На 25 ноември, Международният ден за елиминиране на насилието над

На 25 ноември, Международният ден за елиминиране на насилието над дамите започват 16 дни на дейни мероприятия и акции, целящи да се даде публичност на казуса за насилието над дамите, които завършват на 10 декември, когато е Денят на човешките права.

Есен е, значи е следобяд. Есените стартират следобяд. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрекъснато слънцестоене и се подготвя за зимата. Зимата е безконечна по здрач. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като систематизирам усърдно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога постоянно да пуша. Когато мъжът си е у дома, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, числя се на всеки, с изключение на на себе си. Душата на омъжените дами наподобява на холандско сирене. Тялото на омъжените дами - равнища на хълм. Чувам по какъв начин притежателят върви и псува тази крива равнища. Нивите на хълм изискват старания. Всеки ненавижда напъните. И кривата равнища се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за деяние. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира храброст цели три години и в този момент ме командва със непоколебим глас. Моят непоколебим глас!

Случва се машините да се скапват. Хората също се скапват. Дали единствено женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, пробвали се на усет, харесали се и единият изял другия? Ако не успее да го изяде - поврежда го?... Аз съм развалена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, само че нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и виждам голям бял фиктивен екран. Смея се до задушаване. После не се дръзвам. Омъжените дами нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито нескрито. Мразя тъжни омъжени дами. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откогато съм омъжена. Когато бях естествена, сънувах цветни завършения. Сега виждам черно – бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, даже мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от смут. Сега седнал съм в кухнята, пуша и се виждам в профил. Сега съм аз и не съм аз...

Сега съм сама. Няма кой да извади пясъка от очите ми, би трябвало сама да се подвигам когато падна, постанова се и носната забрадка сама да си подам, с цел да си избърша носа след огромно реване. Дали въобще виждаш, Господи, какъв брой съм сама? Обаче би трябвало да оцелея. Трябва.

Остават ме сама у дома за няколко минути и аз се напишквам от смут, тъй като не мога да стигна дръжката на вратата. Мразя да съм затворена и сама.

Сега съм заключена по цели дни. Мъжът се опасява да не избягам и заключва вратата. Аз тичам през балкона. Прескачам на прилежащия балкон. Високо е. Прескачам до перваза на стълбищния прозорец. Закрепвам се. Ритам. Чупя стъклото и търча по стълбището надолу. Започвам да вдишвам едвам след три директни. Мъжът ме причаква ден след ден, прибира ме назад и заковава балконските порти. Край.

Пуша. Седя в кухнята, пуша и чувам точното време. Половин час преди осемнадесет стартирам да влизам и излизам от тоалетната. Точно в шест вечерта ще бъда безусловно безпомощна. Зная, че ще съм сама против изобретателното незнайно, зная, че ще бъда осъдена, зная, че мъжът ненавижда даже дишането ми. Не желая да се напикавам тъкмо тогава. Не желая да ме боли, няма да крещя, не бих се разплакала за нищо на този свят. Идва времето за страхуване. Неговото време. Той обича да гледа другите по какъв начин се опасяват...

Наближава шест. Съзнанието ми заспива постепенно, притиснато от страха. Подсъзнанието – бди. То прозорливо прибира сетивата, усещанията ми, лишава тялото от нерви. Нямам тяло, нямам нерви и не чувствам приближаващата болежка. Минути преди шест не съм аз. Когато болката се стовари върху мене, резултатът е като удар на пръчка по гладка вода. Децата обичат да удрят с ръчички водата. Нея не я боли. После децата плачат – болят ги ръцете. Почти е шест и аз съм вода. Преливам от стая в стая и застивам като вода в чаша до входната врата. Всеки ден, тъкмо в избрания час, би трябвало да съм до избраната врата и да очаквам. Такива са разпоредбите за омъжените дами. Дали за всички? Докато очаквам, побледнявам, ставам транспарантна и всякога се чудя по какъв начин ме вижда, с цел да ме удари... Някои хора виждат локвите по мокрите улици. Аз съм дребна локва след пролетен дъжд и единствено лекото ръмене в душата ме набраздява, другояче съм незабележима...

Източник: Мария Станкова, " Наръчник по саморъчни убийства "
Картини: Munch, Edvard (1863-1944)