Пътят към Азербайджанската демократична република. От Февруарската революция 1917 до 28 май 1918 г.
На 28 май 2018 година се навършиха 100 години от оповестяването на независимостта на Азербайджан и основаването на Азербайджанската демократична република. Това събитие заслужава доста по-голямо внимание от късите и съвсем служебни известия, появили се тук таме в медиите в рубриката " На днешния ден ".
Учредяването на Азербайджанската демократична република е голям скок в политическото развиване на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, основана в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, основана в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска страна, в която дамите имат равни права с мъжете, включително и правото да избират и да бъдат избирани на избори.
Дори единствено тези обстоятелства би трябвало мощно да привлекат вниманието на публиката, в това число и в подтекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят. Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са същинска сага, която може да бъде четена със спотаен мирис.
С този текст, започваме поредност от студии, които ще опишат по допустимо най-изчерпателен и надяваме се справедлив и забавен метод историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните каузи.
Февруарската гражданска война в Русия заварва Закавказието под ръководството на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали най-малко през три друго проведени наместничества, като първото е основано през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.
Любопитен, пък и дълбокосмислен факт е, че в основаната след Второто Кавказко наместничество " Кавказка администрация ", в която висшият цивилен властник е по едно и също време и командир и даже се явява " наказной атаман " на казашките елементи, " главноначалствуващ " на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков - Корсаков. Тази служба той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков - Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).
Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската гражданска война е основано на 26 февруари 1905 година. То е основано с декрет на император Николай ІІ, наименуван " За възобновяване на длъжността на кавказкия наместник " от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]
Смята се, че указът е признат предвид на нуждата да се усили локалната власт в Кавказ и с цел да се пресече развиването на революционното придвижване (точно тогава стартира Първата съветска гражданска война 1905 - 1907 г.), както и избухналите по това време арменско - азербайджански конфликти. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два независими окръга.
Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е прочут с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.
Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, сегашен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).
Двата независими окръга са Закаталски и Сухумски окръг.
Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов - Дашков (управлявал Кавказ в интервала 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич - младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало консултативен орган - съвет.
Кавказкото наместничество е ликвидирано незабавно след Февруарската гражданска война от 1917 година. Тогава Временното правителсво образува " Особен Закавказки комитет " с оглед ръководството на Кавказ, който от своя страна е заменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския прелом на Ленин и Троцки.
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като финален опит да се задържи Закавказието в " единна и неделима Русия "
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е образуван на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като характерна властова конструкция, основана от Временното държавно управление на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и висш командир войските на Руската империя през Първата Световна война.
Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов - член на Партията на конституционните деократи (кадетите), ръководител на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) - член на партията " Дашнакцутюн " (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров - член на партията " Мусават " ; Акакий Иванович Чхенкели - социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе - социалист-федералист.
Малко повече от година след основаването на ОДАКОМ, Р. А. Векилов ще опише, че ОЗАКОМ е основан на 9 (22) март 1917 година от Временното държавно управление по самодейност на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели идват на 18-ти март в Тифлис след нескончаем престой в Баку, с цел да се срещнат с ситуацията и с цел да проведат поредност от заседания с " представители на популацията ". Особеният закавказки комитет е дефинитивно проведен на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]
В изданието " Новое время " на 01 (14) април 1917 година излиза публикация под заглавие " Още веднъж за кавказките автономии ". [11] В публикацията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:
" В Закавказието продължава разногласието за самостоятелната уредба на кавказките народности. След към този момент известния на нашите читатели протест на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се насочиха към двореца, където протичаха съвещанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се извърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята тирада уточни ролята на съветската интелигенция, като акцентира, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров показаха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения миг ". [11]
Особеният Закавказки комитет е предан към поставената от Временното държавно управление задача, да се води войната до надвит край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се пробват да тушират страстите на национална основа и да отсрочват слагането на въпроса за автономията на кавказките нации за по-късен стадий.
Затова и може да се счита, че промяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския прелом е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното пояснение, че е " изгубил властта заради отхвърли да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието ". [37]
Не е мъчно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, въобще не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите - Комитетът е бил просто управителен от тях, а във обстоятелството, че Октомврийският прелом дефинитивно детонира процеса на раздробяване на съветския имперски надзор над Закавказието и там стартира стремглав развой на национално строителство.
Съветската власт, укрепила се в Баку, отпред със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този развой по всевъзможен начин, като това ще докара до поредност от тежки кръвопролития и в последна сметка до събаряне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с " Дашнакцутюн " и десните есери) режим в Баку.
Закавказкият комисариат, като конкурент на властта на Ленин и Троцки
Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е основан на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския прелом. В комисариата взимат присъединяване социалдемократите-меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти-националисти) и представителите на партията " Мусават " (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ - меншевик Евгений Петрович Гегечкори.
В Закавказието, срещу Октомврийския прелом се оповестили както социал-демократите меншевики, по този начин и представителите на множеството други партии. " В интерес на демокрацията ", федералистите се изказали за " търсене на лични пътища и способи за очистване по кротичък път на преждевременните дейности на болшевиките ", а дашнаците упорствали за " морална изолираност на болшевиките от страна на цялата съветска народна власт за да им се окаже въздействие ". [29, стр. 115]
Надявайки се на известността измежду популацията на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали девиз за неотложно осъществяване на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския прелом ще съумеят да завоюват най-вече мандати. Но и след повторното осъществяване на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало цялостното право да преминат към действителни дейности. Те съумели да завземат арсенала в града. Последното разрешило на меншевиките да основат лична въоръжена армия и да стартират обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]
Болшевиките надценили въздействието си над " масите ". Според откриватели като Ментешашвили, тяхното въздействие върху бойците е било безспорно, само че не и върху служащите и междинната класа в град като Тифлис към датата на обсъжданите събития.
