Човекът, който задаваше мъчни въпроси
На 14 юли 2018 година се навършват 100 години от рождението на един от най-великите кино стилисти на всички времена – Ингмар Бергман. Честването на това значимо за киното е измежду акцентите в програмата на CineLibri 2018. Фестивалът ще предложи кинопанорама с негови филми. По мотив годишнината преди броени дни " Колибри " пусна ново издание на автобиографията на режисьора " Латерна магика ", оповестиха от издателството.
Автобиографията наблюдава живота на режисьора от детските години в шведската провинция, през работата му в театъра, до триумфите в киното и бурните му сантиментални истории. Бергман си спомня свои прекарвания и положения посредством поредност от разтърсващи ретроспекции, които документират някои от най-важните моменти в историята на киното на XX век.
Той придобива международна популярност с филми като " Седмият щемпел ", " Поляната с дивите ягоди ", " Есенна соната ", " Персона ", " Шепот и крясъци ", " Сцени от един фамилен живот ", " Фани и Александър "...
" Дневник " разгласява послеслова на американския режисьор Уди Алън към книгата на Бергман. Откъсът е възложен от издателството:
Човекът, който задаваше мъчни въпроси
Новината, че Бергман е умрял, стигна до мен в Овиедо – приятно градче в Северна Испания, където фотографирам филм. На самата снимачна площадка ми бе показано телефонно известие от общ другар. Веднъж Бергман ми сподели, че не желал да почине в безоблачен ден, а откакто не бях на мястото, можех единствено да се надявам да е получил унилото време, обичано на всички кинорежисьори.
И преди съм го казвал на хора, които имат сантиментална визия за създателя и обожествяват процеса на творене: пристигна ли краят, изкуството ти не те избавя. Каквито и сублимни творби да имаш зад тила си (а Бергман ни подари палитра от кино шедьоври), те не те опазват от съдбовното почукване на вратата, което прекъсва рицаря и приятелите му в края на Седмият щемпел. И така, в юлски ден, посред лятото, Бергман – този популярен кино стихотворец на живота на смъртните, не можа да отсрочи личния си неминуем шахмат и най-прекрасният основател на кино в границите на моя живот си отиде.
Шегувал съм се по какъв начин изкуството е католицизмът на интелектуалеца – т.е., едно пожелателно поверие за задгробен живот. Още по-доброто от това да живееш в сърцата и мозъците на хората е да живееш в личния си апартамент – по този начин го показах. И, то се знае, филмите на Бергман ще продължат да живеят, ще бъдат показвани в музеи и по малкия екран, ще бъдат продавани дивидита с тях, само че откакто познавах индивида, наясно съм, че това е прекомерно незадоволителна отплата, и съм сигурен, че той с удоволствие би изтъргувал всеки от филмите си за една спомагателна година живот. Това би му осигурило още шейсетина рождени дни, та да продължи да прави кино – забележителна креативна продукция. У мен няма подозрение, че точно по този начин би използвал даденото му време – щеше да прави това, което най-вече обичаше: да снима филми.
Бергман обичаше самия работен развой. Малко го вълнуваше реакцията на филмите му. Радваше се, когато биваше оценен, само че, както един път ми сподели: " Ако не им хареса мой филм, това ме тормози към 30 секунди ". Не се интересуваше от касовия триумф и въпреки че продуцентите и разпространителите му звъняха да му оповестят приходите от първия уикенд, на него му влизаше в едното ухо и излизаше от другото. Казваше: " Към средата на седмицата оптимистичните им прогнози ще се стопят ". Обичаше похвалите на критиците, само че и за секунда не изпитваше нужда от тях и въпреки да му се искаше публиката да хареса филмите му, не всеки път ги правеше лесни за нея.
Но на тези, които разсъждаваха над тях, усилието се отплащаше. Например, когато схванеш, че двете дами в Мълчанието са два воюващи аспекта на една и съща жена, другояче енигматичният филм ти се разкрива като по чудо. Или в случай че си попрочел датските философи, преди да гледаш Седмият щемпел или Лицето, това безспорно ти е от помощ, и въпреки всичко е удивително по какъв начин дарбата му на повествовател държи публиката прикована и изцяло превзета от сложната материя в творбите му. Чувал съм хора да споделят, когато излизат от прожекция на негов филм: " Не проумях до дъно всичко забелязано, само че бях на ръба на седалката при всеки кадър ".
