Черният януари в Баку - 1990, Карабахският конфликт и разпадането на Съветския съюз
На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите закононарушения на руския политически хайлайф и на въоръжените сили на Съюз на съветските социалистически републики, по отношение на личния им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година изцяло основателно са известни в най-новата история като " Черният януари " или като " Кървавият януари ". Станалото в Баку е доста значим епизод освен от азербайджанската история, само че и от международната. Освен че бележи един от върховете на безконтролно и безжалостно принуждение над невъоръжено население в Съветския съюз, " Черният януари " е и един от " реперите ", от историческите ориентири, които бележат разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е миг, от който към този момент няма връщане обратно, " point of no return ".
Смазването на напълно неопитната, едва проведена и едвам излизаща на историческата сцена политическа съпротива в столицата на Азербайджан, спада към по този начин наречените " асиметрични дейности ". Тя е свръх реакция на дейности, които са вбесили централната власт, само че не са свъразни с подтиснически дейности против нея. Съветската власт и руската военщина са по едно и също време възмутени и мощно уплашени от внезапното надигане на националното придвижване в Азербайджан.
Независимо, че до този миг " неформалите " в Азербайджан не са влезнали в борба с централната власт в Москва, руските управляващи се нахвърлят върху тях и целокупното поданство на Баку с голяма злоба и грубост. Няма да пишем, че осъщественото от руските въоръжени сили в Баку е " невиждано ", тъй като както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безсъвестност.
В Баку умират повече от 100 мирни поданици. Безстрастната статистика ще запише най-различни обстоятелства, които напълно ще опровергаят формалните версии за случилото се. Министърът на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Дмитрий Язов, който по-късно ще приключи безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от по този начин наречения " Държавен комитет по изключителното състояние (ГКЧП) " ще съобщи, че против нахлулите в Баку руски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, последователи на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматизирано оръжие.
За негово злощастие, публицистите от всички руски средства за всеобща информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската войска, свидетелстват, че азербайджанците съвсем не са били въоръжени. В последна сметка от популацията са иззети едвам 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преработени и най-много... самоделни. [28]
По мотив всеобщите цивилен митинги в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник " Литературная газета " написа:
" Армията отговори. Тя отговори навсякъде, въпреки и в голямата си част несъответстващо ". [24]
Нахлуването на Съветската войска в Баку дава отговор на стандартите за завладяване на противников град, а не за " успокояване " на личен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че " ще видят знамение ", в случай че не " завладяват града ". Някои военни командири са мощно сюрпризирани от сходна лексика. От нея се вижда, че министърът на защитата счита, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв зложелател.
Това схващане и въодушевление се придвижва и върху персоналния състав. Войниците преглеждат мирното население като съперник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един абсурден факт, който демонстрира, че стрелбата в множеството случаи е безредна и за да тероризира популацията като цяло, а не да се " респектират протестиращите " - никой от уредниците на пикетите и барикадите в Баку, които несъмнено са на първата линия, не умира. [24]
В момента на оповестяването на изключително състояние в Баку е открито, че единствено 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, до момента в който са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]
Жителите на Баку са в потрес, тъй като военните от Съветската войска стрелят без съмнение по колите за спешна помощ, които летят из града, пробвайки се да откарат ранените в лечебните заведения. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по чиновниците на локалната милиция. [11]
Между другите създатели - очевидци на събитията има удивително единогласие във връзка с изключителната свирепост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съответстват, без значение от къде идват и кого съставляват очевидците. Един от най-добросъвестните откриватели на Закавказието - Томас де Ваал, към който се отнасят с еднообразно почитание азербайджанци, арменци и руснаци, написа:
" Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си коли и дори колите за спешна помощ на Бърза помощ. " По думите на очевидци, бойците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни поданици е бил обстрелян и доста от пасажерите, включително и едно четиринадесет годишно момиче умират. " [7]
Има и други сходни свидетелства:
" Бойните машини газеха всевъзможен автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така да вземем за пример на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави внезапно и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше сред пасажерите, изскочи от колата и се опита да се скрие на безвредно място, само че беше убито с изстрел в гърба. " [11]
Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:
" Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с последна свирепост - стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните директни улици и по прозорците на къщите. При оповестяването на изключителното състояние към този момент бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това починаха още 21 души. От 82 натрупа на починали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха изотзад. Имаше и убити с удари с щик в гърба. " [21]
Очевидците считат и свидетелстват, че армията се е пробвала да прикрие осъществените жестокости:
" От многочислените показания на очевидците се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от осъществените действия, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и обособени елементи от тела. " [11]
В последна сметка, става известно невероятно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) споделя, че от един от убитите жители е била открита единствено дясната ръка и тя е била заровена на гробището.
Всъщност, какво и за какво се случва в Баку на 20 януари 1990 година?
От къде идват тази гняв и нечовешка завист, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и " общосъюзен " и районен подтекст. Зверските изстъпления на руския генералитет и партийните водачи са предизвикани, както от събития в Азербайджан, по този начин и от общата картина на раздиращия се от проблеми и несъгласия Съветски съюз.
Всеки социолог ще ви каже, че по този начин наречената " корелационна доктрина " може да откри по неоспорим метод връзката сред две събития, само че напълно не е наложително да се откри кое е причина и кое е разследване. По сходен метод, в интервала 1985 - 1990 година, е мъчно да се каже дали възхода на националните придвижвания в Съветския съюз е провокирал неговото раздробяване, или безкрайното задълбочаване на обществените проблеми в Съюз на съветските социалистически републики е генерирало изригване на националистическа сила в обособените републики от " периферията ". На всичкото от горната страна, в множеството случаи, националните проблеми и обществените неблагополучия влизат в " синергична връзка " и взаимно усилват въздействието си в допълнение.
Съюз на съветските социалистически републики излиза от по този начин наречената " пятилетка пышных похорон " ( " петилетката на обилните погребения " ), през която са си отишли трима генерални секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз - Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, мощно отслабен. Аномията в страната, разкъсването на обществената тъкан, голямото разминаване сред агитация и действителност, загубата на икономическото и военното състезание със Запада, принуждават новия общоприет секретар - Михаил Сергеевич Горбачов да разгласи нов курс - по този начин наречената " перестройка ".
Когато се приказва за " перестройката ", хората нормално я свързват с прокламираната " публичност " - един тип свеждат " перестройката " до правото да се приказва (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в границите на перестройката е оповестена една извънредно значима цел - построяването на правова страна. Както след това се вижда да се построи правова страна върху тоталитарна основа е невероятно, а за демократизацията на режима, времето по този начин и не доближава.