На изборите за Градска дума в Тифлис, извършени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително заседание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.
Несъмнено за няколко месеца известността им е била нарастнала, само че резултатите на меншевиките и на есерите са били надалеч по-добри. През юли 1917 година, меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година - 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]
Вижда се, че болшевиките въобще не са имали никакъв късмет да преобладават над останалите социалдемократи и социалисти по избирателен път. Дори и след Октомврийския прелом, съотношението на силите в Тифлис остава уверено в интерес на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат уверено болшевиките сами, даже без да се регистрират резултатите на социалистите-революционери (есерите).
На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис " Комитет да социална сигурност ", привиква заседание във връзка организирането на локалната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по самодейност на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала " Кавказки край " ) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отхвърля да прознае властта на Совнаркома и взима решение за основаване на " Независимо държавно управление на Закавказието ". [20, стр. 4]
Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малцина членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, само че в хода на полемиките те (макар и " болшевики " ) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели присъединяване в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали държанието на уредниците на съвещанието и неговите решения и го напуснали.
На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили мнението му против Октомврийския прелом, заменят съществувалия дотогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с ръководител Гегечкори. [20, стр. 4]
Закавказкият комисариат действа до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на процедура е самобитно федерално държавно управление на Закавказието:
Евгений Петрович Гегечкори - ръководител и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ - меншевик;
Акакий Иванович Чхенкели - комисар на вътрешните работи, социалдемократ - меншевик;
Дмитрий Дмитриевич Донской - комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]
Х. О. Карчикян - комисар по финансите, " Дашнакцутюн " ;
Фатали Хан Искендер оглу Хойский - комисар на националната култура, " Мусават " ;
Шалва Владимирович Алексеев-Месхиев - комисар по правораздаването, социалист-федералист;
Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров - комисар по търговията и индустрията, " Мусават " ;
Худадат бек Ага оглу Мелик-Асланов - комисар на пътищата и съобщенията;
А. В. Неручев - комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);
Г. Тер-Газарян - комисар по продоволствието, " Дашнакцутюн " ;
Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян - комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното наименование на длъжността на съветски език е " комиссар призрения ", което ние тук превеждаме по този уголемен начин), " Дашнакцутюн " ;
Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов - комисар по контрола, " Мусават ". [3, стр. 7] [2, стр.89]
Историците от руската школа, обичат да акцентират " смъртния грях " на Закавказкия комисариат, че бил заел " искрено враждебна позиция " във връзка с Съветската власт. Това е изцяло естествено, откакто самото основаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския прелом на болшевиките.
На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката войска се самообявил за висша власт в Кавказ, като непретенциозно оставил за себе си сферата на военното ръководство, а другояче признал Съветския СНК (Совнаркома), само че това не довело до възцаряване на руска власт в Закавказието. [Телеграмма президиума...]
Така или другояче, разполагайки със свои въоръжени сили - основаните по заповед на Временното държавно управление национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят ситуацията на разпадащия се Кавказки фронт против Отоманската империя, Закавказкият комисариат съумява да откри надзор над по-голямата част от Закавказието, като се изключи Апшеронския полуостров - региона на Баку, където руската власт се закрепва с цената на мартенското кръвопролитие над азерайджанците и изключително над мусаватитстите, извършено под управлението на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ - Степан Шаумян.
Подробности за по този начин наречените " мартенски събития ", представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на основния политически съперник - партията " Мусават " и етническо пречистване на естествените поддръжници на " Мусават " - азербайджанците, поданици на Баку и покрайнините, вижте тук: [8]
Възторженият отзвук и поддръжката на В. И. Ленин за дейностите на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското кръвопролитие в Баку от 1918 година, вижте тук: [9]
Както към този момент беше посочено, враждебното на руската власт решение за съставяне на самобитно " без значение държавно управление " на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на заседание отдадено на организирането на локалното ръководство в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския прелом. Съветските историци изключително многозначително акцентират, че на съвещанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]
Интересен факт е, че водачът на болшевиките в Закавказието и ексклузивен комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ - Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 година, депеша до Ленин с която безусловно пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт съветска войска против Закавказкия комисариат.
" Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем благодарение на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на националните комисари. Молим неотложно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян ". [9, Документ 2]
Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена мощ присъствува и в идната депеша на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 година, с която болшевишкият водач е прочут за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип съглашение за помирение. Шаумян телеграфира:
" Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, отпред с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската преглежда техните дейности като обособяване от революционна Русия.
Турция се съгласи на помирение. Необходимо е наличието на ваши представители за присъединяване в договарянията за помирение. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се принуди локалната власт да признае вашата власт... С. Шаумян ". [9, Документ 3] [34, стр. 19]
В телеграмата очевидно се засяга подготовката на по този начин нареченото " Ерзинджанско помирение " на Кавказкия фронт. Ерзинджанското помирение е краткотрайно преустановяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата международна война), открито със единодушието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт - генерал-лейтенант (впоследствие военачалник от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.
