Синята бездна
На 10 ноември 1989 година прословутият идеологически фантом на Маркс и Енгелс – призракът на комунизма – стопира да броди из България. Тоталитарната теория по руски модел освен у нас, само че и в цяла Източна Европа рухва под напора на обществата от социалистическия лагер, който към този момент недвусмислено вижда своето бъдеще не чрез марксистко-ленинската догматика, а чрез построяването и одобряването на една европейска демократична и подчинена на върховенството на закона система.
Както е известно, с фактическото и алегорично срутване на Берлинската стена, в социалистическите общества стартират да назряват и да се образуват първите проведени антикомунистически придвижвания, ориентирани против репресивния уред на еднопартийните режими. В Румъния поражда Фронтът за национално избавление, в Полша е профсъюзът,,Солидарност’’, който по това време е с централна роля за прокарването и затвърждаването на новия либерален ред в източноевропейските страни. В Естония, Латвия, Унгария също се зараждат първите цивилен придвижвания, които упорстват за равни обществени, политически и стопански права и най-много анулация на диктатурното статукво.
Като разумна реакция на събитията в Източна Европа в България на 7 декември 1989 година се ражда Съюзът на демократичните сили. В състава на новосформираното образувание влизат стопански сдружения, правни и екологични организации, студентски сдружения, цивилен начинания, партии от предишното, както и организации, свързани със отбрана правата на индивида. От този миг нататък в България ще бъде натрапен двуполюсният модел на политическо състезание сред Съюз на демократичните сили и към този момент преименуваната Българска социалистическа партия – интервал, който ще продължи до настъпването на новото хилядолетие.
Днес – съвсем трийсет години по-късно – от същото това Съюз на демократичните сили, което взима интензивно присъединяване по време на диалозите с Българска социалистическа партия на така наречен Кръгла маса и е с главен принос за демократизацията на политическия и публичен живот у нас, са останали единствено спомените за историческите им заслуги. Защото към днешна дата Съюз на демократичните сили е просто една изгубена в политическия и публичен миманс структура; конструкция, която безусловно се е разпаднала на съставните си детайли и се лута с съвсем политическа безизходност някъде там в бездната на дясното политическо пространство.
Повече от явно е, че все още десният политически набор е доминиран напълно от ГЕРБ и надали в околните години наклонността ще се промени в някаква друга посока. С течение на годините от Съюз на демократичните сили позволиха съдбовната неточност личните им ползи и властови апетити да вземат превес над общополитическия консенсус, което докара до неизбежното накъсване на тогавашния единен либерален блок.
Така в един миг дясното пространсто се оказа заето по едно и също време от Съюз на демократичните сили, ОДС и ДСБ – три партии, споделящи на пръв взор общите идеологически полезности на демокрацията, само че все пак отделени една от друга поради разлика във визиите им, колкото и парадоксално да звучи.
До огромна степен точно това разединение и тази колизия в Съюз на демократичните сили отблъсна и разедини забележителна част от твърдия наследник електорат в обществото. Това на процедура докара до разтварянето на непреодолима пропаст сред гласоподавателите и – казано непосредствено – фрагментите на Съюз на демократичните сили. С други думи, тогавашният блок загуби политическия си престиж, а оттова и своята партийна легитимация измежду симпатизантите си.
След като 42-рото Народно заседание остава без народни представители от Съюз на демократичните сили, ДСБ или ОДС, то 43-тото е белязано от наличието на Реформаторския блок – коалиция, в която с изключение на към този момент добре познатото Съюз на демократичните сили влиза и новият десен план на Меглена Кунева – Движение,,България на гражданите’’ (ДБГ). Проект, който към ден-днешен също е окончателно изгубен от политическата карта на България и също толкоз безапелационно отсъстващ от десния набор.
Независимо дали става дума за Съюз на демократичните сили, ДСБ или ДБГ, всяка една от тях мъчно би съумяла оттук-нататък да влезе в играта на огромната политика – освен поради спешно ниското им доверие измежду не по-малко фрагментирания им електорат, само че и чисто имиджово тези партии не могат да показват на обществото нов,,син кинжал’’, т.е. такова лице, с което да бъде асоциирана някаква смяна или най-малко да бъде дадена поръчка за такава. Ако преди време Съюз на демократичните сили биваше представлявано и олицетворявано от фигури като Желю Желев, Иван Костов, Петър Стоянов или Надежда Михайлова, през днешния ден в редиците им просто липсва ярката визия на водача, на престижа – по този начин, както да вземем за пример е Бойко Борисов за ГЕРБ или както в близкото минало беше Ахмед Доган за Движение за права и свободи.
Вместо това в актуалното Съюз на демократичните сили (което, би трябвало да признаем, няма безусловно никакви допирни точки с първообраза си от зората на прехода) споровете не са единствено на вербална основа, само че даже могат да стигнат и до равнище на физическа разпра. Предвид всичко протичащо се (или по-точно неслучващо се) в дясното пространство би било наивно да считаме, че хегемонията на ГЕРБ ще бъде сложена под опасност в тази част на политическия набор. За момента нито Съюз на демократичните сили, нитоДСБ, нито ДБГ, нито която и да било друга дясна групировка разполага с политическия запас да й се опълчи, тъй като преди всичко гореизброените са лишени от може би най-ценния и значителен капитал в политиката – кадровия капацитет. А това от своя страна води до неналичието на съответна партийна, съдружна и като цяло организационна тактика.
Всъщност до момента в който продължава неналичието на опция, идейна платформа и лидерска конкуренция, дясното политическо пространство в прочут смисъл ще принадлежи на ГЕРБ, тъй като оттатък партията на Бойко Борисов ще има просто една празнота. Там ще зее една голяма синя пропаст, която ще чака да бъде запълнена.
