Околосветското пътешествие на борда на розова яхта на 16-годишната Джесика
На 15 май 2010 година, след 210 дни по море и над 22 хиляди изминати морски благи, 16-годишната Джесика Уотсън победоносно се завръща в пристанището на Сидни с дребната си розова яхта " Елас Пинк Лейди ". Тя е съумяла. Станала е най-младият човек, обиколил света под ветрила, без да дебаркира на никое място по пътя.
Джесика се приготвя за този миг в продължение на години. И въпреки всичко едвам 18 месеца по-рано претърпява конфликт с 63 000-тонен танкер. Мнозина считат, че се е провалила още преди да е почнала пътешествието си, само че тя се отърсва от претърпяното, подвига високо глава и продължава напред към необозримия безспир на океана.
" Силата да мечтаеш " е вдъхновяващата история на младо момиче, което взема решение да изпита силите си с неизмеримо премеждие посред бурни ветрове, големи талази и рискови айсберги. Джесика потвърждава, че със храброст, отдаденост и доза риск всички можем да изживеем фантазиите си – без значение какъв брой огромни или дребни са те.
Книгата е към този момент на българския пазар, издадена от " Вакон ". Ето и фрагмент от нея, възложен на " Дневник " от издателството.
Полумесецът беше изгрял и озаряваше морето със сребристо зарево над тъмнината изпод. След залез гланцовото безветрие на следобеда се смени от лек ветрец от запад и " Елас Пинк Лейди " напредваше добре с издути платна – бях вдигнала грота, стаксела и кливера. Не бих могла да бленувам за по-добри условия за първата си нощ в морето.
Наблюдавайки по какъв начин " Елас Пинк Лейди " плава със постоянните 4 възела, бях необикновено горда със симпатичната си дребна розова яхта. Изпитвах голямо облекчение, че най-накрая съм на път, и се бях замислила за плаването през идващите няколко дни и за голямото премеждие, на което скоро щях да се насочва. Нощта беше красива и мисълта, че нещо може да се обърка, беше безпределно надалеч от мозъка ми.
Бях отплавала от Мулулаба, ескортирана от лодки и хеликоптери, към 10 часа същата заран и след 15 часа в морето и седмиците целодневна подготовка се усещах изморена и леко замаяна. Обикновено ми трябват няколко дни, до момента в който привикна с живота по море. Уверена, че всичко е наред, взех решение да полегна за няколко минути и да подремна.
С " Елас Пинк Лейди " към този момент бяхме на към 15 морски благи източно от остров Норт Страдброук. Щеше ми се да бяхме по-навътре в морето и по-далеч от локалните риболовни флотилии и вероятно преминаващите кораби, само че поради течението и слабия вятър по-рано не се бях отдалечила кой знае какъв брой след отплаването си. Огледах хоризонта, ревизирах радара и AIS-а (системата за автоматизирано разпознаване) и настроих будилниците си, а след това се покатерих на койката, към момента със избавителната жилетка и сбруята.
© Издателство
Събуди ме отблъскващ, разтърсващ до мозъка на костите гърмеж от звуци в мига, в който " Елас Пинк Лейди " ненадейно спря и гневно се завъртя. Скочих, страховитият дразнещ тон продължаваше и един бърз взор нагоре през люка ми обясни, че сме се сблъскали с нещо голямо – с транспортен съд. Вместо небе виждах стена от черна стомана, скрила звездите и извисяваща се над мен. Ревът на моторите изпълваше главата ми и целия ми свят.
Протегнах се през кокпита, сграбчих румпела, изключих автопилота и се пробвах да насоча яхтата настрана. Беше безнадеждно. Нямаше къде да отидем, не можех да сторя нищичко. С писклив тътнеж корабният корпус ни тресеше, до момента в който се остъргваше в борда ни. Следващият взор ми сподели, че кърмата на кораба, с надвесените ѝ мостици, бързо доближава към нас. Шумът ставаше все по-силен и схванала, че мачтата и такелажът ще се строполят, се втурнах назад в каютата с вярата да съм най-малко малко предпазена.
С ръце на главата седнах на койката таман когато започваше нова и надалеч по-ужасяваща дисхармония от звуци. Изминаха няколко къси секунди, само че ми се сториха като часове. Шкафът до мен се откърти сега, в който вантпутенсът раздроби отвесната водонепроницаема бариера на милион тресчици. Яхтата се накрени на една страна, а след това ненадейно се изправи с най-силния гърмеж от шумове до момента – заплетеният такелаж ненадейно се беше освободил и рухна на палубата.
