Почина проф. Павел Герджиков
На 22 януари в София умря проф. Павел Герджиков. Той беше бележит оперен артист, режисьор и възпитател. Роден е на 21 май 1938 година в гр. Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния спектакъл при започване на 20 в., родственик на Петко Славейков. По линия на Герджиковия жанр той е обвързван с доста интелектуални семейства – с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му – Иван Герджиков, е народен представител в Първото национално заседание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 функции като солист, измежду които са Фигаро в „ Сватбата на Фигаро ”, Папагено във „ Вълшебната флейта ”, Галицки в „ Княз Игор ”. Реализирал е десетки постановки като режисьор. Добре прочут е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни оценки: ордените „ Стара планина ” и „ Св. св. Кирил и Методий ”, премиите „ Марин Големинов ”, „ Златен будилник ” на БНР. Обиколил е всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната подчиненост. Преподаваше актьорско майсторство и оперна постановка от 50 години в Националната музикална академия.
В последното си изявление за в. „ Труд ” през 2018 година проф. Павел Герджиков сподели:
„ Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са доста разнообразни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на артиста с режисьора постоянно има съпротива: би трябвало време, с цел да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо персонално, а се пробва да осъществя концепцията, която е в главата му. Заедно би трябвало да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са групови изкуства: дори и най-гениалната партитура няма никаква стойност, в случай че стои в чекмедже. Творбата би трябвало да бъде осъществена на сцена, само че кой е виновен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите... И по този начин се случва магията, която няма тъкмо име. Ако имаше прераждане, отново бих се занимавал с това изкуство – един изобилен развой – като вселената и божественото ентусиазъм... Обичам оперната хармония на Моцарт. Аз съм българският артист, който е изпял най-вече Моцартови функции, неведнъж и на разнообразни езици: в „ Сватбата на Фигаро ”, „ Дон Жуан ”, „ Отвличане от Сарая ”, „ Така вършат всички дами ”, „ Вълшебната флейта ”, „ Бастиен и Бастиена ”, „ Коронационна меса ”, „ Реквием ”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и съветски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.
През епохата на социализма на изкуството и на операта се обръщаше особено внимание. България се гордееше пред света с оперните си артисти. Искам да направя ангажимента, че не изпитвам никаква носталгия към соц.-а. Но не мога да отхвърлям всичко, което е било – живял съм, работил съм непрестанно. В България с изключение на доста нелепости, стопански и идеологически неточности, се случваха и много положителни неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна тактика. Оперните театри са в рецесия, едвам оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула вложения в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един анекдот: „ Един българин попитал швейцарец: вие за какво имате адмирал, когато нямате изход на море? А той дал отговор: а вие за какво имате министерство на културата? ”
Из изявлението на Анжела Димчева „ Днес липсва национална тактика в културата ”
В последното си изявление за в. „ Труд ” през 2018 година проф. Павел Герджиков сподели:
„ Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са доста разнообразни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на артиста с режисьора постоянно има съпротива: би трябвало време, с цел да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо персонално, а се пробва да осъществя концепцията, която е в главата му. Заедно би трябвало да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са групови изкуства: дори и най-гениалната партитура няма никаква стойност, в случай че стои в чекмедже. Творбата би трябвало да бъде осъществена на сцена, само че кой е виновен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите... И по този начин се случва магията, която няма тъкмо име. Ако имаше прераждане, отново бих се занимавал с това изкуство – един изобилен развой – като вселената и божественото ентусиазъм... Обичам оперната хармония на Моцарт. Аз съм българският артист, който е изпял най-вече Моцартови функции, неведнъж и на разнообразни езици: в „ Сватбата на Фигаро ”, „ Дон Жуан ”, „ Отвличане от Сарая ”, „ Така вършат всички дами ”, „ Вълшебната флейта ”, „ Бастиен и Бастиена ”, „ Коронационна меса ”, „ Реквием ”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и съветски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.
През епохата на социализма на изкуството и на операта се обръщаше особено внимание. България се гордееше пред света с оперните си артисти. Искам да направя ангажимента, че не изпитвам никаква носталгия към соц.-а. Но не мога да отхвърлям всичко, което е било – живял съм, работил съм непрестанно. В България с изключение на доста нелепости, стопански и идеологически неточности, се случваха и много положителни неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна тактика. Оперните театри са в рецесия, едвам оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула вложения в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един анекдот: „ Един българин попитал швейцарец: вие за какво имате адмирал, когато нямате изход на море? А той дал отговор: а вие за какво имате министерство на културата? ”
Из изявлението на Анжела Димчева „ Днес липсва национална тактика в културата ”
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