Но прекалено много хора взимат изцяло на съществено декларираното на най-високо партийно и държавно ниво и стартират да слагат въпроса за законността на едно или друго деяние и да се опълчват на произвола на управляващите - най-много на произвола на партийния хайлайф. От тук до серията верижни спорове, които ще последват, крачката е единствено една. Противенето на произвола в комбиниране с големите обществени проблеми и етническите и междунационални спорове, построява " стратегическия триъгълник ", който ще генерира поредност от нещастия в годините на залеза на Съюз на съветските социалистически републики.
В случая с Азербайджан и с нещастието в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното придвижване в страната е катализиран доста съществено от спора в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската самостоятелна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединението и към Арменската ССР. Започва обединително придвижване, известно с арменското си наименование " Миацум ". Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, идващи от Нагорни Карабах. Така се стига до основаването на " Народния фронт на Азербайджан ", а след това до разделянето му на коренно и умерено крило.
Партийният хайлайф в " Центъра ", към който можем умерено да отнесем и върхушката на военната прослойка е извънредно обезпокоен от явленията, изграждащи трите страни на " стратегическия триъгълник ". И по този начин, след " Новочеркаския разстрел " от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на проява на стачкуващи служащи от Новочеркаския цех за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный цех - НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, Съюз на съветските социалистически републики се сблъсква с същинска вълна от спорове по периферията, които централната власт, службите за сигурност и изключително военните потушават с изключителна свирепост.
Ледът се пука, господа правосъдни заседатели ...
Някой може да оспори уместността на потреблението на паметната имитация на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се приказва за нещастия с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че известният български превод на съветското " лед тронулся " - " ледът се пука ", не е напълно прецизнен. В истинския текст се има поради, че " ледът потегли ", почнал е ледоходът на топящия се лед.
И в действителност, доста скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще би трябвало да се изправи очи в очи със суровата истина - престижът на властта лети надолу и е в положение на свободно рухване. Младото потомство, изключително в " периферията ", намерено провокира централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е почнал. Но в Съветския съюз на този, който се опълчва на властта, нормално му пускат кръв. При това - напълно не с лечебна цел. " Ледът е тръгнал, само че силовите фактори ще го оцветят в алено "....
Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 година
С известна конвенционалност може да се одобри, че поредицата от кървави разтърсвания в руската империя стартира от Казахската ССР с по този начин наречените " Декемврийски събития " от 1986 година.
Декемврийските събития в Алма - Ата, известни още като " Желтоксан " (названието идва от казахското " Желтоксан котерилиси " - Декемврийско въстание) съставляват всеобщи юношески безредици, протекли на 17 - 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите митинги на процедура прерастват във въстание против комунистическите управляващи. [8]
Най-разпространеното пояснение за тези събития е, че смутовете стартират, откакто след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия - Динмохамед Кунаев, на негово място е подложен Генадий Колбин. [8]
Колбин е персонална номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския регионален комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз (!), само че кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той в никакъв случай не е работил там или по проблемите на въпросната руска република. [3]
Свиканият протест, който в началото протича спокойно, само че е всеобщ и мнголюден, желае на основния управителен партиен пост да бъде назначен споделих, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в всеобщи вълнения и побоища, като младежките митинги се популяризират и в други градове на Казхската ССР, преди всичко в Караганда.
На 16 декември 1986 година се стига до грубо разгонване на протестният протест пред постройката на Централен комитет на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за починалите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират прекомерно необятно. Броят на починалите се сочи в интервала от 10 до 150 души.
Очевидци описват и за издевателства след разгонването на митинга. Много младежи, набедени за подстрекатели, са извозени надалеч отвън града (тогавашната столица на Казахстан - Алма-Ата) и са оставени там без горни облекла. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават в допълнение проучване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади дами е с доста необикновен подтекст.
Промяната на демографската картина и на съотношението сред броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е считана за една от главните аргументи за зараждащото опълчване. Ето че някой е решил да спре " неподходящата " демографска наклонност...
Декемврийските протести в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че " центърът " изпуска от надзор " периферията ", а прословутата " дружба сред народите " просто не работи. Протестите в Казхската ССР значително са подбудени и от откровената измама на централната власт. Говори се за " комунистически интернационализъм ", а казахите са третирани като " второкласен " хора. Говори се за " коренизация " на управническия хайлайф в степната руска република, а в действителност там протича непрекъсната " русификация ".
Тбилиските събития от април 1989 година
" Черният януари " в Баку е предшестван и от по този начин наречените " Тбилиски събития ", известни също по този начин и като " Трагедията от 9-ти април ". Става дума за специфична интервенция по разгонването на всеобщ опозиционен протест пред Дома на държавното управление на Грузинската ССР в Тбилиси.
Операцията е извършена с изключителна грубост и извънредно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на Съюз на съветските социалистически републики и от Съветската войска. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.
Събитията в Тбилиси са извънредно показателни заради обстоятелството, че и те са провокирани от спор на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за обособяване на Нагорни Карабах и присъединението на тази самостоятелна област към Арменската ССР отключва опълчването, то в грузинския случай става дума за конфликт с абхазкия и осетинския фракционизъм. Видимо по това време обществеността в обособените републики има съществени запаси към Съюз на съветските социалистически републики като единна страна, тъй като всяко искане за прекрояване на вътрешните граници сред съюзните републики води до военни дейности и кръвопролития.
В случая, спорът е сред грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на съветски - Лыхны) се организира всеобщ, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на независима съюзна република, което провокира острото неодобрение на грузинците. Следва поредност от протестни манифестации, проведени от по този начин наречените " неофициални организации ".
На 25 март 1989 година, се организира протест в Гали, на който участват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 година, следва протест в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са " несанкционирани " и това провокира раздразнителност измежду управляващите. [10]
На 04 април 1989 година в Тбилиси стартира неопределен протест. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и през днешния ден те са посочени като водачи на грузинското национално придвижване. От тях през днешния ден е жив единствено Церетели, а останалите са или убити, или умират при неразбираеми условия.