Бергман бе правилен на театралния метод, той бе също по този начин и прелестен театрален режисьор, само че филмовите му произведения не почиваха единствено на театъра – те черпеха своето ентусиазъм от живопис, музика, литература и философия. В работата си изследваше най-дълбоките безпокойства на хората, доста постоянно създавайки проникновена кино лирика: смъртната природа на индивида, любовта, изкуството, мълчанието на Бог, компликациите в човешките връзки, мъката на религиозните подозрения, провалилия се брак, неспособността на хората да споделят едни с други.
При всичко това той беше сърдечен и занимателен човек с възприятие за комизъм, нерешителен в големия си гений, постоянно попадащ в плен на дамите. Запозналият се с него не бе допускан завчас в креативния храм на този застрашителен, внушаващ почит, тъмен и замислен талант, изразяващ комплицирани прозрения с шведски акцент по отношение на ужасната орис на индивида в една неприветлива галактика. Ставаше по-скоро по този начин: " Уди, постоянно имам един малоумен сън, в който ходя на снимачната площадка, с цел да върша филм, а не мога да реша къде да слага камерата; въпросът е, че ме бива в тази работа и я правя от години. Ти имал ли си такива смущаващи сънища? ", или " Според теб дали ще бъде забавно да се направи филм, в който камерата не помръдва и на сантиметър, а актьорите влизат и излизат от кадър? Или хората просто иска ми се смеят? ".
Какво казваш по телефона на талант? Не намирах концепцията за добра, само че нищо чудно в неговите ръце тя да се превърнеше в нещо особено. Та нали словесността, изобретена от него, с цел да стига до психически дълбини у актьорите, също би звучала неуместно за учещите кинорежисура в правоверен жанр. Във филмовия институт (бях прекомерно бързо изхвърлен от Нюйоркския университет, където учех кино през 50-те години) ударението постоянно беше върху придвижването. Това са движещи се картини – по този начин бе преподавано на студентите – и камерата би трябвало да се движи. И преподавателите бяха прави. Но Бергман застопоряваше камерата върху лицето на Лив Улман или върху лицето на Биби Андершон, минаваше време и още време, без тя да помръдне, а резултатът беше висш и неповторим. Засмукан си в облика и освен не си отегчен, а си разчувствуван.
При всичките си странности, религиозни и метафизичен мании, Бергман е роден повествовател на истории, който по самата си природа е занимателен даже когато си е наумил да драматизира концепциите на Ницше или Киркегор. Водехме дълги телефонни диалози с него. Той ми звънеше от острова, където живееше. Така и не се отзовах на поканата му да го посетя, тъй като пътуването със аероплан ме тормози, а още по-малко ме блазнеше да хвърча с дребна машина до някакво затънтено островче покрай Русия, с цел да бъда нагостен с обяд от кисело мляко, както си представях. Винаги обсъждахме филми и, то се знае, оставях него да приказва повече, тъй като се усещах фаворизиран да слушам неговите мисли и хрумвания. Той всеки ден си устройваше прожекции на филми самичък за себе си и не му омръзваше да гледа, освен това от всевъзможни жанрове – неми и с диалект. За да се приспи, си пускаше нещо, което няма да го ангажира с мисли и ще облекчи напрежението му – примерно филм за Джеймс Бонд.
Като всички велики кино стилисти от ранга на Фелини, Антониони и Бунюел, Бергман си имаше своите критици. Но като се оставят встрани инцидентни несполуки, филмите на всички тези създатели са резонирали надълбоко у милиони хора по света. И таман тези, които най-добре познават киното, самите основатели на филми – режисьори, сценаристи, артисти, оператори, монтажисти, – са може би най-големите поклонници на работата на Бергман.
Тъй като в продължение на десетилетия го бях възхвалявал въодушевено, когато той умря, потърсиха ме от доста вестници и списания за мнения и изявленията. Сякаш можех да прибавя нещо стойностно към мрачната вест, с изключение на още един път да изразя възторга си от величието му. Питаха какво въздействие ми е оказал. Не би могъл да ми повлияе, отговорих – той беше талант, а аз не съм; гениалността не се научава, нито магията ѝ може да бъде излъчена.
Когато филмите на Бергман се появиха в арт кината на Ню Йорк, аз бях млад комедиен създател и комедиант в нощни клубове. Може ли нечия работа да бъде повлияна от Граучо Маркс и Ингмар Бергман? Все отново съумях да попия нещо от него – нещо, независещо от талант или даже от гений, а такова, което може да се научи и развие. Става дума за това, което в най-общи линии може да бъде разказано като трудова нравственос, само че всъщност си е чисто и просто дисциплинираност. От образеца му се поучих да давам най-хубавото, на което съм кадърен, във всеки един миг, да не се поддавам на глупавия свят на шлагери и провали, да не се изкушавам да играя ролята на блестящия кинорежисьор, а да си върша кино лентата и след това да преминавам към идващия. Бергман сътвори към 60 кино лентата в своя живот, а аз – 38. Ако не мога да настигна качеството му, то нека най-малко приближа неговото количество.