Особеното в тази ситуация е, че примирието е подписано не в границите на общите договаряния сред Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска войска в Кавказ се обръща директно към щаба на Руската Кавказка войска. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била контрактувана сред Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред тип, че самото " основаване " на Закавказкия комисариат, става с персоналното присъединяване на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума нагоре.
Има свидетелства, че писмото на командуващия турската войска на Кавказкия фронт - Ферик Вехиб Мехмед паша с предлагането за помирение е докладвано на съвещание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните дейности да се прекратят неотложно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за помирение.
Шаумян явно е бил осведомен за протичащите договаряния и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на процедура отстрани Совнаркома от договарянията в Закавказието. Затова той сигнализира Ленин и упорства болшевиките също да се включат в договарянията за примирието на Кавказкия фронт, само че Съветската власт в този миг явно не е имала нито потенциал, с цел да изиска от Отоманското държавно управление да включи негови представители в договарянията, нито даже е разполагала с нужното време с цел да направи някаква дипломатическа намеса.
Тук би трябвало да се означи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно - военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт доста ловко маневрират сред руските си преговорни сътрудници в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който въобще не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, по какъв начин отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за много жесток напън върху Закавказкия комисариат.
Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след " телеграфическия стон " на Шаумян до Ленин) от шеф щаба на съветската Кавказка войска - генерал-майор Вышинский и шеф щаба на турската 3-та войска. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото помирение на мирните договаряния в Брест-Литовск сред Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото помирение е било подписано за период от 28 дни, считано от 4 (17) декември 1917 година с опция за по-нататъшното му продължение. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) - Гюмююшхане - Ерзинджан Кале - Хнъскала - южният бряг на езерото Ван - границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]
През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската войска - Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за подписване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предлагането за мир се изрича в смисъл, че към договаряния за мир може да се пристъпи, откакто бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително заседание. Но както ще забележим и по-долу, Учредителното заседание е разгонено от болшевиките, заради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика " конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз " в Тифлис, на която да се обсъдят изискванията на мира. Отоманското команзуване е било известено за тези дейности. [3, стр. 7]
Закавказкият комисариат построява легитимността си като прецизно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската гражданска война. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат категорично акцентира, че той ще извършва функционалността си " единствено до свикването на Всерусийското Учредително заседание, а при положение на неспособност на неговото привикване - до осъществяване на конгрес на членовете на Учредителното заседание от Закавказието и Кавказкия фронт ".
Авторите на декларацията са посочили добър политически нюх, тъй като както ни е известно от историята, ориста на Учредителното заседание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал омерзение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, тъй като Учредителното заседание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).
Депутатите от Учредителното заседание се захващат с това, за което то е свикано - да построяват институционално новата демократична Руска република и естествено отхвърлят да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в извънредно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напущат съвещанието на Учредителното заседание. В отговор на унизителното си проваляне в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното заседание в типичния си безсрамен жанр - началникът на караула афишира, че " караулът е изтощен " и че депутатите би трябвало да си вървят по живо - по крепко.
Тези събития вършат напълно уместна и настояща за времето си ангажимента в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че при положение на неспособност да се свика Учредителното заседание, Закавказкият комисариат, той ще действа до привикване на конгрес на депутатите в Учредителното заседание, определени от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията бойци, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).
След като членовете на Учредителното заседание от Закавказието се завръщат в Тифлис и ориста му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за привикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на към момента не разграниченото Закавказие.
Така се дава ход на втория вид, обсъждан от Закавказкия комисариат - заради провалянето на Учредителното заседание в общоруски проект, се минава към овластяване на неговите членове, определени от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното заседание са единствените легитично определени представители на популацията с явен управнически мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт - Закавказкият сейм.
Закавказкият сейм и проиграната опция за основаване на единно и федеративно Закавказие
Първото съвещание на Сейма се организира на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).
Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата секта (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на " Дашнакцутюн " (арменските социалисти - националисти), брояща 27 депутати.
Тук е мястото да се разясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, по този начин както са одобрени на съвещанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите " Мусават " и включените в нея безпартийни, издигнати и определени в обща листа с " Мусават " от мюсюлманските национални комитети в разнообразни центрове - 30 депутати. 2) " Мюсюлманския социалистически блок " - 7 депутати. 3) " Мюсюлманство в Русия " ( " Иттихад " ) - 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) " Хюммат " (по-известна като " Гуммет " ) - 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията " Хюммат " ( " Гуммет ", в превод - " Енергия " ) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става изключително дейна след Февруарската гражданска война през 1917 година. През юни 1917 година е определено ново управление на " Хюммат " ( " Гуммет " ) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се трансферират членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува лична секта. В интервала март - август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от " Хюммет " ( " Гуммат " ). След съветизирането на Азербайджан, частта от " гумметистите ", стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията " Адалят " се сплотяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, " гумметистите " всеобщо са подложени на репресии и гонене.
За ръководител е определен Н. С. Чхеидзе - грузинец, социалдемократ - меншевик.
В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, провеждат провокации под формата на митинги. Протестите са разгонени от доста превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано - на останалите партии, множеството от които са... социалдемократически и социалистически).
В руската историческа книжнина, тези събития бяха непрекъснато оцветявани с героична и трагическа багра. Пишеше се, че митингите са били " разстреляни ", а болшевиките от своя страна в отговор " разгърнали всеобща пропагандистка и пропагандна работа, изключително измежду селяните ". Подобни псевдо исторически заклинания са безусловно смешни и жалки, тъй като до 1920 година, болшевиките безусловно не смеят да си покажат носа в Закавказието, като се изключи гневните им старания да задържат контрола над бакинския петрол. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва " най-демократично " и с " всенародно утвърждение " на щиковете на Червената войска.