По-късно, генералният прокурор на Съюз на съветските социалистически републики Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че уредниците на митинга са изпълнявали съзаклятнически проект, съгласуван от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са някогашни участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, за да изведат Грузия от състава на Съюз на съветските социалистически републики, да унищожават самостоятелните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в последна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]
Несъмнено, генералният прокурор е бил мощно скандализирпан от обстоятелството, че на 06 април 1989 година, на площада към този момент са издигнати лозунги като: " Долу комунистическия режим! ", " Долу съветския империализъм! ", " Съюз на съветските социалистически републики - тюрма за народите! ", " Долу Съветската власт! ", а повече от 100 души афишират гладна стачка. [13]
Едновременно с това е реалност, че от преднамерено основаната от ІІ конгрес на националните депутати на Съюз на съветските социалистически републики " комисия на Собчак " е ясно установено, че досега на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало принуждение. Комисията записва в отчета си, че " в хода на следствието не са били получени някакви доказателства за действителни опити за завладяване на властта, не е открит нито един случай на принуждение или на нападение по политически претекстове във връзка с служащите от руските и партийните органи, на комунистите или на жителите от негрузинска народност ". [9]
Въпреки неагресивното държание на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за огромна интервенция. На 7-ми и 8-ми април 1989 година в Тбилиси са били трансферирани: 4-ти мотострелкови полк на дивизията " Дзержински " (в състав от 650 души), който до този миг се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали следствията от пагубното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на Съюз на съветските социалистически републики в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси към този момент са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската войска и са били в наличност 250 грузински полицаи. [13]
Смята се, че общо в интервенцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две коли за спешна помощ. Също по този начин, оценката на разнообразни проверяващи случая е, че действително в разгонването на митинга са взели участие към 900 бойци от дивизията " Дзержински " (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската войска.
Генералният прокурор на Съюз на съветските социалистически републики твърди, че на 08 април част от митингуващите са " подхванали дейности за завладяване на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, вследствие на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима полицаи ". Пак прокуратурата твърди, че е бил подхванат опит за завладяване на Руставский метулргичен цех (!?), кръстосан от защитата на комбината ". [20]
Верността на горното изказване е под въпрос, като се има поради, че парламентарната комисия, разследвала случая, неведнъж опровергава изказвания на генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно демонстрира, че тъкмо все още на началото на интервенцията по разгонването на митинга, събралото се голямо голям брой въобще не е давало никакви признаци на експанзия.
Ръководителите на интервенцията по разгонването на митинга са били взели решение да работят в ранното утро на 09 април 1989 година, преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има релативно по-малко хора. Това очакване се оказва неправилно - на площада е цялостно с хора, само че събралите се не дават никакви признаци на експанзия. Нещо повече, съгласно следствието на парламентарната комисия с ръководител Собчак, множеството тъкмо в този миг е било под въздействието на разнообразни апели за спокойно и неагресивно държание:
" Четиридесет и пет минути преди началото на интервенцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при цялостно безмълвие, като след неговия апел за здравомислие се е въдворила седем минутна тишина, а по-късно е последвала обща молитва " Отче наш ". Митингуващите за запазили ред, успокоение и не е имало забележими признаци на боязън: доста [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от водачите на неформалите Церетели И[раклий] с апел да не се разотиват, да не оказват опозиция, да запазят успокоение и най-добре да седнат ( " седналите не ги бият! " ), което е и било направено от мнозина, най-много в региона на стълбището на Дома на държавното управление. Той е приключил апела си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се стартира интервенцията по изтласкване [на митингуващите] ". [9]
Парламентарното следствие изцяло разобличава изказванието на командуващия Кавказкия боен окръг - военачалник полковник Игор Николаевич Родионов, съгласно който, в случай че митингът не е бил разгонен е щял да " стартира взлом на зданието " на Централен комитет на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което към този момент е било " квалифицирано за защита " (!). Поради това е било " ужасно да се намерения, какъв брой убити и ранени би имало тогава ".
Единственият мотив в интерес на някаква основателност на изказванието на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма злополука, е фактът, че сходен казус в историята на Грузинската ССР към този момент има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на протест на последователите на Сталин, ориентиран против смяната на отношението към последния, глобена със популярния отчет на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]
Интермедия. Ако би трябвало, в Съюз на съветските социалистически републики газят с танкове и сталинистите... Тбилиси, март 1956 година
На 04 март 1956 година пред паметника на Сталин в Тбилиси, стартира протест, който продължава и през идващите дни. Настроението е извънредно приповдигнато.
На 05 март 1956 година във връзка годишнината от гибелта на Сталин, студенти и служащи шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите " Ленин - Сталин " и " Няма да допуснем рецензия на Сталин ". По бул. " Руставели " минава проява с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си смъкват шапките пред портретите, а водачите на коли - да свирят с клаксоните си.
По непредвиден метод в митингите е замесен е замесен и маршал Чжу Де - един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След присъединяване си в ХХ конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз, китайският военачалник си почива в Тбилиси. Няколко хиляди стачкуващи се насочат към местопребиваването му и се обръщат с апел " да отбрани името на Сталин ". Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация даже е приказвал на един от протестните манифестации. [12]
На 09 март 1956 година в Тбилиси към този момент са въведени елементи на Съветската войска. Развръзката настава към среднощ. Всичко стартира напълно почтено - няколко души се пробват да влязат в Дома на известията (пощата на Тбилиси), с цел да изпратят приветствена депеша до Вячеслав Молотов във връзка рождения му ден. Те са задържани от бойците. Демонстрантите се втурват с цел да ги освободят, само че военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на известията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно идват камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многочислените ранени. [12]
Очевидецът на тези събития - проф. Гулиа споделя:
" Не помня към този момент по каква причина, измежду " инициативна група " в тълпата породи желанието да изпратят депеша на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души - двама юноши и две девойки се приближиха към защитата. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да вършат това. Тълпата се хвърли през улицата, с цел да ги отърве... И от прозорците на Дома на известията внезапно заработиха картечници.
По-нататъшната картина ме преследва цялостен живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешком, не чувах никакви крясъци, единствено трясъкът на картечниците. След това внезапно една от картечниците придвижи огъня върху големия чинар, който растеше против Дома на известията... съгласно мен, той и в този момент още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупкане. " [4]
Другият тежък конфликт е на крайбрежната улица на река Кура. Там стачкуващите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете умират сред 60 и 150 души. Някои стачкуващи се пробват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, само че множеството са безусловно размазани и отнесени от реката. [12]
Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са доста повече. Той написа:
" По пътя към къщи, видях по какъв начин танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща навалица, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от голяма височина по полунощ в реката. В тази нощ починаха към осемстотин стачкуващи. Труповете на починалите, най-много юноши и девойки, още три дни по-късно изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На доста от телата, с изключение на от патрони имаше рани и от щикове. " [4]
Загиналите са заровени скрито, като на гробищата са позволени единствено близки родственици. Докато са в лечебните заведения, ранените са под защитата на милицията. Заради присъединяване си в митингите са арестувани 375 души, сред които 34 члена на Комунистическа партия на Съветския съюз и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]
Назад към Тбилиси в 1990 година
Както към този момент казахме, през 1990 година следствието на парламентарната комисия с началник Собчак опровергава тезата за всевъзможни нападателни планове на протестния протест в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се пази, потвърждавайки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо клане.
Но, въпреки всичко, в случай че е имал поради случая със смазването на митингите " в отбрана на положителното име на Сталин " през март 1956 година, може би би трябвало да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина въобще не жали своите жители - стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни субстанции, гази ги с гъсениците на танковете си, без значение какъв е съответният мотив. Няма значение дали митингът е в отбрана на Сталин или в отбрана на демокрацията...
При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми против 9-ти април 1989 година, картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), " дребни пехотни лопатки " (често наричани неправилно " сапьорни лопатки " ) и бойното отровно вещество " Черёмуха ". [13]
Названието на сълзотворното средство " Черёмуха " идва от доста ароматния шубрак от семейство розоцветни, прочут в България като " Птица череша " (Prúnus pádus), прочут при англичаните като " майско дърво ". От химическа позиция, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните субстанции (лакриматори). В днешно време, потреблението на хлорацетофенона като полицейско средство е доста лимитирано заради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни субстанции като CS, CR, OC и други.
В публикацията на кореспондента на съветската секция на BBC Артьом Кречтников е маркирано, че " както е било открито в хода на следствията, изпълняващият длъжността пълководец на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов независимо е разрешил на подчинените си да употребяват четири гранати с по-силния газ " Си Ес " (CS, бел. авт.) ". [13]
Тук може да се каже, че или в следствието, или в публикацията е позволена фактическа неточност или най-малко много противоречиво изказване - лакриматорът CS е по-малко отровен от хлорацетофенона - CN. Няколко дни поред, управляващите не признават потреблението на бойни отровни субстанции. Това става едвам на 13 април 1989 година, когато излиза наяве, че над 300 души са получили разнообразни степени на отравяне от употребяваните бойни отровни субстанции. [13]
Загиват 19 души, от които 16 са дами. Тези коментатори, които се пробват да оправдаят дейностите на управляващите, акцентират, че 18 починали са умряли не от побоя, организиран над стачкуващите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. по какъв начин е зародила " блъсканицата " и по какъв начин са били стъпкани жертвите.
Освен това, по мнението на медиците, в огромна част от случаите, задушаването от прилепяне и смачкване на гръдната клетка е било съдбовно " подсилено " от действието на употребяваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в лечебни заведения са били признати 183 стачкуващи. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с друга тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били засегнати с прословутите " леки пехотни лопатки ". Един стачкуващ е получил огнестрелна рана в главата. [13]
По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в границите на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики, която на процедура поема " адвокатската отбрана " на причинителите на насилието, пледира за 2129 потърпевши, обърнали се към лечебните заведения. Разликата сред двете цифри прокурорите изясняват с изказванието, че доста жители са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]
Конфликтът в Нагорни Карабах и положението на свободно рухване на комунистическата власт в Баку
Вече беше маркирано, че януарските събития в Баку от 1990 година са доста мощно катализирани от спора в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, изключително младежите са възмутени от бездействието на комунистическото управление в Баку, което не подхваща никакви дейности в отбрана на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската самостоятелна област (НКАО), арменците са болшинство в три от четирите административни региона на региона. Азербайджанците обаче са болшинство в четвъртия регион с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).
Когато стартира придвижването за присъединение на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от региона. Фактически, настояването за обособяване на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, само че пристрастеностите се развихрят с особена мощ през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в всеобщо изгонване на всички азербайджанци от Армения и на съвсем цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за филантропична злополука, която минава пред очите и около ушите на международната общност, без никой да обърне изключително внимание на това. [7]
Създава се голямо напрежение, подбудено от цялостната некадърност на комунистическото азербайджанско управление в Баку да отбрани териториалната целокупност на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а след това и от цяла Армения. На фона на това напрежение стартират актове на принуждение, като погрома в Сумгаит от 27 - 29 февруари 1988 година.
Сумгаит е сателитен град на Баку със забележителен дял на по този начин наречения " гамен пролетариат ". През февруари 1988 година в Баку са взети изключителни ограничения за сигурност, с цел да не се допусне спор на етническа основа сред локалното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези ограничения работят. Такива ограничения обаче не са взети в Сумгаит, където се развихрят набези над локални арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит като че ли се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики - внезапното обостряне на обществените проблеми и борбата на етническа и национална основа.
Томас де Ваал назовава тези събития " първият в актуалната руска история изблик на всеобщо принуждение ". [7] Тази констатация несъмнено е оспорима в частта си за " шампионата ", само че няма подозрение, че това е демонстрация на всеобщо безумство и обвързваното с него принуждение.
Има разнородни свидетелства, че популацията в Сумгаит е било " обработвано " от провокатори, измежду които най-вероятно е имало представители на разнообразни политически посоки. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и задоволително инструкции, че " на терена " в Сумгаит са работили и представители на руските секрети служби, които не са се отчитали пред локалното партийно и държавно управление в Баку.
Има и съществени инструкции, че със събитията към Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в границите на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така да вземем за пример, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит Джахангир Муслимзаде безусловно принудително е изтласкан да поведе " похода " на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му коства политическата кариера, само че има подозрения, че последното е било планувана интервенция, а не заслужено наказване за дейностите му.
Така или другояче, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По публични данни на Генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики, в хода на кървавите вълнения са починали 32 души - 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват яростно от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не организира добросъвестно следствие на аргументите за погромите, както и за жертвите, което от своя страна в допълнение налива масло в арменско - азербайджанския спор.
Това също по този начин в допълнение дава съображение за подозрения, че Сумгаитският разгром е провокация, проведена " от горната страна ", с цел да се основат предпоставки за интервенция на " Центъра " и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално придвижване.
Без шансове за помиряване
Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не приказваме за териториалната целокупност на тази руска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да спомага за понижаване на напрежението и извънредно двусмисленото държание на централната власт в Москва, в допълнение усложняват ситуацията.
Целта на този текст не е да прави разбор на хода на спора в Нагорни Карабах, който заслужава обособени разбори, а единствено да открои неговото извънредно значение за пробуждането на азербайджанското национално придвижване и в последна сметка - за скъсването на Азербайджан със Съюз на съветските социалистически републики и Москва. Трябва обаче обезателно да се уточни, че даже и елитите на трите страни в спора да са имали най-хубави планове, помиряването и нормализацията на обстановката биха били същински Херкулесов героизъм. На никой от изброените фактори обаче през разум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните въобще си нямат безусловно никакво доверие.
Арменците разчитат доста на своето лоби измежду близкото обграждане на Михаил Горбачов. Арменски делегации съумяват да стигнат до Михаил Горбачов и да приказват с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев - идеологът на " перестройката ". Отделно, един от околните сътрудници на Горбачов, също е арменец.
Много скоро ще възникне обстановка, при която всички са безусловно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че " задачите " им при Горбачов не довеждат до приемане на настояванията им. Азербайджанците са уверени, че арменците " играят с
Смазването на напълно неопитната, едва проведена и едвам излизаща на историческата сцена политическа съпротива в столицата на Азербайджан, спада към по този начин наречените " асиметрични дейности ". Тя е свръх реакция на дейности, които са вбесили централната власт, само че не са свъразни с подтиснически дейности против нея. Съветската власт и руската военщина са по едно и също време възмутени и мощно уплашени от внезапното надигане на националното придвижване в Азербайджан.
Независимо, че до този миг " неформалите " в Азербайджан не са влезнали в борба с централната власт в Москва, руските управляващи се нахвърлят върху тях и целокупното поданство на Баку с голяма злоба и грубост. Няма да пишем, че осъщественото от руските въоръжени сили в Баку е " невиждано ", тъй като както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безсъвестност.
В Баку умират повече от 100 мирни поданици. Безстрастната статистика ще запише най-различни обстоятелства, които напълно ще опровергаят формалните версии за случилото се. Министърът на защитата на Съюз на съветските социалистически републики Дмитрий Язов, който по-късно ще приключи безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от по този начин наречения " Държавен комитет по изключителното състояние (ГКЧП) " ще съобщи, че против нахлулите в Баку руски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, последователи на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматизирано оръжие.
За негово злощастие, публицистите от всички руски средства за всеобща информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската войска, свидетелстват, че азербайджанците съвсем не са били въоръжени. В последна сметка от популацията са иззети едвам 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преработени и най-много... самоделни. [28]
По мотив всеобщите цивилен митинги в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник " Литературная газета " написа:
" Армията отговори. Тя отговори навсякъде, въпреки и в голямата си част несъответстващо ". [24]
Нахлуването на Съветската войска в Баку дава отговор на стандартите за завладяване на противников град, а не за " успокояване " на личен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че " ще видят знамение ", в случай че не " завладяват града ". Някои военни командири са мощно сюрпризирани от сходна лексика. От нея се вижда, че министърът на защитата счита, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв зложелател.
Това схващане и въодушевление се придвижва и върху персоналния състав. Войниците преглеждат мирното население като съперник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един абсурден факт, който демонстрира, че стрелбата в множеството случаи е безредна и за да тероризира популацията като цяло, а не да се " респектират протестиращите " - никой от уредниците на пикетите и барикадите в Баку, които несъмнено са на първата линия, не умира. [24]
В момента на оповестяването на изключително състояние в Баку е открито, че единствено 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, до момента в който са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]
Жителите на Баку са в потрес, тъй като военните от Съветската войска стрелят без съмнение по колите за спешна помощ, които летят из града, пробвайки се да откарат ранените в лечебните заведения. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по чиновниците на локалната милиция. [11]
Между другите създатели - очевидци на събитията има удивително единогласие във връзка с изключителната свирепост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съответстват, без значение от къде идват и кого съставляват очевидците. Един от най-добросъвестните откриватели на Закавказието - Томас де Ваал, към който се отнасят с еднообразно почитание азербайджанци, арменци и руснаци, написа:
" Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си коли и дори колите за спешна помощ на Бърза помощ. " По думите на очевидци, бойците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни поданици е бил обстрелян и доста от пасажерите, включително и едно четиринадесет годишно момиче умират. " [7]
Има и други сходни свидетелства:
" Бойните машини газеха всевъзможен автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така да вземем за пример на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави внезапно и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше сред пасажерите, изскочи от колата и се опита да се скрие на безвредно място, само че беше убито с изстрел в гърба. " [11]
Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:
" Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с последна свирепост - стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните директни улици и по прозорците на къщите. При оповестяването на изключителното състояние към този момент бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това починаха още 21 души. От 82 натрупа на починали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха изотзад. Имаше и убити с удари с щик в гърба. " [21]
Очевидците считат и свидетелстват, че армията се е пробвала да прикрие осъществените жестокости:
" От многочислените показания на очевидците се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от осъществените действия, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и обособени елементи от тела. " [11]
В последна сметка, става известно невероятно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) споделя, че от един от убитите жители е била открита единствено дясната ръка и тя е била заровена на гробището.
Всъщност, какво и за какво се случва в Баку на 20 януари 1990 година?
От къде идват тази гняв и нечовешка завист, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и " общосъюзен " и районен подтекст. Зверските изстъпления на руския генералитет и партийните водачи са предизвикани, както от събития в Азербайджан, по този начин и от общата картина на раздиращия се от проблеми и несъгласия Съветски съюз.
Всеки социолог ще ви каже, че по този начин наречената " корелационна доктрина " може да откри по неоспорим метод връзката сред две събития, само че напълно не е наложително да се откри кое е причина и кое е разследване. По сходен метод, в интервала 1985 - 1990 година, е мъчно да се каже дали възхода на националните придвижвания в Съветския съюз е провокирал неговото раздробяване, или безкрайното задълбочаване на обществените проблеми в Съюз на съветските социалистически републики е генерирало изригване на националистическа сила в обособените републики от " периферията ". На всичкото от горната страна, в множеството случаи, националните проблеми и обществените неблагополучия влизат в " синергична връзка " и взаимно усилват въздействието си в допълнение.
Съюз на съветските социалистически републики излиза от по този начин наречената " пятилетка пышных похорон " ( " петилетката на обилните погребения " ), през която са си отишли трима генерални секретари на Комунистическа партия на Съветския съюз - Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, мощно отслабен. Аномията в страната, разкъсването на обществената тъкан, голямото разминаване сред агитация и действителност, загубата на икономическото и военното състезание със Запада, принуждават новия общоприет секретар - Михаил Сергеевич Горбачов да разгласи нов курс - по този начин наречената " перестройка ".
Когато се приказва за " перестройката ", хората нормално я свързват с прокламираната " публичност " - един тип свеждат " перестройката " до правото да се приказва (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в границите на перестройката е оповестена една извънредно значима цел - построяването на правова страна. Както след това се вижда да се построи правова страна върху тоталитарна основа е невероятно, а за демократизацията на режима, времето по този начин и не доближава.
Но прекалено много хора взимат изцяло на съществено декларираното на най-високо партийно и държавно ниво и стартират да слагат въпроса за законността на едно или друго деяние и да се опълчват на произвола на управляващите - най-много на произвола на партийния хайлайф. От тук до серията верижни спорове, които ще последват, крачката е единствено една. Противенето на произвола в комбиниране с големите обществени проблеми и етническите и междунационални спорове, построява " стратегическия триъгълник ", който ще генерира поредност от нещастия в годините на залеза на Съюз на съветските социалистически републики.