2007 година
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (934)
Автобиографията наблюдава живота на режисьора от детските години в шведската провинция, през работата му в театъра, до триумфите в киното и бурните му сантиментални истории. Бергман си спомня свои прекарвания и положения посредством поредност от разтърсващи ретроспекции, които документират някои от най-важните моменти в историята на киното на XX век.
Той придобива международна популярност с филми като " Седмият щемпел ", " Поляната с дивите ягоди ", " Есенна соната ", " Персона ", " Шепот и крясъци ", " Сцени от един фамилен живот ", " Фани и Александър "...
" Дневник " разгласява послеслова на американския режисьор Уди Алън към книгата на Бергман. Откъсът е възложен от издателството:
Човекът, който задаваше мъчни въпроси
Новината, че Бергман е умрял, стигна до мен в Овиедо – приятно градче в Северна Испания, където фотографирам филм. На самата снимачна площадка ми бе показано телефонно известие от общ другар. Веднъж Бергман ми сподели, че не желал да почине в безоблачен ден, а откакто не бях на мястото, можех единствено да се надявам да е получил унилото време, обичано на всички кинорежисьори.
И преди съм го казвал на хора, които имат сантиментална визия за създателя и обожествяват процеса на творене: пристигна ли краят, изкуството ти не те избавя. Каквито и сублимни творби да имаш зад тила си (а Бергман ни подари палитра от кино шедьоври), те не те опазват от съдбовното почукване на вратата, което прекъсва рицаря и приятелите му в края на Седмият щемпел. И така, в юлски ден, посред лятото, Бергман – този популярен кино стихотворец на живота на смъртните, не можа да отсрочи личния си неминуем шахмат и най-прекрасният основател на кино в границите на моя живот си отиде.
Шегувал съм се по какъв начин изкуството е католицизмът на интелектуалеца – т.е., едно пожелателно поверие за задгробен живот. Още по-доброто от това да живееш в сърцата и мозъците на хората е да живееш в личния си апартамент – по този начин го показах. И, то се знае, филмите на Бергман ще продължат да живеят, ще бъдат показвани в музеи и по малкия екран, ще бъдат продавани дивидита с тях, само че откакто познавах индивида, наясно съм, че това е прекомерно незадоволителна отплата, и съм сигурен, че той с удоволствие би изтъргувал всеки от филмите си за една спомагателна година живот. Това би му осигурило още шейсетина рождени дни, та да продължи да прави кино – забележителна креативна продукция. У мен няма подозрение, че точно по този начин би използвал даденото му време – щеше да прави това, което най-вече обичаше: да снима филми.
Бергман обичаше самия работен развой. Малко го вълнуваше реакцията на филмите му. Радваше се, когато биваше оценен, само че, както един път ми сподели: " Ако не им хареса мой филм, това ме тормози към 30 секунди ". Не се интересуваше от касовия триумф и въпреки че продуцентите и разпространителите му звъняха да му оповестят приходите от първия уикенд, на него му влизаше в едното ухо и излизаше от другото. Казваше: " Към средата на седмицата оптимистичните им прогнози ще се стопят ". Обичаше похвалите на критиците, само че и за секунда не изпитваше нужда от тях и въпреки да му се искаше публиката да хареса филмите му, не всеки път ги правеше лесни за нея.
Но на тези, които разсъждаваха над тях, усилието се отплащаше. Например, когато схванеш, че двете дами в Мълчанието са два воюващи аспекта на една и съща жена, другояче енигматичният филм ти се разкрива като по чудо. Или в случай че си попрочел датските философи, преди да гледаш Седмият щемпел или Лицето, това безспорно ти е от помощ, и въпреки всичко е удивително по какъв начин дарбата му на повествовател държи публиката прикована и изцяло превзета от сложната материя в творбите му. Чувал съм хора да споделят, когато излизат от прожекция на негов филм: " Не проумях до дъно всичко забелязано, само че бях на ръба на седалката при всеки кадър ".
Бергман бе правилен на театралния метод, той бе също по този начин и прелестен театрален режисьор, само че филмовите му произведения не почиваха единствено на театъра – те черпеха своето ентусиазъм от живопис, музика, литература и философия. В работата си изследваше най-дълбоките безпокойства на хората, доста постоянно създавайки проникновена кино лирика: смъртната природа на индивида, любовта, изкуството, мълчанието на Бог, компликациите в човешките връзки, мъката на религиозните подозрения, провалилия се брак, неспособността на хората да споделят едни с други.
