На 25 юни 1868 г. Патриаршията изпраща на Високата порта

На 25 юни 1868 година Патриаршията изпраща на Високата врата формалните си възражения по двата държавни плана за разрешаване на българския църковен въпрос. В отговора се предлага свикването на космополитен събор. След завладяването на България от турците през 1396 година и унищожаването на Търновската патриаршия по-голямата част от българските земи в църковно отношение са подчинени на Цариградската патриаршия. С премахването на самостоятелните Ипекска патриаршия (1776 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.) под духовната власт на Цариградската патриаршия попадат и останалите до тогава отвън обсега й български земи.

Тя става крепителка на султанската власт, против което придобива правото да получава огромни приходи от поробените християнски нации под формата на доста църковни налози, такси и други След въвеждането през II половина на ХV в. на обичая новоизбраният патриарх да заплаща на султана огромен паричен подарък (пешкеш), с цел да получи берат за своето предопределение, грабежите и употребата от страна на гръцкото духовенство още повече се усилват. Недоволството на българите показва изначало в дейности против действията и злоупотребите на обособени гръцки владици. Борба против тях стартира популацията на Враца (1824 г.), Скопие (1825 г.), Самоков (1829 г.), Стара Загора, Казанлък, Нова Загора (1836 г.) и други Така последователно стартира да се образува църковно-национална битка. Начело застава българската търговско-промишлена буржоазия. Постепенно тя съумява да притегли в битката и необятните национални маси, изключително селяните (които страдат най-вече от грабежите на гръцкото духовенство) и градските занаятчии. Ръководители на битката са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които печелят помощта на българските търговци и занаятчии в Цариград. На 25 юни 1845 година те получават от цариградските българи компетенции да работят от името на българския народ; подават поотделно прошение до турското държавно управление, в което излагат настояванията на българския народ: във всички български епархии да се слагат избираеми от народа и сменяеми владици българи с избрана месечна заплата; в Цариград да има представители на българския народ, които да бъдат покровители на българските ползи пред Високата порта; да се позволи изграждане на българска черква в Цариград и издаване на български вестник. Макар че Високата врата приема тези претенции, Патриаршията ги отхвърля и заточва двамата български представители (края на юли 1845 г.). Това дава нов подтик на църковно-националното придвижване. Населението в София, Самоков, Видин, Лом, Пловдив, Пазарджик, Охрид, Сяр и други стартира по-енергично да се бори за епископ българин. Църковно националната битка навлиза в решителната си фаза след Кримската война (1853-1856 г.). Издаденият през 1856 година Хатихумаюн, в който се плануват и църковни промени, дава нови очаквания и мощен подтик на битката. Същата година цариградските българи от името на 6,4 млн. българи в рамките на Турция изпращат прошение до султана да им се позволи да си изберат висш църковен и висш цивилен шеф българин, който да показва пред султана български правосъдни и други служби. С второто искане се поставя началото на опитите за извоюване на известна гражданска автономност. Българската емиграция в Румъния и Русия поддържа интензивно битката. Особено дейни са Г. С. Раковски, доктор Ив. Селимински и други Цариградската българска община се утвърждава като управителен център на Църковно-националните битки. Неин началник става Иларион Макариополски, който през 1858 година е ръкоположен за свещеник. Нейни членове са доктор Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Бурмов, Г. Кръстевич и други В Църковно-национална битка се обрисуват 2 течения: умерено (консервативно) и извънредно (демократично), или 2 партии – “стари” и “млади”. Първите показват ползите на едрата търговска-лихварска буржоазия, а вторите – на дребните търговци и занаятчии. Начело с Г. Кръстевич, “старите” упорстват битката да се води съгласно Портата, а “младите”, водени от П. Р. Славейков, са последователи и на крайни ограничения. По разпореждане на Високата врата Патриаршията привиква събор (1858 – 16 февруари 1860 г.), с цел да внесе известни промени в своето ръководство. На него участват единствено трима представители на български епархии. Съборът отхвърля даже и умереното искане на “старите” за назначение в епархиите на владици, които да знаят езика на локалното население. В знак на митинг българските представители отхвърлят да подпишат протоколите на събора. Църковно-национална битка се изостря от ден на ден. В доста селища популацията не приема новоназначените гръцки владици, стават сблъсквания сред българи и гръкомани и други Упорството на Цариградската патриаршия убеждава българските водачи, че народът самичък би трябвало да отхвърли намерено нейната власт. На 3 април 1860 година (Великден) Иларион Макариополски извършва националната воля и не загатва на тържествената работа името на гръцкия патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България идват прошения, с които народът се отхвърля от Патриаршията и признава за собствен нравствен глава Иларион. Наскоро по-късно той е заточен още веднъж дружно с включилите се към битката Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се организират манифестации, изгонват се владици, популацията не заплаща църковните налози и други Критското въстание (1866-1869 г.), повишаването на революционния напредък в България и прекосяването на четите на П. Хитов и Филип Тотьо (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) в България принуждават Високата врата да позволи църковно-националния въпрос в интерес на бългaрския народ. На 28 февруари 1870 година е публикуван ферман за учредяването на Българска екзархия.