В случая с Азербайджан и с нещастието в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното придвижване в страната е катализиран доста съществено от спора в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската самостоятелна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединението и към Арменската ССР. Започва обединително придвижване, известно с арменското си наименование " Миацум ". Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, идващи от Нагорни Карабах. Така се стига до основаването на " Народния фронт на Азербайджан ", а след това до разделянето му на коренно и умерено крило.
Партийният хайлайф в " Центъра ", към който можем умерено да отнесем и върхушката на военната прослойка е извънредно обезпокоен от явленията, изграждащи трите страни на " стратегическия триъгълник ". И по този начин, след " Новочеркаския разстрел " от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на проява на стачкуващи служащи от Новочеркаския цех за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный цех - НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, Съюз на съветските социалистически републики се сблъсква с същинска вълна от спорове по периферията, които централната власт, службите за сигурност и изключително военните потушават с изключителна свирепост.
Ледът се пука, господа правосъдни заседатели ...
Някой може да оспори уместността на потреблението на паметната имитация на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се приказва за нещастия с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че известният български превод на съветското " лед тронулся " - " ледът се пука ", не е напълно прецизнен. В истинския текст се има поради, че " ледът потегли ", почнал е ледоходът на топящия се лед.
И в действителност, доста скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще би трябвало да се изправи очи в очи със суровата истина - престижът на властта лети надолу и е в положение на свободно рухване. Младото потомство, изключително в " периферията ", намерено провокира централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е почнал. Но в Съветския съюз на този, който се опълчва на властта, нормално му пускат кръв. При това - напълно не с лечебна цел. " Ледът е тръгнал, само че силовите фактори ще го оцветят в алено "....
Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 година
С известна конвенционалност може да се одобри, че поредицата от кървави разтърсвания в руската империя стартира от Казахската ССР с по този начин наречените " Декемврийски събития " от 1986 година.
Декемврийските събития в Алма - Ата, известни още като " Желтоксан " (названието идва от казахското " Желтоксан котерилиси " - Декемврийско въстание) съставляват всеобщи юношески безредици, протекли на 17 - 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите митинги на процедура прерастват във въстание против комунистическите управляващи. [8]
Най-разпространеното пояснение за тези събития е, че смутовете стартират, откакто след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия - Динмохамед Кунаев, на негово място е подложен Генадий Колбин. [8]
Колбин е персонална номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския регионален комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз (!), само че кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той в никакъв случай не е работил там или по проблемите на въпросната руска република. [3]
Свиканият протест, който в началото протича спокойно, само че е всеобщ и мнголюден, желае на основния управителен партиен пост да бъде назначен споделих, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в всеобщи вълнения и побоища, като младежките митинги се популяризират и в други градове на Казхската ССР, преди всичко в Караганда.
На 16 декември 1986 година се стига до грубо разгонване на протестният протест пред постройката на Централен комитет на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за починалите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират прекомерно необятно. Броят на починалите се сочи в интервала от 10 до 150 души.
Очевидци описват и за издевателства след разгонването на митинга. Много младежи, набедени за подстрекатели, са извозени надалеч отвън града (тогавашната столица на Казахстан - Алма-Ата) и са оставени там без горни облекла. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават в допълнение проучване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади дами е с доста необикновен подтекст.
Промяната на демографската картина и на съотношението сред броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е считана за една от главните аргументи за зараждащото опълчване. Ето че някой е решил да спре " неподходящата " демографска наклонност...
Декемврийските протести в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че " центърът " изпуска от надзор " периферията ", а прословутата " дружба сред народите " просто не работи. Протестите в Казхската ССР значително са подбудени и от откровената измама на централната власт. Говори се за " комунистически интернационализъм ", а казахите са третирани като " второкласен " хора. Говори се за " коренизация " на управническия хайлайф в степната руска република, а в действителност там протича непрекъсната " русификация ".
Тбилиските събития от април 1989 година
" Черният януари " в Баку е предшестван и от по този начин наречените " Тбилиски събития ", известни също по този начин и като " Трагедията от 9-ти април ". Става дума за специфична интервенция по разгонването на всеобщ опозиционен протест пред Дома на държавното управление на Грузинската ССР в Тбилиси.
Операцията е извършена с изключителна грубост и извънредно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на Съюз на съветските социалистически републики и от Съветската войска. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.
Събитията в Тбилиси са извънредно показателни заради обстоятелството, че и те са провокирани от спор на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за обособяване на Нагорни Карабах и присъединението на тази самостоятелна област към Арменската ССР отключва опълчването, то в грузинския случай става дума за конфликт с абхазкия и осетинския фракционизъм. Видимо по това време обществеността в обособените републики има съществени запаси към Съюз на съветските социалистически републики като единна страна, тъй като всяко искане за прекрояване на вътрешните граници сред съюзните републики води до военни дейности и кръвопролития.
В случая, спорът е сред грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на съветски - Лыхны) се организира всеобщ, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на независима съюзна република, което провокира острото неодобрение на грузинците. Следва поредност от протестни манифестации, проведени от по този начин наречените " неофициални организации ".
На 25 март 1989 година, се организира протест в Гали, на който участват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 година, следва протест в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са " несанкционирани " и това провокира раздразнителност измежду управляващите. [10]
На 04 април 1989 година в Тбилиси стартира неопределен протест. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и през днешния ден те са посочени като водачи на грузинското национално придвижване. От тях през днешния ден е жив единствено Церетели, а останалите са или убити, или умират при неразбираеми условия.
По-късно, генералният прокурор на Съюз на съветските социалистически републики Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че уредниците на митинга са изпълнявали съзаклятнически проект, съгласуван от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са някогашни участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, за да изведат Грузия от състава на Съюз на съветските социалистически републики, да унищожават самостоятелните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в последна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]
Несъмнено, генералният прокурор е бил мощно скандализирпан от обстоятелството, че на 06 април 1989 година, на площада към този момент са издигнати лозунги като: " Долу комунистическия режим! ", " Долу съветския империализъм! ", " Съюз на съветските социалистически републики - тюрма за народите! ", " Долу Съветската власт! ", а повече от 100 души афишират гладна стачка. [13]
Едновременно с това е реалност, че от преднамерено основаната от ІІ конгрес на националните депутати на Съюз на съветските социалистически републики " комисия на Собчак " е ясно установено, че досега на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало принуждение. Комисията записва в отчета си, че " в хода на следствието не са били получени някакви доказателства за действителни опити за завладяване на властта, не е открит нито един случай на принуждение или на нападение по политически претекстове във връзка с служащите от руските и партийните органи, на комунистите или на жителите от негрузинска народност ". [9]
Въпреки неагресивното държание на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за огромна интервенция. На 7-ми и 8-ми април 1989 година в Тбилиси са били трансферирани: 4-ти мотострелкови полк на дивизията " Дзержински " (в състав от 650 души), който до този миг се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали следствията от пагубното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на Съюз на съветските социалистически републики в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси към този момент са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската войска и са били в наличност 250 грузински полицаи. [13]
Смята се, че общо в интервенцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две коли за спешна помощ. Също по този начин, оценката на разнообразни проверяващи случая е, че действително в разгонването на митинга са взели участие към 900 бойци от дивизията " Дзержински " (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската войска.