При всичко това той беше сърдечен и занимателен човек с възприятие за комизъм, нерешителен в големия си гений, постоянно попадащ в плен на дамите. Запозналият се с него не бе допускан завчас в креативния храм на този застрашителен, внушаващ почит, тъмен и замислен талант, изразяващ комплицирани прозрения с шведски акцент по отношение на ужасната орис на индивида в една неприветлива галактика. Ставаше по-скоро по този начин: " Уди, постоянно имам един малоумен сън, в който ходя на снимачната площадка, с цел да върша филм, а не мога да реша къде да слага камерата; въпросът е, че ме бива в тази работа и я правя от години. Ти имал ли си такива смущаващи сънища? ", или " Според теб дали ще бъде забавно да се направи филм, в който камерата не помръдва и на сантиметър, а актьорите влизат и излизат от кадър? Или хората просто иска ми се смеят? ".
Какво казваш по телефона на талант? Не намирах концепцията за добра, само че нищо чудно в неговите ръце тя да се превърнеше в нещо особено. Та нали словесността, изобретена от него, с цел да стига до психически дълбини у актьорите, също би звучала неуместно за учещите кинорежисура в правоверен жанр. Във филмовия институт (бях прекомерно бързо изхвърлен от Нюйоркския университет, където учех кино през 50-те години) ударението постоянно беше върху придвижването. Това са движещи се картини – по този начин бе преподавано на студентите – и камерата би трябвало да се движи. И преподавателите бяха прави. Но Бергман застопоряваше камерата върху лицето на Лив Улман или върху лицето на Биби Андершон, минаваше време и още време, без тя да помръдне, а резултатът беше висш и неповторим. Засмукан си в облика и освен не си отегчен, а си разчувствуван.
При всичките си странности, религиозни и метафизичен мании, Бергман е роден повествовател на истории, който по самата си природа е занимателен даже когато си е наумил да драматизира концепциите на Ницше или Киркегор. Водехме дълги телефонни диалози с него. Той ми звънеше от острова, където живееше. Така и не се отзовах на поканата му да го посетя, тъй като пътуването със аероплан ме тормози, а още по-малко ме блазнеше да хвърча с дребна машина до някакво затънтено островче покрай Русия, с цел да бъда нагостен с обяд от кисело мляко, както си представях. Винаги обсъждахме филми и, то се знае, оставях него да приказва повече, тъй като се усещах фаворизиран да слушам неговите мисли и хрумвания. Той всеки ден си устройваше прожекции на филми самичък за себе си и не му омръзваше да гледа, освен това от всевъзможни жанрове – неми и с диалект. За да се приспи, си пускаше нещо, което няма да го ангажира с мисли и ще облекчи напрежението му – примерно филм за Джеймс Бонд.
Като всички велики кино стилисти от ранга на Фелини, Антониони и Бунюел, Бергман си имаше своите критици. Но като се оставят встрани инцидентни несполуки, филмите на всички тези създатели са резонирали надълбоко у милиони хора по света. И таман тези, които най-добре познават киното, самите основатели на филми – режисьори, сценаристи, артисти, оператори, монтажисти, – са може би най-големите поклонници на работата на Бергман.
Тъй като в продължение на десетилетия го бях възхвалявал въодушевено, когато той умря, потърсиха ме от доста вестници и списания за мнения и изявленията. Сякаш можех да прибавя нещо стойностно към мрачната вест, с изключение на още един път да изразя възторга си от величието му. Питаха какво въздействие ми е оказал. Не би могъл да ми повлияе, отговорих – той беше талант, а аз не съм; гениалността не се научава, нито магията ѝ може да бъде излъчена.
Когато филмите на Бергман се появиха в арт кината на Ню Йорк, аз бях млад комедиен създател и комедиант в нощни клубове. Може ли нечия работа да бъде повлияна от Граучо Маркс и Ингмар Бергман? Все отново съумях да попия нещо от него – нещо, независещо от талант или даже от гений, а такова, което може да се научи и развие. Става дума за това, което в най-общи линии може да бъде разказано като трудова нравственос, само че всъщност си е чисто и просто дисциплинираност. От образеца му се поучих да давам най-хубавото, на което съм кадърен, във всеки един миг, да не се поддавам на глупавия свят на шлагери и провали, да не се изкушавам да играя ролята на блестящия кинорежисьор, а да си върша кино лентата и след това да преминавам към идващия. Бергман сътвори към 60 кино лентата в своя живот, а аз – 38. Ако не мога да настигна качеството му, то нека най-малко приближа неговото количество.
2007 година
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (934)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