Болшевиките се пробват да се възползуват от неуредиците към решаването на поземлената промяна и се пробват да се пришият към селските протести на част от територията на Абхазия, само че това се оказва напълно краткотраен епизод.
Пълен неуспех претърпяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под управлението на Орджоникидзе и Киров да предизвикат фалшификати на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския регион.
Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва държанието на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде призован, турските войски в нарушаване на изискванията на декемврийското помирение от 1917 година, стартират широкомащабно нахлуване. За това, основава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата войска настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те завладяват от придвижване Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес - Трабзон).
Това събитие се отразява по съдбоносен метод на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото съвещание на Сейма пламват гневни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се означи, че до този миг, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е призован, на база на причини за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската войска слага нещата в много по-различна повърхност.
За да договаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм би трябвало да почисти въпроса за личната му еднаквост. Трябва да се обясни въпросът, кого съставлява Сеймът. На първото съвещание на Сейма, дашнаците оферират да се разгласи, че Закавказието желае да остане в Русия с самостоятелен статут, като бъде разграничено на национални кантони. Дашнаците обаче желаят също по този начин, Закавказкият сейм да упорства през Отоманската империя за правото на самоопределяне на Западна Армения, другояче казано на намиращите се в Източния Анадол " шест арменски провинции в Отоманската империя " (термин влезнал в речника на международната дипломация на Берлинския конгрес). [13]
По-друга е била позицията на депутатите - азербайджанци, които считали, че Закавказието би трябвало да взема решение единствено ориста си, без менторството на Русия. Те считали, че с Отоманската империя би трябвало да се подписа мир, като Закавказието би трябвало да се откаже от интервенция във вътрешните работи на Империята.
Грузинските депутати значително подкрепили азербайджанците. Те считали, че Закавказието би трябвало да разгласи самостоятелност и да подписа независимо кротичък контракт с Отоманската империя. Основното им основание бил елементарният факт, че закавказките нации нямали военни сили, с които да се опълчват на настъплението на османлиите. [13]
Оказала се в малцинство, арменската секта траяла да упорства на своето становище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била краткотрайно спряна и взимането на решение - отсрочено. Нямало по какъв начин обаче да се отсрочи взимането на решение по въпроса за договарянията за помирение и вероятно за подписване на мир. Последното на процедура би означавало подписване на сепаративен мир, какъвто би могъл да подписа единствено самостоятелна страна, а това прибирало дебатите отново на предходната конфронтационна повърхност.
В последна сметка, с цената на взаимни взаимни отстъпки, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за договарянията с Отоманската империя. Тя включвала следните положения: " В създалите се условия, Сеймът се счита за акредитиран да подписа контракт с Турция.
Започвайки договарянията с Турция, Сеймът преследва задачата да подписа дефинитивно помирение.
Мирният контракт би трябвало да се основава на правилото на възобновяване на руско-турските граници от 1914 година, все още на започването на войната.
Делегацията би трябвало да се опита да придобие правото за самоопределяне за народите на Източна Анатолия, в частност - автономност за арменците в състава на Турция ". [13]
Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали несъгласията си, султановата войска завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, почнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената мощ, която прикривала този сектор на Кавказкия фронт. Започнало паническо оттегляне на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С завладяването на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.
Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния контракт от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския кротичък контракт и на спомагателното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала освен територията на Западна Армения в Източни Анадол, само че и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има доста грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския контракт.
С Брест-Литовския контракт (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва " в новата организация на държавно-правните и интернационално пра вните връзки в тези окръзи ", да възвърне границата " във типа, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година " и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в " окупираните турски провинции " (иначе казано - в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески елементи. [21]
На фона на към този момент подписания кротичък контракт от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се постанова да води извънредно тежки договаряния с Отоманската империя за помирение и вероятно за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, стартират на 1 (14) март 1918 година - единадесет дни след подписването на мирния контракт в Брест-Литовск. Този контракт ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.
Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на договарянията. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, идва в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите стартират още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без позволение да слезе на сушата, тъй като отоманската делегация към момента не е пристигнала. Както беше кадзано нагоре, договарянията стартират едвам след шест дни.
Силите на договарянията в Трапезунд са прекомерно неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана към този момент е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния контракт от Брест-Литовск.
Делегацията на Сейма отхвърля с гадност опцията да признае Брест-Литовския контракт, тъй като изначално не признава руската власт и резултатите от Октомврийския прелом. Закавказците се пробват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В сходство с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се пробва да договаря за връщане на границите към ситуацията от 1914 година и за предоставяне на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в границите на Отоманската империя.
Представителите на Султана отхвърлят неотложно всякаква опция да разискват настояванията на Закавказката делегация и това по натурален метод основава напрежение сред обособените фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия сред тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на сключване на мир.
Междувременно, отоманската войска продължава неудържимото си придвижване. Това става причина, делегацията на Сейма на договарянията в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели заявява подготвеност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за ориста на арменците от Източния Анадол.
Делегацията на Султана обаче към този момент е набрала скорост и в безусловен проект слага две претенции, от които не има намерение да отстъпи. Това са настояването за признаването на Брест-Литовския кротичък контракт и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият " ултиматум " в действителност има напълно разумна официална страна - мирни контракти се подписват с самостоятелни страни, които са индивид на интернационалното право, а не с районни образования с неразбираем статут.
