Музата на режисьора Дейвид Линч“ за градовете, усетени в полусън,

„ Музата на режисьора Дейвид Линч “ за градовете, усетени в полусън, за „ Туин Пийкс “, Тами Престън и Албърт Розенфилд, за Джон Париш и Бристъл като музикална галактика, за природосъобразните погребения и за предизвикването да се озовеш на непозната територия в живота и в изкуството. В едночасов диалог с Цветан Цветанов по телефона


Криста Бел идва за първи път в България този петък. С песните от новия си албум We Dissolve , продуциран от Джон Париш , с чието име (и като продуцент, и като студиен музикант) свързваме не един и два основни албума на актьори от категорията на Трейси Чапман, Goldfrap, Рокиа Траоре, 16 Horsepower и, несъмнено, Пи Джей Харви . В We Dissolve съставът е не по-малко впечатляващ – задоволително е да споменем единствено почетните участия на Ейдриън Ътли от Portishead и Джеф Даунс от Yes и Asia . Към тези имена, поглеждайки обратно в биографията на Криста Бел, можем да прибавим и Пат Мастелото и самия Линч като съавтор и китарист в предходните й албуми. И още доста пластове: духовете на Фелини и Джанго Райнхарт в първата група на Криста Бел от края на 90-те 8 ½ Souvenirs … Пластът „ Туин Пийкс “ , естествено. Но и голям брой други неподозирани ъгли и истории. Самата тя е най-малко толкоз забавна като събеседник, колкото е красива и магнетична. Преживява концертите си, пътешествията си, турнетата си – особеният боязън в гласа й, когато приказва за тях, няма по какъв начин да бъде предаден тук в писмен тип, само че дано ви опиша в няколко фрази по какъв начин стартира диалогът ни и мисля, че сами ще се ориентирате…
Осем часа разлика: София, по здрач, в Сан Антонио Тексас, късен предиобед… 15-то позвъняване на телефона на Криста Бел: няма неточност, тъй като гласът на телефонния секретар е нейният, няма по какъв начин да го сбъркате, само че и отговор никакъв. И откакто 20-те минути, отпуснати ни от мениджърите й, от дълго време са изтекли, тя връща обаждане… Симпатично сънена, Half Asleep, както се пее в една от новите й песни, с извънредно почитание и нотка на опрощение в гласа… Разбира се, незабавно предлагам да звънна след час или два, в случай че е по-удобно, само че тя незабавно: „ не, не, в този момент “, тъй като в това положение на границата сред съня и будното положение човек постоянно повече себе си и назовава тези моменти „ вълшебен “, „ пък, да забележим какво ще се получи “… Развълнувана е, споделя, както и цялата й група, че ще бъдат на ново за тях място като София. Аз пък й описвам историята за Сони Ролинс и за метода му да „ репетира “ за концерти като отива в бекстейджа, нахлупва си шапката на лицето и споделя на музикантите си да го разсънят 5 минути преди началото на концерта… И по този начин, започваме от градовете и метода, по който музикантът, пътуващ на турне, „ усеща “ и „ претърпява “ новите градове за късото време, което му е отредено да прекара там….
Да, само че такова е ситуацията. Трябва да усетя мястото някак. Дори просто като съм там. Чрез някаква осмоза… Като дойда, ще го усещам. И, уповавам се, ще си дремна. И ще усетя града по време н дрямката си. И след това ще се събудя и ще бъда някак освежена. Много от това чувство идва от мястото, където свириш и от хората, които срещаш. А също и от дребното време, в което мога да проучвам града… И след това идва концертът. Всички тези неща дружно оформят прекарването. Не е чак като да си бил в този град, само че има нещо доста особено въпреки всичко. Защото другояче можеше въобще в никакъв случай да не попадна в града ви. Благодарна съм даже и за шанса за това прекарване, само че излизането на сцената и тази среща с града ви, която става оттова, от сцената, е най-важното нещо за мен. Това е невероятен метод да усетиш мястото и хората, само че е и метода да се изразя и е… ами… нещо красиво. Май не съумявам да отговоря на нито един ваш въпрос, просто говоря… Всяко място, всеки град си има своя лична сила. Въпросът е дали участвам в задоволителна степен, с цел да усетя това, когато имам единствено тези къси прозорци от време. И това е нещо, което научих като пътуващ актьор: да взема оптималното от всеки миг на ново място. Дори от време на време това да значи доста малко сън, доста малко време и сила. След като правиш по този начин дълги години, се научаваш да изцеждаш есенцията от един град за късото време, което имаш. Има разнообразни способи, само че един от тях, който ми е доста скъп, е медитацията. Ако на това място мога да си направя медитацията, чувствам, че все едно имам портал и мога да се настроя на честотата на мястото. По метод, който ме удовлетворява. Няма значение какви магазини имате… или кафенетата, макар, че обичам да се разхождам по такива места. А вие академични град ли сте? Има ли доста младежи?