Генералният прокурор на Съюз на съветските социалистически републики твърди, че на 08 април част от митингуващите са " подхванали дейности за завладяване на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, вследствие на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима полицаи ". Пак прокуратурата твърди, че е бил подхванат опит за завладяване на Руставский метулргичен цех (!?), кръстосан от защитата на комбината ". [20]
Верността на горното изказване е под въпрос, като се има поради, че парламентарната комисия, разследвала случая, неведнъж опровергава изказвания на генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно демонстрира, че тъкмо все още на началото на интервенцията по разгонването на митинга, събралото се голямо голям брой въобще не е давало никакви признаци на експанзия.
Ръководителите на интервенцията по разгонването на митинга са били взели решение да работят в ранното утро на 09 април 1989 година, преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има релативно по-малко хора. Това очакване се оказва неправилно - на площада е цялостно с хора, само че събралите се не дават никакви признаци на експанзия. Нещо повече, съгласно следствието на парламентарната комисия с ръководител Собчак, множеството тъкмо в този миг е било под въздействието на разнообразни апели за спокойно и неагресивно държание:
" Четиридесет и пет минути преди началото на интервенцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при цялостно безмълвие, като след неговия апел за здравомислие се е въдворила седем минутна тишина, а по-късно е последвала обща молитва " Отче наш ". Митингуващите за запазили ред, успокоение и не е имало забележими признаци на боязън: доста [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от водачите на неформалите Церетели И[раклий] с апел да не се разотиват, да не оказват опозиция, да запазят успокоение и най-добре да седнат ( " седналите не ги бият! " ), което е и било направено от мнозина, най-много в региона на стълбището на Дома на държавното управление. Той е приключил апела си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се стартира интервенцията по изтласкване [на митингуващите] ". [9]
Парламентарното следствие изцяло разобличава изказванието на командуващия Кавказкия боен окръг - военачалник полковник Игор Николаевич Родионов, съгласно който, в случай че митингът не е бил разгонен е щял да " стартира взлом на зданието " на Централен комитет на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което към този момент е било " квалифицирано за защита " (!). Поради това е било " ужасно да се намерения, какъв брой убити и ранени би имало тогава ".
Единственият мотив в интерес на някаква основателност на изказванието на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма злополука, е фактът, че сходен казус в историята на Грузинската ССР към този момент има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на протест на последователите на Сталин, ориентиран против смяната на отношението към последния, глобена със популярния отчет на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]
Интермедия. Ако би трябвало, в Съюз на съветските социалистически републики газят с танкове и сталинистите... Тбилиси, март 1956 година
На 04 март 1956 година пред паметника на Сталин в Тбилиси, стартира протест, който продължава и през идващите дни. Настроението е извънредно приповдигнато.
На 05 март 1956 година във връзка годишнината от гибелта на Сталин, студенти и служащи шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите " Ленин - Сталин " и " Няма да допуснем рецензия на Сталин ". По бул. " Руставели " минава проява с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си смъкват шапките пред портретите, а водачите на коли - да свирят с клаксоните си.
По непредвиден метод в митингите е замесен е замесен и маршал Чжу Де - един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След присъединяване си в ХХ конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз, китайският военачалник си почива в Тбилиси. Няколко хиляди стачкуващи се насочат към местопребиваването му и се обръщат с апел " да отбрани името на Сталин ". Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация даже е приказвал на един от протестните манифестации. [12]
На 09 март 1956 година в Тбилиси към този момент са въведени елементи на Съветската войска. Развръзката настава към среднощ. Всичко стартира напълно почтено - няколко души се пробват да влязат в Дома на известията (пощата на Тбилиси), с цел да изпратят приветствена депеша до Вячеслав Молотов във връзка рождения му ден. Те са задържани от бойците. Демонстрантите се втурват с цел да ги освободят, само че военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на известията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно идват камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многочислените ранени. [12]
Очевидецът на тези събития - проф. Гулиа споделя:
" Не помня към този момент по каква причина, измежду " инициативна група " в тълпата породи желанието да изпратят депеша на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души - двама юноши и две девойки се приближиха към защитата. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да вършат това. Тълпата се хвърли през улицата, с цел да ги отърве... И от прозорците на Дома на известията внезапно заработиха картечници.
По-нататъшната картина ме преследва цялостен живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешком, не чувах никакви крясъци, единствено трясъкът на картечниците. След това внезапно една от картечниците придвижи огъня върху големия чинар, който растеше против Дома на известията... съгласно мен, той и в този момент още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупкане. " [4]
Другият тежък конфликт е на крайбрежната улица на река Кура. Там стачкуващите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете умират сред 60 и 150 души. Някои стачкуващи се пробват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, само че множеството са безусловно размазани и отнесени от реката. [12]
Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са доста повече. Той написа:
" По пътя към къщи, видях по какъв начин танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща навалица, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от голяма височина по полунощ в реката. В тази нощ починаха към осемстотин стачкуващи. Труповете на починалите, най-много юноши и девойки, още три дни по-късно изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На доста от телата, с изключение на от патрони имаше рани и от щикове. " [4]
Загиналите са заровени скрито, като на гробищата са позволени единствено близки родственици. Докато са в лечебните заведения, ранените са под защитата на милицията. Заради присъединяване си в митингите са арестувани 375 души, сред които 34 члена на Комунистическа партия на Съветския съюз и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]
Назад към Тбилиси в 1990 година
Както към този момент казахме, през 1990 година следствието на парламентарната комисия с началник Собчак опровергава тезата за всевъзможни нападателни планове на протестния протест в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се пази, потвърждавайки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо клане.
Но, въпреки всичко, в случай че е имал поради случая със смазването на митингите " в отбрана на положителното име на Сталин " през март 1956 година, може би би трябвало да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина въобще не жали своите жители - стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни субстанции, гази ги с гъсениците на танковете си, без значение какъв е съответният мотив. Няма значение дали митингът е в отбрана на Сталин или в отбрана на демокрацията...
