На 20 август 1119 г. в местността Бремюл, в долината

На 20 август 1119 година в местността Бремюл, в долината на Сена източно от Руан, се сблъскали армиите на френския крал Людовик VІ Дебели и на британския Хенри І. Сражението било един от епизодите на Англо-френската война от 1116-1120 година

За историците борбата е любопитна на първо място с това, че, без значение от безапелационната победа на британската войска, загубите на французите били единствено 3 рицари.

Ябълка на раздора сред двете страни била Нормандия. Това бил интензивно разрастващ се район, където пръв държател бил викингският поробител Ролон (860-932). По-рано провинцията принадлежала на французите (френският крал непредпазливо дал на викингския конунг купата херцог и властта над тези земи – региона по този начин и по този начин била превзета от викингите, които нямали нищо срещу да отседнат тук и да сложат завършек на разбойническите си нападения). Но Вилхелм Завоевателят, който превзел Англия през 1066 година и основал кралска династия, бил правоприемник на Ролон и херцог на Нормандия. Поради тази причина англичаните също можели да претендират за провинцията. Така се оказало, че като дали публично на викингите властта над региона, французите си поставили таралеж в гащите.

Самите локални поданици мечтаели да отхвърлят властта на Англия. Норманските благородници организирали протест, който си поставял за цел придобиване на самостоятелност. Те определили за херцог Вилхелм Клитон – по-рано това място заемал крал Хенри І.

Разбира, крал Хенри не бил във екстаз от тази самодейност на своите жители. Владетелят на Франция Людовик Дебели, в противен случай, я одобрил и пристигнал с армията си в помощ на сепаратистите. Тогава към този момент 20 години Англия имала превъзходство в този район.

Оказало се, че с цел да се върне Нормандия във Франция, би трябвало още доста време, тъй като и този път французите не извадили шанс. Историците разказват борбата при Бремюл като безредно скупчване на коне и хора върху територия, комфортна за обстрелване от фамозните британски стрелци с лък.

Полесражението се намирало в покрайнините на замъка Нойон-сюр-Андел. Кралят на Англия пристигнал с войска от към 500 рицари – за тогавашната ера това било армия със междинна мощ. Обикновено на един рицар се падали по 7 до 10 пехотинци. Повечето рицари той предиздвикал да слязат от конете, пехотата построил в 3 редици. Самият крал се намирал в центъра на междинната редица. Около 100 конни рицари защитавали фланговете.

Френската войска била малко по-малка – 400 тежко бронирани рицари. За разлика от Хенри, който смъкнал множеството рицари на земята, трансформирайки ги в пехотинци, Людовик пренебрегнал пехотата – французите също имали пехотинци, само че не ги употребявали в сражението. Може би просто изостанали от конниците.

Но уповаването на силата на тежката рицарска кавалерия не се оправдало. Англичаните стреляли с лъкове по атакуващата френска кавалерия, която била отблъсната. После французите решили да показват своята смелост. Те излизали на групи от общия строй, с цел да се бият с мечове, като оставяли празнини в бойния си строй. Англичаните стоели на едно място, стреляли с лъкове и отблъсквали офанзивите.

В резултат всичко приключило с това, че те разрешили на съперниците си да настъпят, след това ги обкръжили с аварийна кавалерия от фланговете.

Англичаните питали вражеските рицари дали са подготвени да се предадат на милостта им. Французите виждали безизходното си състояние и се съгласявали. Общо англичаните завладели 198 противников рицари. Другите, в това число кралят на Франция, се отдръпнали от полесражението.

В борбата починали единствено трима 3 френски воини. Англичаните не понесли никакви загуби. Летописците настояват, че тази борба се състояла, като се взели поради всички условия на християнската религия и рицарските догми – съвсем в духа на паладините на цар Артур. Враговете взаимно се уважавали и проявявали такова християнско състрадание, че просто нямало потребност от доста жертви.

Възможно е повода за дребното жертви да бил и този факт, че английските стрелци стреляли основно по конете, а не по хората. Те се стремели да основат безпорядък в редиците на врага по този начин, че френското нахлуване да се задъха. Ако това съмнение е правилно, тогава британските стрелци постигнали задачата си. Въпреки, че днешните бранители на животните евентуално щяха да бъдат възмутени от държанието им.