Да, може да се каже…

Чудесно. Защото обичам да зяпам хората. Да виждам по какъв начин са облечени, какво вършат, само че в случай че нямам време за това, обичам да усещам града през тишината. За мен това е напълно малко по-малко хубаво. Но има и едно друго нещо – с някои градове незабавно се усещаш свързан… И няма метод авансово да знаеш, че ще стане по този начин. Като среща с нов човек е, като да намериш нов другар. Понякога има една такава лекост - „ о, здравей ”. И когато това се случи с някой град, няма по какъв начин да си знаел, че по този начин ще стане, макар че постоянно си се надявал... А различен път усещаш почит, отиваш някъде и усещаш уважение. Не си наясно за какво и от кое място идва, но… Всички тези неща са чувства, които могат да те сполетят, когато пристигнеш някъде по пладне и съвсем незабавно по-късно имаш подготовка и саундчек. И от време на време незабавно по-късно би трябвало да се подготвя за концерта, с цел да дам всичко от себе си на сцената. Лудост е. Животът по време на турне е полуда, само че я има и тази хубост в него, тъй като пък съм на сцената и оттова мога да вземам участие в този различен вид продан, който е толкоз съкровен и толкоз бездънен, и толкоз огромна част от прекарването ми в избран град идва тъкмо оттова. Всеки град е друг, всяко място има своята лична сила и осцилация, от време на време го има даже чувството за познаване, различен път възприятие за знамение, от време на време съм тотално изтощена и изпадам в делириум и по този начин претърпявам мястото. До такава степен работя с живота си, с цел да имам тези евентуални прекарвания, преди турнетата месеци и месеци работя за тези моменти. С вас. Което, звучи трагично, само че е самата истина и за това пребивавам. Чакам нашия миг с неспокойствие, какъвто и да е той. А другояче, вярата ни е, че някой ден можем да станем толкоз сполучливи, че да си разрешаваме по два свободни дни на всяко място, където свирим. Защото това е доста скъпо, би трябвало да поемеш разноските на музикантите си… Но някой ден, уповавам се, ще пристигна време, когато мога да върша това и да имам завършения по градовете от турнето. И може би даже да се връщам, когато не съм на турне, по местата, с които съм усетила специфична връзка. Но, да, сякаш доста приказвам и не ви давам опция да поставите въпросите си…

А, мисля, че успяхте към този момент да отговорите на няколко въпроса, които имах на разум, преди да съм съумял да ги задам… Само една вметка: методът, по който преживявате градовете през съня и имагинерното за мен е доста подобен с метода по който един от обичаните ми писатели един път разказваше, че ги претърпява и даже основава отначало. Познато ли ви името Мирча Картареску?

Не, само че с интерес бих го прочела. Разбира се, през днешния ден в днешно време имаме голям достъп до разнообразни култури и изкуства, само че доста оценявам директните рекомендации. И това е и моят метод да попадам на забавни създатели. Не съм следвала в университет, след учебно заведение незабавно потеглих по турнета и получавам цялата си информация за актуалната просвета от устни рекомендации от хора, които срещам по време на турнетата си. Така че, в случай че донесете тази книга на концерта, ще съм доста благодарна…

Веднага ще пиша на Юлиан Морар, уредника на концерта в Букурещ, да откри британския превод на трилогията „ Ослепително “ на Картареску…

А, вие познавате Юлиан…

Да, той е и индивидът, който ме свърза с вашите сътрудници, за което съм му ужасно признателен.