За предпочитане с европейски политики, а не с разпределяне на юмручно правораздаване.
Както е известно, с фактическото и алегорично срутване на Берлинската стена, в социалистическите общества стартират да назряват и да се образуват първите проведени антикомунистически придвижвания, ориентирани против репресивния уред на еднопартийните режими. В Румъния поражда Фронтът за национално избавление, в Полша е профсъюзът,,Солидарност’’, който по това време е с централна роля за прокарването и затвърждаването на новия либерален ред в източноевропейските страни. В Естония, Латвия, Унгария също се зараждат първите цивилен придвижвания, които упорстват за равни обществени, политически и стопански права и най-много анулация на диктатурното статукво.
Като разумна реакция на събитията в Източна Европа в България на 7 декември 1989 година се ражда Съюзът на демократичните сили. В състава на новосформираното образувание влизат стопански сдружения, правни и екологични организации, студентски сдружения, цивилен начинания, партии от предишното, както и организации, свързани със отбрана правата на индивида. От този миг нататък в България ще бъде натрапен двуполюсният модел на политическо състезание сред Съюз на демократичните сили и към този момент преименуваната Българска социалистическа партия – интервал, който ще продължи до настъпването на новото хилядолетие.
Днес – съвсем трийсет години по-късно – от същото това Съюз на демократичните сили, което взима интензивно присъединяване по време на диалозите с Българска социалистическа партия на така наречен Кръгла маса и е с главен принос за демократизацията на политическия и публичен живот у нас, са останали единствено спомените за историческите им заслуги. Защото към днешна дата Съюз на демократичните сили е просто една изгубена в политическия и публичен миманс структура; конструкция, която безусловно се е разпаднала на съставните си детайли и се лута с съвсем политическа безизходност някъде там в бездната на дясното политическо пространство.
Повече от явно е, че все още десният политически набор е доминиран напълно от ГЕРБ и надали в околните години наклонността ще се промени в някаква друга посока. С течение на годините от Съюз на демократичните сили позволиха съдбовната неточност личните им ползи и властови апетити да вземат превес над общополитическия консенсус, което докара до неизбежното накъсване на тогавашния единен либерален блок.
Така в един миг дясното пространсто се оказа заето по едно и също време от Съюз на демократичните сили, ОДС и ДСБ – три партии, споделящи на пръв взор общите идеологически полезности на демокрацията, само че все пак отделени една от друга поради разлика във визиите им, колкото и парадоксално да звучи.
До огромна степен точно това разединение и тази колизия в Съюз на демократичните сили отблъсна и разедини забележителна част от твърдия наследник електорат в обществото. Това на процедура докара до разтварянето на непреодолима пропаст сред гласоподавателите и – казано непосредствено – фрагментите на Съюз на демократичните сили. С други думи, тогавашният блок загуби политическия си престиж, а оттова и своята партийна легитимация измежду симпатизантите си.
След като 42-рото Народно заседание остава без народни представители от Съюз на демократичните сили, ДСБ или ОДС, то 43-тото е белязано от наличието на Реформаторския блок – коалиция, в която с изключение на към този момент добре познатото Съюз на демократичните сили влиза и новият десен план на Меглена Кунева – Движение,,България на гражданите’’ (ДБГ). Проект, който към ден-днешен също е окончателно изгубен от политическата карта на България и също толкоз безапелационно отсъстващ от десния набор.
Независимо дали става дума за Съюз на демократичните сили, ДСБ или ДБГ, всяка една от тях мъчно би съумяла оттук-нататък да влезе в играта на огромната политика – освен поради спешно ниското им доверие измежду не по-малко фрагментирания им електорат, само че и чисто имиджово тези партии не могат да показват на обществото нов,,син кинжал’’, т.е. такова лице, с което да бъде асоциирана някаква смяна или най-малко да бъде дадена поръчка за такава. Ако преди време Съюз на демократичните сили биваше представлявано и олицетворявано от фигури като Желю Желев, Иван Костов, Петър Стоянов или Надежда Михайлова, през днешния ден в редиците им просто липсва ярката визия на водача, на престижа – по този начин, както да вземем за пример е Бойко Борисов за ГЕРБ или както в близкото минало беше Ахмед Доган за Движение за права и свободи.
Вместо това в актуалното Съюз на демократичните сили (което, би трябвало да признаем, няма безусловно никакви допирни точки с първообраза си от зората на прехода) споровете не са единствено на вербална основа, само че даже могат да стигнат и до равнище на физическа разпра. Предвид всичко протичащо се (или по-точно неслучващо се) в дясното пространство би било наивно да считаме, че хегемонията на ГЕРБ ще бъде сложена под опасност в тази част на политическия набор. За момента нито Съюз на демократичните сили, нитоДСБ, нито ДБГ, нито която и да било друга дясна групировка разполага с политическия запас да й се опълчи, тъй като преди всичко гореизброените са лишени от може би най-ценния и значителен капитал в политиката – кадровия капацитет. А това от своя страна води до неналичието на съответна партийна, съдружна и като цяло организационна тактика.
Всъщност до момента в който продължава неналичието на опция, идейна платформа и лидерска конкуренция, дясното политическо пространство в прочут смисъл ще принадлежи на ГЕРБ, тъй като оттатък партията на Бойко Борисов ще има просто една празнота. Там ще зее една голяма синя пропаст, която ще чака да бъде запълнена.
За предпочитане с европейски политики, а не с разпределяне на юмручно правораздаване.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