Закавказкият сейм в последна сметка оповестява на отоманската делегация, че приема тези две условия, само че в това време апетитът на отсрещната страна
Учредяването на Азербайджанската демократична република е голям скок в политическото развиване на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, основана в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, основана в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска страна, в която дамите имат равни права с мъжете, включително и правото да избират и да бъдат избирани на избори.
Дори единствено тези обстоятелства би трябвало мощно да привлекат вниманието на публиката, в това число и в подтекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят. Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са същинска сага, която може да бъде четена със спотаен мирис.
С този текст, започваме поредност от студии, които ще опишат по допустимо най-изчерпателен и надяваме се справедлив и забавен метод историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните каузи.
Февруарската гражданска война в Русия заварва Закавказието под ръководството на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали най-малко през три друго проведени наместничества, като първото е основано през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.
Любопитен, пък и дълбокосмислен факт е, че в основаната след Второто Кавказко наместничество " Кавказка администрация ", в която висшият цивилен властник е по едно и също време и командир и даже се явява " наказной атаман " на казашките елементи, " главноначалствуващ " на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков - Корсаков. Тази служба той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков - Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).
Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската гражданска война е основано на 26 февруари 1905 година. То е основано с декрет на император Николай ІІ, наименуван " За възобновяване на длъжността на кавказкия наместник " от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]
Смята се, че указът е признат предвид на нуждата да се усили локалната власт в Кавказ и с цел да се пресече развиването на революционното придвижване (точно тогава стартира Първата съветска гражданска война 1905 - 1907 г.), както и избухналите по това време арменско - азербайджански конфликти. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два независими окръга.
Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е прочут с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.
Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, сегашен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).
Двата независими окръга са Закаталски и Сухумски окръг.
Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов - Дашков (управлявал Кавказ в интервала 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич - младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало консултативен орган - съвет.
Кавказкото наместничество е ликвидирано незабавно след Февруарската гражданска война от 1917 година. Тогава Временното правителсво образува " Особен Закавказки комитет " с оглед ръководството на Кавказ, който от своя страна е заменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския прелом на Ленин и Троцки.
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като финален опит да се задържи Закавказието в " единна и неделима Русия "
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е образуван на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като характерна властова конструкция, основана от Временното държавно управление на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и висш командир войските на Руската империя през Първата Световна война.
Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов - член на Партията на конституционните деократи (кадетите), ръководител на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) - член на партията " Дашнакцутюн " (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров - член на партията " Мусават " ; Акакий Иванович Чхенкели - социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе - социалист-федералист.
Малко повече от година след основаването на ОДАКОМ, Р. А. Векилов ще опише, че ОЗАКОМ е основан на 9 (22) март 1917 година от Временното държавно управление по самодейност на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели идват на 18-ти март в Тифлис след нескончаем престой в Баку, с цел да се срещнат с ситуацията и с цел да проведат поредност от заседания с " представители на популацията ". Особеният закавказки комитет е дефинитивно проведен на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]
В изданието " Новое время " на 01 (14) април 1917 година излиза публикация под заглавие " Още веднъж за кавказките автономии ". [11] В публикацията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:
" В Закавказието продължава разногласието за самостоятелната уредба на кавказките народности. След към този момент известния на нашите читатели протест на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се насочиха към двореца, където протичаха съвещанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се извърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята тирада уточни ролята на съветската интелигенция, като акцентира, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров показаха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения миг ". [11]
Особеният Закавказки комитет е предан към поставената от Временното държавно управление задача, да се води войната до надвит край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се пробват да тушират страстите на национална основа и да отсрочват слагането на въпроса за автономията на кавказките нации за по-късен стадий.
Затова и може да се счита, че промяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския прелом е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното пояснение, че е " изгубил властта заради отхвърли да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието ". [37]
Не е мъчно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, въобще не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите - Комитетът е бил просто управителен от тях, а във обстоятелството, че Октомврийският прелом дефинитивно детонира процеса на раздробяване на съветския имперски надзор над Закавказието и там стартира стремглав развой на национално строителство.
Съветската власт, укрепила се в Баку, отпред със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този развой по всевъзможен начин, като това ще докара до поредност от тежки кръвопролития и в последна сметка до събаряне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с " Дашнакцутюн " и десните есери) режим в Баку.
Закавказкият комисариат, като конкурент на властта на Ленин и Троцки
Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е основан на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския прелом. В комисариата взимат присъединяване социалдемократите-меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти-националисти) и представителите на партията " Мусават " (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ - меншевик Евгений Петрович Гегечкори.
В Закавказието, срещу Октомврийския прелом се оповестили както социал-демократите меншевики, по този начин и представителите на множеството други партии. " В интерес на демокрацията ", федералистите се изказали за " търсене на лични пътища и способи за очистване по кротичък път на преждевременните дейности на болшевиките ", а дашнаците упорствали за " морална изолираност на болшевиките от страна на цялата съветска народна власт за да им се окаже въздействие ". [29, стр. 115]
Надявайки се на известността измежду популацията на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали девиз за неотложно осъществяване на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския прелом ще съумеят да завоюват най-вече мандати. Но и след повторното осъществяване на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало цялостното право да преминат към действителни дейности. Те съумели да завземат арсенала в града. Последното разрешило на меншевиките да основат лична въоръжена армия и да стартират обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]
Болшевиките надценили въздействието си над " масите ". Според откриватели като Ментешашвили, тяхното въздействие върху бойците е било безспорно, само че не и върху служащите и междинната класа в град като Тифлис към датата на обсъжданите събития.
