884 година в Пловдив.

А по-късно е включена в цялостната идея на „ Епопея на забравените” в стихосбирката „ Поеми”.

Нашите опълченци потвърдиха на целия свят, по какъв начин българинът знае да мре за Отечеството си! Те демонстрираха и завещаха на нас, по какъв начин би трябвало да се извършва дългът пред свещения олтар на Отечеството ни!

Народ, който цени борците си, който живее с историята си, той не умира!

Поклон пред смелите и самоотвержени борци. Хвала и чест на славните шипченски герои!
Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР