Проф. Чавдар Добрев – Човек с характер
На 21 август проф. Чавдар Добрев навършва 85 години. За безспорни заслуги в комплицираната мисловна активност премията на името на родоначалника на литературната ни рецензия Нешо Бончев скоро бе присъдена по достолепие на този извънреден академик и интелектуалец.
Българската литература е богата на гении, само че бедна на характери. Интерпретирам по памет тази мисъл на огромния български стихотворец и преводач Атанас Далчев, а в съзнанието ми тя проблясва във връзка осемдесет и петата годишнина на проф. Чавдар Добрев. По-обясними аргументи няма по какъв начин да знаем дали на 21 август 1933 година родилният зов на преди малко проплакалото в Ямбол бебе Чавдар се е отличавал с нещо по-особено от плача на всяко новородено.
Едно е несъмнено за личността на този наш съвременник, след “навъртяните ” осем и половина десетилетия житейски път, от които съвсем седемдесет лета отдадени на литературата и културата: Чавдар Добрев прекомерно овреме схваща на собствен тил, че последното нещо, с което житейските провокации би трябвало да се срещат, е плачът. Въпреки, че сълзите му напират от съчувствие и изтощение, когато едвам десетгодишен, през 1943 година, със своите другарчета, не съумяват единствено за момент (ешалонът потегля) да дадат дамаджана вода на изтерзаните жадни италиански бойци, протягащи ръце от конския вагон. Поспрели за малко на дребната гара Стралджа, преди да се насочат към Източния фронт, най-вероятно в последно пътешестване до ненаситната паст на войната… Този блян за хуманизъм съпътства бъдещия професор по литература на всички места, където великодушната орис го придвижва.
След ямболската гимназия (1951 г.) се озовава в дълбоките води на напълно чужд и друг свят – дипломира се като висшист по унгарска лингвистика и публицистика в Будапеща (1955 г.). Следват специализации в Московската академия за публични науки (кандидат на науките с дисертацията “Творческото разнообразие на българската драма – 1963 г.; лекар на науките след отбрана на нов дисертационен труд “Лирична драма ”, 1975 година в Института за изкуствознание при БАН).
После години на по-нататъшно креативно израстване, както в Българска академия на науките, по този начин и в Софийския университет (през 70-те години на XX век управлява семинар във Факултета по журналистика). Плодотворната му сила избликва като редактор “Унгарска литература ” в издателство “Народна просвета ” (1956 – 1957 г.), редактор в Студия за хроникални и документални филми, в отдел “Критика ” на в. “Литературен фронт ”. И още, и още креативен назначения и задължения…
Много по-разностранно и необозримо, с цел да бъде даже изброено във вестникарски етюд като този, е литературното творчество на Чавдар Добрев, което не познава жанрови загради: от една страна той е книжовен и сценичен критик, теоретик и историк на културата с неоспорими приноси за актуалната българска духовност; от друга – създател на поетични книги, буен журналист с безкомпромисно и полемично перо, бележит преводач на унгарска поезия, прозаичност и есеистика. А единствено преди няколко дни (август 2018) ни сервира невероятна изненада с белетристичния си алманах “Просто така. Разкази без огледало ” (изд. “Български бестселър ”).
Много са съвсем незнайните или позабравени обстоятелства от креативната биография на този жилест и саморасъл актуален български литератор. Когато през 1970 година се основава списание “Съвременник ” с основен редактор незабравимият Павел Вежинов, Чавдар Добрев става негов пръв заместител. И до момента се гордее, че е спомогнал това списание да се трансформира във врата към международната просвета: да се печатат освен комфортните (идеологически), само че и “неудобните ” западни писатели като: “Дъблински разкази ” на Джойс, белетристиката на Симон дьо Бовоар, брачна половинка на “маоиста ” Жан Пол Сартр. С работата му като основен драматург на Народния спектакъл “Иван Вазов ” се свързва възходът на репертоара на това време (пиесата “Последен период ” на В. Распутин и редица други). В годините на догмата на така наречен “социалистически натурализъм ” отстоява правото на същинските литературни полезности и още през далечната 1964 година, на Третия народен обзор на българската драма и спектакъл сполучливо пази свежия културен лъх на пиеси като “Прокурорът ” (Георги Джагаров) и “Когато розите танцуват ” (Валери Петров).
От десетилетия се вглеждам освен в творчеството, само че и в гражданското държание на Чавдар Добрев. Удивителна е ориста на хората от това потомство: живот в три столетия, в три радикално разнообразни системи на обществено-икономическо устройство на нашата държава; родени задоволително рано преди Втората международна война (за да я запомнят!), възмъжали, изучили се и професионално осъществени през така наречен “социалистически интервал ” и за похлупак – очевидци на днешната “демокрация ” с всичките рецидиви на нестихващо историческо противоборство – и освен като оценка (!) – сред предходните два интервала. Затова хора като Чавдар Добрев са скъпи: със своя опит, мъдрост и дарба да разграничават положителното от неприятното, без значение от конюнктурната мимикрия.
Въпроси бушуват в душата му
Проф. Чавдар Добрев, за разлика от мнозина български учени и писатели, потегля в културния си мироглед не от стандартния свят на родината, а от огромния, необятния, външния свят, който го е формирал естетически към “вътрешния ”, по-затворения мир на домораслото. До ден сегашен се терзае от неразрешимостта на въпроси, които бушуват в душата му: “Признавам и до момента насилието – човек, с цел да се храни, убива животни и така нататък, само че в същото време одобрявам, че над индивида постоянно би трябвало да има небе: съвест, морал. Над насилието и кръвта са моралът и човещината. ”
За него
Явление в културата и науката
Проф. доктор Чавдар Добрев е събитие в нашата художествена просвета и просвета. Той обогати българската словесност с десетки книги, стотици публикации и изявления в медиите, които го характеризират като интелектуалец с дълбоки научни знания и висок естетически аршин. Обемното му творчество е аршин за ясни устойчиви цивилен позиции, изразени на гласовит книжовен език. Проф. Добрев е с остра и неподкупна сензитивност по острите проблеми на публичното развиване. Прекрасно е, че неговото ефективно публично държание е белязано с отличителния знак на справедливостта, българщината, човещината. В деня на неговия 85-и юбилеен рожден ден от сърце и с приятелско възприятие му искам креативно дългоденствие и нови високи триумфи в благословеното поле на българската нематериалност.
Георги Йорданов, някогашен министър на културата
Идеал в деяние
Многострадалната българската нация оцелява за грядущите времена, тъй като към момента е способна на “историческа раждаемост ”, т.е. да основава персони. Има, за благополучие, интелектуалци, съхранили вековечните устои на жанр и татковина, възрожденските пориви на близкото минало, неугасимия национален идеал за независимост, приятелство, тъждество. Като Чавдар Добрев, чието творчество излъчва живителна сила, а самият той в сърцевината на днешното общество въплъщава Човекът на идеала в деяние!
Писателят Никола Инджов
От него научих – поезията е Голгота
От огромния български книжовен критик и интелектуалец научих нещо доста значимо за словото и в частност за поезията. Поезията има нещо общо с благородството, само че тя не е занятие за благородници. Поезията има нещо общо с вярата, само че тя не е рупор на вярата. Поезията има нещо общо със спасението, само че тя не е билет за парадайса. Поезията е Голгота. Присъда, за която няма прошка.
Поетът Петър Анастасов
Българската литература е богата на гении, само че бедна на характери. Интерпретирам по памет тази мисъл на огромния български стихотворец и преводач Атанас Далчев, а в съзнанието ми тя проблясва във връзка осемдесет и петата годишнина на проф. Чавдар Добрев. По-обясними аргументи няма по какъв начин да знаем дали на 21 август 1933 година родилният зов на преди малко проплакалото в Ямбол бебе Чавдар се е отличавал с нещо по-особено от плача на всяко новородено.
Едно е несъмнено за личността на този наш съвременник, след “навъртяните ” осем и половина десетилетия житейски път, от които съвсем седемдесет лета отдадени на литературата и културата: Чавдар Добрев прекомерно овреме схваща на собствен тил, че последното нещо, с което житейските провокации би трябвало да се срещат, е плачът. Въпреки, че сълзите му напират от съчувствие и изтощение, когато едвам десетгодишен, през 1943 година, със своите другарчета, не съумяват единствено за момент (ешалонът потегля) да дадат дамаджана вода на изтерзаните жадни италиански бойци, протягащи ръце от конския вагон. Поспрели за малко на дребната гара Стралджа, преди да се насочат към Източния фронт, най-вероятно в последно пътешестване до ненаситната паст на войната… Този блян за хуманизъм съпътства бъдещия професор по литература на всички места, където великодушната орис го придвижва.
След ямболската гимназия (1951 г.) се озовава в дълбоките води на напълно чужд и друг свят – дипломира се като висшист по унгарска лингвистика и публицистика в Будапеща (1955 г.). Следват специализации в Московската академия за публични науки (кандидат на науките с дисертацията “Творческото разнообразие на българската драма – 1963 г.; лекар на науките след отбрана на нов дисертационен труд “Лирична драма ”, 1975 година в Института за изкуствознание при БАН).
После години на по-нататъшно креативно израстване, както в Българска академия на науките, по този начин и в Софийския университет (през 70-те години на XX век управлява семинар във Факултета по журналистика). Плодотворната му сила избликва като редактор “Унгарска литература ” в издателство “Народна просвета ” (1956 – 1957 г.), редактор в Студия за хроникални и документални филми, в отдел “Критика ” на в. “Литературен фронт ”. И още, и още креативен назначения и задължения…
Много по-разностранно и необозримо, с цел да бъде даже изброено във вестникарски етюд като този, е литературното творчество на Чавдар Добрев, което не познава жанрови загради: от една страна той е книжовен и сценичен критик, теоретик и историк на културата с неоспорими приноси за актуалната българска духовност; от друга – създател на поетични книги, буен журналист с безкомпромисно и полемично перо, бележит преводач на унгарска поезия, прозаичност и есеистика. А единствено преди няколко дни (август 2018) ни сервира невероятна изненада с белетристичния си алманах “Просто така. Разкази без огледало ” (изд. “Български бестселър ”).
Много са съвсем незнайните или позабравени обстоятелства от креативната биография на този жилест и саморасъл актуален български литератор. Когато през 1970 година се основава списание “Съвременник ” с основен редактор незабравимият Павел Вежинов, Чавдар Добрев става негов пръв заместител. И до момента се гордее, че е спомогнал това списание да се трансформира във врата към международната просвета: да се печатат освен комфортните (идеологически), само че и “неудобните ” западни писатели като: “Дъблински разкази ” на Джойс, белетристиката на Симон дьо Бовоар, брачна половинка на “маоиста ” Жан Пол Сартр. С работата му като основен драматург на Народния спектакъл “Иван Вазов ” се свързва възходът на репертоара на това време (пиесата “Последен период ” на В. Распутин и редица други). В годините на догмата на така наречен “социалистически натурализъм ” отстоява правото на същинските литературни полезности и още през далечната 1964 година, на Третия народен обзор на българската драма и спектакъл сполучливо пази свежия културен лъх на пиеси като “Прокурорът ” (Георги Джагаров) и “Когато розите танцуват ” (Валери Петров).
От десетилетия се вглеждам освен в творчеството, само че и в гражданското държание на Чавдар Добрев. Удивителна е ориста на хората от това потомство: живот в три столетия, в три радикално разнообразни системи на обществено-икономическо устройство на нашата държава; родени задоволително рано преди Втората международна война (за да я запомнят!), възмъжали, изучили се и професионално осъществени през така наречен “социалистически интервал ” и за похлупак – очевидци на днешната “демокрация ” с всичките рецидиви на нестихващо историческо противоборство – и освен като оценка (!) – сред предходните два интервала. Затова хора като Чавдар Добрев са скъпи: със своя опит, мъдрост и дарба да разграничават положителното от неприятното, без значение от конюнктурната мимикрия.
Въпроси бушуват в душата му
Проф. Чавдар Добрев, за разлика от мнозина български учени и писатели, потегля в културния си мироглед не от стандартния свят на родината, а от огромния, необятния, външния свят, който го е формирал естетически към “вътрешния ”, по-затворения мир на домораслото. До ден сегашен се терзае от неразрешимостта на въпроси, които бушуват в душата му: “Признавам и до момента насилието – човек, с цел да се храни, убива животни и така нататък, само че в същото време одобрявам, че над индивида постоянно би трябвало да има небе: съвест, морал. Над насилието и кръвта са моралът и човещината. ”
За него
Явление в културата и науката
Проф. доктор Чавдар Добрев е събитие в нашата художествена просвета и просвета. Той обогати българската словесност с десетки книги, стотици публикации и изявления в медиите, които го характеризират като интелектуалец с дълбоки научни знания и висок естетически аршин. Обемното му творчество е аршин за ясни устойчиви цивилен позиции, изразени на гласовит книжовен език. Проф. Добрев е с остра и неподкупна сензитивност по острите проблеми на публичното развиване. Прекрасно е, че неговото ефективно публично държание е белязано с отличителния знак на справедливостта, българщината, човещината. В деня на неговия 85-и юбилеен рожден ден от сърце и с приятелско възприятие му искам креативно дългоденствие и нови високи триумфи в благословеното поле на българската нематериалност.
Георги Йорданов, някогашен министър на културата
Идеал в деяние
Многострадалната българската нация оцелява за грядущите времена, тъй като към момента е способна на “историческа раждаемост ”, т.е. да основава персони. Има, за благополучие, интелектуалци, съхранили вековечните устои на жанр и татковина, възрожденските пориви на близкото минало, неугасимия национален идеал за независимост, приятелство, тъждество. Като Чавдар Добрев, чието творчество излъчва живителна сила, а самият той в сърцевината на днешното общество въплъщава Човекът на идеала в деяние!
Писателят Никола Инджов
От него научих – поезията е Голгота
От огромния български книжовен критик и интелектуалец научих нещо доста значимо за словото и в частност за поезията. Поезията има нещо общо с благородството, само че тя не е занятие за благородници. Поезията има нещо общо с вярата, само че тя не е рупор на вярата. Поезията има нещо общо със спасението, само че тя не е билет за парадайса. Поезията е Голгота. Присъда, за която няма прошка.
Поетът Петър Анастасов
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