На изборите за Градска дума в Тифлис, извършени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително заседание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.
Несъмнено за няколко месеца известността им е била нарастнала, само че резултатите на меншевиките и на есерите са били надалеч по-добри. През юли 1917 година, меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година - 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]
Вижда се, че болшевиките въобще не са имали никакъв късмет да преобладават над останалите социалдемократи и социалисти по избирателен път. Дори и след Октомврийския прелом, съотношението на силите в Тифлис остава уверено в интерес на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат уверено болшевиките сами, даже без да се регистрират резултатите на социалистите-революционери (есерите).
На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис " Комитет да социална сигурност ", привиква заседание във връзка организирането на локалната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по самодейност на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала " Кавказки край " ) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отхвърля да прознае властта на Совнаркома и взима решение за основаване на " Независимо държавно управление на Закавказието ". [20, стр. 4]
Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малцина членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, само че в хода на полемиките те (макар и " болшевики " ) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели присъединяване в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали държанието на уредниците на съвещанието и неговите решения и го напуснали.
На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили мнението му против Октомврийския прелом, заменят съществувалия дотогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с ръководител Гегечкори. [20, стр. 4]
Закавказкият комисариат действа до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на процедура е самобитно федерално държавно управление на Закавказието:
Евгений Петрович Гегечкори - ръководител и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ - меншевик;
Акакий Иванович Чхенкели - комисар на вътрешните работи, социалдемократ - меншевик;
Дмитрий Дмитриевич Донской - комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]
Х. О. Карчикян - комисар по финансите, " Дашнакцутюн " ;
Фатали Хан Искендер оглу Хойский - комисар на националната култура, " Мусават " ;
Шалва Владимирович Алексеев-Месхиев - комисар по правораздаването, социалист-федералист;
Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров - комисар по търговията и индустрията, " Мусават " ;
Худадат бек Ага оглу Мелик-Асланов - комисар на пътищата и съобщенията;
А. В. Неручев - комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);
Г. Тер-Газарян - комисар по продоволствието, " Дашнакцутюн " ;
Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян - комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното наименование на длъжността на съветски език е " комиссар призрения ", което ние тук превеждаме по този уголемен начин), " Дашнакцутюн " ;
Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов - комисар по контрола, " Мусават ". [3, стр. 7] [2, стр.89]
Историците от руската школа, обичат да акцентират " смъртния грях " на Закавказкия комисариат, че бил заел " искрено враждебна позиция " във връзка с Съветската власт. Това е изцяло естествено, откакто самото основаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския прелом на болшевиките.
На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката войска се самообявил за висша власт в Кавказ, като непретенциозно оставил за себе си сферата на военното ръководство, а другояче признал Съветския СНК (Совнаркома), само че това не довело до възцаряване на руска власт в Закавказието. [Телеграмма президиума...]
Така или другояче, разполагайки със свои въоръжени сили - основаните по заповед на Временното държавно управление национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят ситуацията на разпадащия се Кавказки фронт против Отоманската империя, Закавказкият комисариат съумява да откри надзор над по-голямата част от Закавказието, като се изключи Апшеронския полуостров - региона на Баку, където руската власт се закрепва с цената на мартенското кръвопролитие над азерайджанците и изключително над мусаватитстите, извършено под управлението на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ - Степан Шаумян.
Подробности за по този начин наречените " мартенски събития ", представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на основния политически съперник - партията " Мусават " и етническо пречистване на естествените поддръжници на " Мусават " - азербайджанците, поданици на Баку и покрайнините, вижте тук: [8]
Възторженият отзвук и поддръжката на В. И. Ленин за дейностите на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското кръвопролитие в Баку от 1918 година, вижте тук: [9]
Както към този момент беше посочено, враждебното на руската власт решение за съставяне на самобитно " без значение държавно управление " на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на заседание отдадено на организирането на локалното ръководство в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския прелом. Съветските историци изключително многозначително акцентират, че на съвещанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]
Интересен факт е, че водачът на болшевиките в Закавказието и ексклузивен комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ - Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 година, депеша до Ленин с която безусловно пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт съветска войска против Закавказкия комисариат.
" Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем благодарение на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на националните комисари. Молим неотложно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян ". [9, Документ 2]
Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена мощ присъствува и в идната депеша на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 година, с която болшевишкият водач е прочут за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип съглашение за помирение. Шаумян телеграфира:
" Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, отпред с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската преглежда техните дейности като обособяване от революционна Русия.
Турция се съгласи на помирение. Необходимо е наличието на ваши представители за присъединяване в договарянията за помирение. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се принуди локалната власт да признае вашата власт... С. Шаумян ". [9, Документ 3] [34, стр. 19]
В телеграмата очевидно се засяга подготовката на по този начин нареченото " Ерзинджанско помирение " на Кавказкия фронт. Ерзинджанското помирение е краткотрайно преустановяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата международна война), открито със единодушието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт - генерал-лейтенант (впоследствие военачалник от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.
Особеното в тази ситуация е, че примирието е подписано не в границите на общите договаряния сред Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска войска в Кавказ се обръща директно към щаба на Руската Кавказка войска. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била контрактувана сред Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред тип, че самото " основаване " на Закавказкия комисариат, става с персоналното присъединяване на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума нагоре.