Когато яхтата спря да се люлее и ревът на моторите стартира да заглъхва, се върнах горе. Бъркотията беше цялостна. Навсякъде имаше такелаж, леери, големи ръждиви люспи от черната багра и парчета от метала на корабния корпус. Отвъд " Елас Пинк Лейди " виждах по какъв начин тъмните контури на кърмата на исполина се отдалечават, а ние оставахме в разпенената от винта му бяла бликам, запътили се наникъде.
Слисана и невярваща, а и към момента замаяна, обезверено се пробвах да осъзная случилото се, до момента в който ревизирах дали трюмовете се пълнят с вода и има ли повреди по корпуса. В мозъка ми имаше единствено една мисъл: " Горката ми лодка ", и до момента в който щраках превключвателите, с цел да видя кои уреди към момента работят, тя се трансформира в нещо като напев: " Горката ми лодка, горката, горката ми лодка! ". Сетивата ми бяха като притъпени и към момента не можех да се отърся изцяло от дрямката; даже не ми мина през разум да бъда уплашена. Мислите ми се въртяха само към " Елас Пинк Лейди ".
Като дишах надълбоко, с цел да успокоя треперещите си ръце, взех радиостанцията, с цел да се обадя на кораба, а след това сграбчих и телефона да оповестя на баща за случилото се. " Добре съм – споделих му аз. – Нищо ми няма, само че ни блъсна транспортен съд и мачтата падна. "
Отново на палубата, сама и на доста благи от сушата, ми бяха нужни към два часа, с цел да я разчистя малко по малко, да привържа изпочупения такелаж и да отрежа заплетения кливер. Начесто поспирах, с цел да бълвам, надвесена през борда – гаденето от по-рано беше прераснало в същинска морска болест. Накрая възпламених мотора и с негова помощ изминах шестте часа път до Голд Коуст. Колко бързо се промени всичко!
Пред мен се простираха минимум 23 000 морски благи необитаем океан, гневни стихии и рискът от не един нокдаун. Но в оня ден се съмнявах, че през месеците, които ме чакаха сама в морето, ще има нещо толкоз мъчно, колкото това да държа главата си високо вдигната, до момента в който отправям осакатената " Елас Пинк Лейди " сред вълноломите на Голд Коуст, откакто видях множеството, обрамчило реката, флотилията от лодки, пристигнали да позяпат, и ударната група на очакващите медии.
Повече за книгата ще намерите тук.
Джесика се приготвя за този миг в продължение на години. И въпреки всичко едвам 18 месеца по-рано претърпява конфликт с 63 000-тонен танкер. Мнозина считат, че се е провалила още преди да е почнала пътешествието си, само че тя се отърсва от претърпяното, подвига високо глава и продължава напред към необозримия безспир на океана.
" Силата да мечтаеш " е вдъхновяващата история на младо момиче, което взема решение да изпита силите си с неизмеримо премеждие посред бурни ветрове, големи талази и рискови айсберги. Джесика потвърждава, че със храброст, отдаденост и доза риск всички можем да изживеем фантазиите си – без значение какъв брой огромни или дребни са те.
Книгата е към този момент на българския пазар, издадена от " Вакон ". Ето и фрагмент от нея, възложен на " Дневник " от издателството.
Полумесецът беше изгрял и озаряваше морето със сребристо зарево над тъмнината изпод. След залез гланцовото безветрие на следобеда се смени от лек ветрец от запад и " Елас Пинк Лейди " напредваше добре с издути платна – бях вдигнала грота, стаксела и кливера. Не бих могла да бленувам за по-добри условия за първата си нощ в морето.
Наблюдавайки по какъв начин " Елас Пинк Лейди " плава със постоянните 4 възела, бях необикновено горда със симпатичната си дребна розова яхта. Изпитвах голямо облекчение, че най-накрая съм на път, и се бях замислила за плаването през идващите няколко дни и за голямото премеждие, на което скоро щях да се насочва. Нощта беше красива и мисълта, че нещо може да се обърка, беше безпределно надалеч от мозъка ми.
Бях отплавала от Мулулаба, ескортирана от лодки и хеликоптери, към 10 часа същата заран и след 15 часа в морето и седмиците целодневна подготовка се усещах изморена и леко замаяна. Обикновено ми трябват няколко дни, до момента в който привикна с живота по море. Уверена, че всичко е наред, взех решение да полегна за няколко минути и да подремна.