При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми против 9-ти април 1989 година, картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), " дребни пехотни лопатки " (често наричани неправилно " сапьорни лопатки " ) и бойното отровно вещество " Черёмуха ". [13]
Названието на сълзотворното средство " Черёмуха " идва от доста ароматния шубрак от семейство розоцветни, прочут в България като " Птица череша " (Prúnus pádus), прочут при англичаните като " майско дърво ". От химическа позиция, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните субстанции (лакриматори). В днешно време, потреблението на хлорацетофенона като полицейско средство е доста лимитирано заради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни субстанции като CS, CR, OC и други.
В публикацията на кореспондента на съветската секция на BBC Артьом Кречтников е маркирано, че " както е било открито в хода на следствията, изпълняващият длъжността пълководец на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов независимо е разрешил на подчинените си да употребяват четири гранати с по-силния газ " Си Ес " (CS, бел. авт.) ". [13]
Тук може да се каже, че или в следствието, или в публикацията е позволена фактическа неточност или най-малко много противоречиво изказване - лакриматорът CS е по-малко отровен от хлорацетофенона - CN. Няколко дни поред, управляващите не признават потреблението на бойни отровни субстанции. Това става едвам на 13 април 1989 година, когато излиза наяве, че над 300 души са получили разнообразни степени на отравяне от употребяваните бойни отровни субстанции. [13]
Загиват 19 души, от които 16 са дами. Тези коментатори, които се пробват да оправдаят дейностите на управляващите, акцентират, че 18 починали са умряли не от побоя, организиран над стачкуващите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. по какъв начин е зародила " блъсканицата " и по какъв начин са били стъпкани жертвите.
Освен това, по мнението на медиците, в огромна част от случаите, задушаването от прилепяне и смачкване на гръдната клетка е било съдбовно " подсилено " от действието на употребяваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в лечебни заведения са били признати 183 стачкуващи. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с друга тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били засегнати с прословутите " леки пехотни лопатки ". Един стачкуващ е получил огнестрелна рана в главата. [13]
По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в границите на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики, която на процедура поема " адвокатската отбрана " на причинителите на насилието, пледира за 2129 потърпевши, обърнали се към лечебните заведения. Разликата сред двете цифри прокурорите изясняват с изказванието, че доста жители са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]
Конфликтът в Нагорни Карабах и положението на свободно рухване на комунистическата власт в Баку
Вече беше маркирано, че януарските събития в Баку от 1990 година са доста мощно катализирани от спора в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, изключително младежите са възмутени от бездействието на комунистическото управление в Баку, което не подхваща никакви дейности в отбрана на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската самостоятелна област (НКАО), арменците са болшинство в три от четирите административни региона на региона. Азербайджанците обаче са болшинство в четвъртия регион с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).
Когато стартира придвижването за присъединение на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от региона. Фактически, настояването за обособяване на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, само че пристрастеностите се развихрят с особена мощ през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в всеобщо изгонване на всички азербайджанци от Армения и на съвсем цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за филантропична злополука, която минава пред очите и около ушите на международната общност, без никой да обърне изключително внимание на това. [7]
Създава се голямо напрежение, подбудено от цялостната некадърност на комунистическото азербайджанско управление в Баку да отбрани териториалната целокупност на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а след това и от цяла Армения. На фона на това напрежение стартират актове на принуждение, като погрома в Сумгаит от 27 - 29 февруари 1988 година.
Сумгаит е сателитен град на Баку със забележителен дял на по този начин наречения " гамен пролетариат ". През февруари 1988 година в Баку са взети изключителни ограничения за сигурност, с цел да не се допусне спор на етническа основа сред локалното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези ограничения работят. Такива ограничения обаче не са взети в Сумгаит, където се развихрят набези над локални арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит като че ли се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики - внезапното обостряне на обществените проблеми и борбата на етническа и национална основа.
Томас де Ваал назовава тези събития " първият в актуалната руска история изблик на всеобщо принуждение ". [7] Тази констатация несъмнено е оспорима в частта си за " шампионата ", само че няма подозрение, че това е демонстрация на всеобщо безумство и обвързваното с него принуждение.
Има разнородни свидетелства, че популацията в Сумгаит е било " обработвано " от провокатори, измежду които най-вероятно е имало представители на разнообразни политически посоки. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и задоволително инструкции, че " на терена " в Сумгаит са работили и представители на руските секрети служби, които не са се отчитали пред локалното партийно и държавно управление в Баку.
Има и съществени инструкции, че със събитията към Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в границите на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така да вземем за пример, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит Джахангир Муслимзаде безусловно принудително е изтласкан да поведе " похода " на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му коства политическата кариера, само че има подозрения, че последното е било планувана интервенция, а не заслужено наказване за дейностите му.
Така или другояче, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По публични данни на Генералната прокуратура на Съюз на съветските социалистически републики, в хода на кървавите вълнения са починали 32 души - 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват яростно от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не организира добросъвестно следствие на аргументите за погромите, както и за жертвите, което от своя страна в допълнение налива масло в арменско - азербайджанския спор.
Това също по този начин в допълнение дава съображение за подозрения, че Сумгаитският разгром е провокация, проведена " от горната страна ", с цел да се основат предпоставки за интервенция на " Центъра " и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално придвижване.
Без шансове за помиряване
Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не приказваме за териториалната целокупност на тази руска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да спомага за понижаване на напрежението и извънредно двусмисленото държание на централната власт в Москва, в допълнение усложняват ситуацията.
Целта на този текст не е да прави разбор на хода на спора в Нагорни Карабах, който заслужава обособени разбори, а единствено да открои неговото извънредно значение за пробуждането на азербайджанското национално придвижване и в последна сметка - за скъсването на Азербайджан със Съюз на съветските социалистически републики и Москва. Трябва обаче обезателно да се уточни, че даже и елитите на трите страни в спора да са имали най-хубави планове, помиряването и нормализацията на обстановката биха били същински Херкулесов героизъм. На никой от изброените фактори обаче през разум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните въобще си нямат безусловно никакво доверие.
Арменците разчитат доста на своето лоби измежду близкото обграждане на Михаил Горбачов. Арменски делегации съумяват да стигнат до Михаил Горбачов и да приказват с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев - идеологът на " перестройката ". Отделно, един от околните сътрудници на Горбачов, също е арменец.
Много скоро ще възникне обстановка, при която всички са безусловно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че " задачите " им при Горбачов не довеждат до приемане на настояванията им. Азербайджанците са уверени, че арменците " играят с
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