Има свидетелства, че писмото на командуващия турската войска на Кавказкия фронт - Ферик Вехиб Мехмед паша с предлагането за помирение е докладвано на съвещание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните дейности да се прекратят неотложно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за помирение.
Шаумян явно е бил осведомен за протичащите договаряния и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на процедура отстрани Совнаркома от договарянията в Закавказието. Затова той сигнализира Ленин и упорства болшевиките също да се включат в договарянията за примирието на Кавказкия фронт, само че Съветската власт в този миг явно не е имала нито потенциал, с цел да изиска от Отоманското държавно управление да включи негови представители в договарянията, нито даже е разполагала с нужното време с цел да направи някаква дипломатическа намеса.
Тук би трябвало да се означи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно - военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт доста ловко маневрират сред руските си преговорни сътрудници в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който въобще не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, по какъв начин отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за много жесток напън върху Закавказкия комисариат.
Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след " телеграфическия стон " на Шаумян до Ленин) от шеф щаба на съветската Кавказка войска - генерал-майор Вышинский и шеф щаба на турската 3-та войска. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото помирение на мирните договаряния в Брест-Литовск сред Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото помирение е било подписано за период от 28 дни, считано от 4 (17) декември 1917 година с опция за по-нататъшното му продължение. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) - Гюмююшхане - Ерзинджан Кале - Хнъскала - южният бряг на езерото Ван - границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]
През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската войска - Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за подписване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предлагането за мир се изрича в смисъл, че към договаряния за мир може да се пристъпи, откакто бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително заседание. Но както ще забележим и по-долу, Учредителното заседание е разгонено от болшевиките, заради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика " конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз " в Тифлис, на която да се обсъдят изискванията на мира. Отоманското команзуване е било известено за тези дейности. [3, стр. 7]
Закавказкият комисариат построява легитимността си като прецизно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската гражданска война. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат категорично акцентира, че той ще извършва функционалността си " единствено до свикването на Всерусийското Учредително заседание, а при положение на неспособност на неговото привикване - до осъществяване на конгрес на членовете на Учредителното заседание от Закавказието и Кавказкия фронт ".
Авторите на декларацията са посочили добър политически нюх, тъй като както ни е известно от историята, ориста на Учредителното заседание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал омерзение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, тъй като Учредителното заседание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).
Депутатите от Учредителното заседание се захващат с това, за което то е свикано - да построяват институционално новата демократична Руска република и естествено отхвърлят да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в извънредно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напущат съвещанието на Учредителното заседание. В отговор на унизителното си проваляне в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното заседание в типичния си безсрамен жанр - началникът на караула афишира, че " караулът е изтощен " и че депутатите би трябвало да си вървят по живо - по крепко.
Тези събития вършат напълно уместна и настояща за времето си ангажимента в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че при положение на неспособност да се свика Учредителното заседание, Закавказкият комисариат, той ще действа до привикване на конгрес на депутатите в Учредителното заседание, определени от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията бойци, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).
След като членовете на Учредителното заседание от Закавказието се завръщат в Тифлис и ориста му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за привикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на към момента не разграниченото Закавказие.
Така се дава ход на втория вид, обсъждан от Закавказкия комисариат - заради провалянето на Учредителното заседание в общоруски проект, се минава към овластяване на неговите членове, определени от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното заседание са единствените легитично определени представители на популацията с явен управнически мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт - Закавказкият сейм.
Закавказкият сейм и проиграната опция за основаване на единно и федеративно Закавказие
Първото съвещание на Сейма се организира на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).
Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата секта (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на " Дашнакцутюн " (арменските социалисти - националисти), брояща 27 депутати.
Тук е мястото да се разясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, по този начин както са одобрени на съвещанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите " Мусават " и включените в нея безпартийни, издигнати и определени в обща листа с " Мусават " от мюсюлманските национални комитети в разнообразни центрове - 30 депутати. 2) " Мюсюлманския социалистически блок " - 7 депутати. 3) " Мюсюлманство в Русия " ( " Иттихад " ) - 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) " Хюммат " (по-известна като " Гуммет " ) - 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията " Хюммат " ( " Гуммет ", в превод - " Енергия " ) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става изключително дейна след Февруарската гражданска война през 1917 година. През юни 1917 година е определено ново управление на " Хюммат " ( " Гуммет " ) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се трансферират членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува лична секта. В интервала март - август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от " Хюммет " ( " Гуммат " ). След съветизирането на Азербайджан, частта от " гумметистите ", стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията " Адалят " се сплотяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, " гумметистите " всеобщо са подложени на репресии и гонене.
За ръководител е определен Н. С. Чхеидзе - грузинец, социалдемократ - меншевик.
В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, провеждат провокации под формата на митинги. Протестите са разгонени от доста превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано - на останалите партии, множеството от които са... социалдемократически и социалистически).
В руската историческа книжнина, тези събития бяха непрекъснато оцветявани с героична и трагическа багра. Пишеше се, че митингите са били " разстреляни ", а болшевиките от своя страна в отговор " разгърнали всеобща пропагандистка и пропагандна работа, изключително измежду селяните ". Подобни псевдо исторически заклинания са безусловно смешни и жалки, тъй като до 1920 година, болшевиките безусловно не смеят да си покажат носа в Закавказието, като се изключи гневните им старания да задържат контрола над бакинския петрол. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва " най-демократично " и с " всенародно утвърждение " на щиковете на Червената войска.