С " Елас Пинк Лейди " към този момент бяхме на към 15 морски благи източно от остров Норт Страдброук. Щеше ми се да бяхме по-навътре в морето и по-далеч от локалните риболовни флотилии и вероятно преминаващите кораби, само че поради течението и слабия вятър по-рано не се бях отдалечила кой знае какъв брой след отплаването си. Огледах хоризонта, ревизирах радара и AIS-а (системата за автоматизирано разпознаване) и настроих будилниците си, а след това се покатерих на койката, към момента със избавителната жилетка и сбруята.
© Издателство
Събуди ме отблъскващ, разтърсващ до мозъка на костите гърмеж от звуци в мига, в който " Елас Пинк Лейди " ненадейно спря и гневно се завъртя. Скочих, страховитият дразнещ тон продължаваше и един бърз взор нагоре през люка ми обясни, че сме се сблъскали с нещо голямо – с транспортен съд. Вместо небе виждах стена от черна стомана, скрила звездите и извисяваща се над мен. Ревът на моторите изпълваше главата ми и целия ми свят.
Протегнах се през кокпита, сграбчих румпела, изключих автопилота и се пробвах да насоча яхтата настрана. Беше безнадеждно. Нямаше къде да отидем, не можех да сторя нищичко. С писклив тътнеж корабният корпус ни тресеше, до момента в който се остъргваше в борда ни. Следващият взор ми сподели, че кърмата на кораба, с надвесените ѝ мостици, бързо доближава към нас. Шумът ставаше все по-силен и схванала, че мачтата и такелажът ще се строполят, се втурнах назад в каютата с вярата да съм най-малко малко предпазена.
С ръце на главата седнах на койката таман когато започваше нова и надалеч по-ужасяваща дисхармония от звуци. Изминаха няколко къси секунди, само че ми се сториха като часове. Шкафът до мен се откърти сега, в който вантпутенсът раздроби отвесната водонепроницаема бариера на милион тресчици. Яхтата се накрени на една страна, а след това ненадейно се изправи с най-силния гърмеж от шумове до момента – заплетеният такелаж ненадейно се беше освободил и рухна на палубата.
Когато яхтата спря да се люлее и ревът на моторите стартира да заглъхва, се върнах горе. Бъркотията беше цялостна. Навсякъде имаше такелаж, леери, големи ръждиви люспи от черната багра и парчета от метала на корабния корпус. Отвъд " Елас Пинк Лейди " виждах по какъв начин тъмните контури на кърмата на исполина се отдалечават, а ние оставахме в разпенената от винта му бяла бликам, запътили се наникъде.
Слисана и невярваща, а и към момента замаяна, обезверено се пробвах да осъзная случилото се, до момента в който ревизирах дали трюмовете се пълнят с вода и има ли повреди по корпуса. В мозъка ми имаше единствено една мисъл: " Горката ми лодка ", и до момента в който щраках превключвателите, с цел да видя кои уреди към момента работят, тя се трансформира в нещо като напев: " Горката ми лодка, горката, горката ми лодка! ". Сетивата ми бяха като притъпени и към момента не можех да се отърся изцяло от дрямката; даже не ми мина през разум да бъда уплашена. Мислите ми се въртяха само към " Елас Пинк Лейди ".
Като дишах надълбоко, с цел да успокоя треперещите си ръце, взех радиостанцията, с цел да се обадя на кораба, а след това сграбчих и телефона да оповестя на баща за случилото се. " Добре съм – споделих му аз. – Нищо ми няма, само че ни блъсна транспортен съд и мачтата падна. "
Отново на палубата, сама и на доста благи от сушата, ми бяха нужни към два часа, с цел да я разчистя малко по малко, да привържа изпочупения такелаж и да отрежа заплетения кливер. Начесто поспирах, с цел да бълвам, надвесена през борда – гаденето от по-рано беше прераснало в същинска морска болест. Накрая възпламених мотора и с негова помощ изминах шестте часа път до Голд Коуст. Колко бързо се промени всичко!
Пред мен се простираха минимум 23 000 морски благи необитаем океан, гневни стихии и рискът от не един нокдаун. Но в оня ден се съмнявах, че през месеците, които ме чакаха сама в морето, ще има нещо толкоз мъчно, колкото това да държа главата си високо вдигната, до момента в който отправям осакатената " Елас Пинк Лейди " сред вълноломите на Голд Коуст, откакто видях множеството, обрамчило реката, флотилията от лодки, пристигнали да позяпат, и ударната група на очакващите медии.
Повече за книгата ще намерите тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