На 10 ноември 1989 г. прословутият идеологически призрак на Маркс

На 10 ноември 1989 г. прословутият идеологически призрак на Маркс ...

Синята бездна.


На 10 ноември 1989 г. прословутият идеологически призрак на Маркс и Енгелс – призракът на комунизма – спира да броди из България. Тоталитарната доктрина по съветски модел не само у нас, но и в цяла Източна Европа рухва под напора на обществата от социалистическия лагер, който вече недвусмислено вижда своето бъдеще не посредством марксистко-ленинската догматика, а посредством изграждането и утвърждаването на една европейска демократична и подчинена на върховенството на закона система.

Както е известно, с фактическото и символично рухване на Берлинската стена, в социалистическите общества започват да назряват и да се формират първите организирани антикомунистически движения, насочени срещу репресивния апарат на еднопартийните режими. В Румъния възниква Фронтът за национално спасение, в Полша е профсъюзът ,,Солидарност’’, който по онова време е с централна роля за прокарването и затвърждаването на новия демократичен ред в източноевропейските държави. В Естония, Латвия, Унгария също се зараждат първите граждански движения, които настояват за равни социални, политически и икономически права и най-вече отмяна на диктатурното статукво.

Като логична реакция на събитията в Източна Европа в България на 7 декември 1989 г. се ражда Съюзът на демократичните сили. В състава на новосформираното образувание влизат икономически сдружения, правни и екологични организации, студентски дружества, граждански инициативи, партии от миналото, както и организации, свързани със защита правата на човека. От този момент нататък в България ще бъде наложен двуполюсният модел на политическо съревнование между СДС и вече преименуваната БСП – период, който ще продължи до настъпването на новото хилядолетие.

Днес – почти трийсет години по-късно – от същото онова СДС, което взима активно участие по време на разговорите с БСП на т.нар. Кръгла маса и е с основен принос за демократизацията на политическия и обществен живот у нас, са останали само спомените за историческите им заслуги. Защото към днешна дата СДС е просто една изгубена в политическия и обществен миманс структура; структура, която буквално се е разпаднала на съставните си елементи и се лута с почти политическа безнадеждност някъде там в бездната на дясното политическо пространство.

Повече от очевидно е, че към момента десният политически спектър е доминиран изцяло от ГЕРБ и едва ли в близките години тенденцията ще се промени в някаква друга посока. С течение на годините от СДС допуснаха фаталната грешка собствените им интереси и властови апетити да вземат превес над общополитическия консенсус, което доведе до неизбежното раздробяване на някогашния обединен демократичен блок.
Така в един момент дясното пространсто се оказа заето едновременно от СДС, ОДС и ДСБ – три партии, споделящи на пръв поглед общите идеологически ценности на демокрацията, но въпреки това отделени една от друга заради разлика във визиите им, колкото и парадоксално да звучи.

До голяма степен именно това разцепление и тази колизия  в СДС отблъсна и разедини значителна част от твърдия син електорат в обществото. Това на практика доведе до разтварянето на непреодолима бездна между избирателите и – казано директно – фрагментите на СДС. С други думи, някогашният блок загуби политическия си авторитет, а оттам и своята партийна легитимация сред симпатизантите си.

След като 42-рото Народно събрание остава без народни представители от СДС, ДСБ или ОДС, то 43-тото е белязано от присъствието на Реформаторския блок – коалиция, в която освен вече добре познатото СДС влиза и новият десен проект на Меглена Кунева – Движение ,,България на гражданите’’ (ДБГ). Проект, който към ден-днешен също е безвъзвратно загубен от политическата карта на България и също толкова убедително отсъстващ от десния спектър.

Независимо дали става дума за СДС, ДСБ или ДБГ, всяка една от тях трудно би съумяла оттук-нататък да влезе в играта на голямата политика – не само заради кризисно ниското им доверие сред не по-малко фрагментирания им електорат, но и чисто имиджово тези партии не могат да представят на обществото нов ,,син кинжал’’, т.е. такова лице, с което да бъде асоциирана някаква промяна или поне да бъде дадена заявка за такава. Ако навремето СДС биваше представлявано и олицетворявано от фигури като Желю Желев, Иван Костов, Петър Стоянов или Надежда Михайлова, днес в редиците им просто липсва ярката визия на лидера, на авторитета – така, както например е Бойко Борисов за ГЕРБ или както в близкото минало беше Ахмед Доган за ДПС.

Вместо това в съвременното СДС (което, трябва да признаем, няма абсолютно никакви допирни точки с първообраза си от зората на прехода) конфликтите не са само на вербална основа, но дори могат да стигнат и до ниво на физическа саморазправа. Предвид всичко случващо се (или по-точно неслучващо се) в дясното пространство би било наивно да смятаме, че хегемонията на ГЕРБ ще бъде поставена под заплаха в тази част на политическия спектър. За момента нито СДС, нитоДСБ, нито ДБГ, нито която и да било друга дясна формация разполага с политическия ресурс да й се противопостави, защото на първо място гореизброените са лишени от може би най-ценния и съществен капитал в политиката – кадровия потенциал. А това от своя страна води до липсата на адекватна партийна, коалиционна и като цяло организационна стратегия.

Всъщност докато продължава липсата на алтернатива, идейна платформа и лидерска конкуренция, дясното политическо пространство в известен смисъл ще принадлежи на ГЕРБ, защото отвъд партията на Бойко Борисов ще има просто една празнина. Там ще зее една огромна синя бездна, която ще чака да бъде запълнена.
За предпочитане с европейски политики, а не с раздаване на юмручно правосъдие.

Източник: novini.bg