Болшевиките се пробват да се възползуват от неуредиците към решаването на поземлената промяна и се пробват да се пришият към селските протести на част от територията на Абхазия, само че това се оказва напълно краткотраен епизод.
Пълен неуспех претърпяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под управлението на Орджоникидзе и Киров да предизвикат фалшификати на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския регион.
Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва държанието на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде призован, турските войски в нарушаване на изискванията на декемврийското помирение от 1917 година, стартират широкомащабно нахлуване. За това, основава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата войска настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те завладяват от придвижване Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес - Трабзон).
Това събитие се отразява по съдбоносен метод на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото съвещание на Сейма пламват гневни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се означи, че до този миг, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е призован, на база на причини за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската войска слага нещата в много по-различна повърхност.
За да договаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм би трябвало да почисти въпроса за личната му еднаквост. Трябва да се обясни въпросът, кого съставлява Сеймът. На първото съвещание на Сейма, дашнаците оферират да се разгласи, че Закавказието желае да остане в Русия с самостоятелен статут, като бъде разграничено на национални кантони. Дашнаците обаче желаят също по този начин, Закавказкият сейм да упорства през Отоманската империя за правото на самоопределяне на Западна Армения, другояче казано на намиращите се в Източния Анадол " шест арменски провинции в Отоманската империя " (термин влезнал в речника на международната дипломация на Берлинския конгрес). [13]
По-друга е била позицията на депутатите - азербайджанци, които считали, че Закавказието би трябвало да взема решение единствено ориста си, без менторството на Русия. Те считали, че с Отоманската империя би трябвало да се подписа мир, като Закавказието би трябвало да се откаже от интервенция във вътрешните работи на Империята.
Грузинските депутати значително подкрепили азербайджанците. Те считали, че Закавказието би трябвало да разгласи самостоятелност и да подписа независимо кротичък контракт с Отоманската империя. Основното им основание бил елементарният факт, че закавказките нации нямали военни сили, с които да се опълчват на настъплението на османлиите. [13]
Оказала се в малцинство, арменската секта траяла да упорства на своето становище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била краткотрайно спряна и взимането на решение - отсрочено. Нямало по какъв начин обаче да се отсрочи взимането на решение по въпроса за договарянията за помирение и вероятно за подписване на мир. Последното на процедура би означавало подписване на сепаративен мир, какъвто би могъл да подписа единствено самостоятелна страна, а това прибирало дебатите отново на предходната конфронтационна повърхност.
В последна сметка, с цената на взаимни взаимни отстъпки, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за договарянията с Отоманската империя. Тя включвала следните положения: " В създалите се условия, Сеймът се счита за акредитиран да подписа контракт с Турция.
Започвайки договарянията с Турция, Сеймът преследва задачата да подписа дефинитивно помирение.
Мирният контракт би трябвало да се основава на правилото на възобновяване на руско-турските граници от 1914 година, все още на започването на войната.
Делегацията би трябвало да се опита да придобие правото за самоопределяне за народите на Източна Анатолия, в частност - автономност за арменците в състава на Турция ". [13]
Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали несъгласията си, султановата войска завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, почнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената мощ, която прикривала този сектор на Кавказкия фронт. Започнало паническо оттегляне на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С завладяването на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.
Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния контракт от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския кротичък контракт и на спомагателното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала освен територията на Западна Армения в Източни Анадол, само че и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има доста грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския контракт.
С Брест-Литовския контракт (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва " в новата организация на държавно-правните и интернационално пра вните връзки в тези окръзи ", да възвърне границата " във типа, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година " и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в " окупираните турски провинции " (иначе казано - в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески елементи. [21]
На фона на към този момент подписания кротичък контракт от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се постанова да води извънредно тежки договаряния с Отоманската империя за помирение и вероятно за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, стартират на 1 (14) март 1918 година - единадесет дни след подписването на мирния контракт в Брест-Литовск. Този контракт ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.
Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на договарянията. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, идва в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите стартират още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без позволение да слезе на сушата, тъй като отоманската делегация към момента не е пристигнала. Както беше кадзано нагоре, договарянията стартират едвам след шест дни.
Силите на договарянията в Трапезунд са прекомерно неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана към този момент е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния контракт от Брест-Литовск.
Делегацията на Сейма отхвърля с гадност опцията да признае Брест-Литовския контракт, тъй като изначално не признава руската власт и резултатите от Октомврийския прелом. Закавказците се пробват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В сходство с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се пробва да договаря за връщане на границите към ситуацията от 1914 година и за предоставяне на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в границите на Отоманската империя.
Представителите на Султана отхвърлят неотложно всякаква опция да разискват настояванията на Закавказката делегация и това по натурален метод основава напрежение сред обособените фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия сред тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на сключване на мир.
Междувременно, отоманската войска продължава неудържимото си придвижване. Това става причина, делегацията на Сейма на договарянията в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели заявява подготвеност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за ориста на арменците от Източния Анадол.
Делегацията на Султана обаче към този момент е набрала скорост и в безусловен проект слага две претенции, от които не има намерение да отстъпи. Това са настояването за признаването на Брест-Литовския кротичък контракт и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият " ултиматум " в действителност има напълно разумна официална страна - мирни контракти се подписват с самостоятелни страни, които са индивид на интернационалното право, а не с районни образования с неразбираем статут.
Закавказкият сейм в последна сметка оповестява на отоманската делегация, че приема тези две условия, само че в това време апетитът на отсрещната страна
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