А, това е отлично. Чудесно е да го знам. Обикновено сътрудниците ми се занимават с тези аспекти от турнетата, само че оценявам ужасно доста случаите, когато най-после аз и групата им се срещнем с промоутърите на място – и нормално това са хора, които работят с изключителна пристрастеност по организирането на концертите. И когато срещнах Юлиан на предходното ни турне, усетих, че той е тъкмо от тези хора – които влагат цялата си пристрастеност в организацията на подобен концерт и поставят специфични грижи за музикантите. И макар че нямах опция да опозная добре Букурещ предходната година при първия ни концерт там, Юлиан ни заведе на някои специфични места и почувствах града… Така че, един ден, когато можем да си го позволим, ще се връщаме и за по-дълго в тези градове.

Като приказваме за градове, какво Бристъл за вас? Там записахте новия си албум, само че също така Бристъл е дом на доста характерни жанрове, а и вие работите в албума си и с китариста на Portishead. Ако би трябвало да сравните записите на новия албум със записите на предходните ви два, какви съществени разлики бихте извели?

Написахме песните в Сан Антонио, Тексас. В Сан Антонио атмосферата е друга – има доста мексиканска храна, доста е топло, има горещина и подправки. Когато получихме удостоверение, че ще записваме музиката си с Джон в Бристъл, все едно чувства – за тексаската горещина и за свежия студ, синьото, кристалното, всички тези неща които асоциирам с Бристъл – се допълниха едно друго. Все едно загрявахме в Тексас и кристализирахме в Бристъл с насоките на Джон Париш. Това са две доста разнообразни среди и ми се стори уместно някак. В тексаското студио ходех по потници, беше задушно и горещо, потяхме се, и след това в Бристъл имам фотоси в студиото, което беше подземен в остаряла маза или противобомбено леговище, не съм сигурна какво беше – може би и двете,... та на тези фотоси съм в скиорско яке и наметната от горната страна с одеяло. Дъхът ми се вижда. И по този начин записвахме. Но беше някак идеално по този начин. Донесохме в Бристъл тези песни – диви зверчета, родени в потискащата тропическа горещина – с цел да оживеят. Това са крайности. И оттова идва съвършенството…

Тук е мястото да ви попитам и съответно за работата с продуцента Джон Париш по записите…

Джон Париш е един прелестен, непретенциозен човек. Той тихичко си работи – записва барабаните едновременно. Слуша тихичко демото, споделя „ имам концепция за барабаните, пуснете на запис и дайте да забележим какво ще стане “... И след това прави един съвършен дубъл. „ Чакай малко, “ – споделяме си – „ по какъв начин стана тая работа? “… В един миг го виждаме да си пие чая (понеже никой от нас не си усеща ръцете от студа)… и след това влиза вътре и ни разрушава с барабаните в един дубъл. И в този момент имаме основата за песента. Оттам започваме да строим. После разбираме, че Ейдриън Ътли от Portishead е на няколко минути от нас. Massive Attack пък са записвали албума си Mezzanine в едно студио на по-малко от 20 минути. Мислиш си за всичко това, а и всички планове, по които Дейвид … a-a-a… Джон… е работил... Примерно, разказваше ни за Goldfrap – „ да, свирих китара за това, бас за другото ”… A за мен това са все актьори, които са доста специфични и са ме повлияли – и то повече в живота, в сравнение с в музиката ми... Ако знаете какъв брой турнета съм прекарала с Massive Attack и Goldfrap в слушалките си. И с Пи Джей Харви… И в този момент се оказва, че всичко това се е записвало в радиус от няколко благи от мястото, на което ние работехме. Имах чувството, че това се е просмукало някак в моята работа – може да е единствено в главата ми, само че то там е всичко. Такъв беше Бристъл за мен, доста специфичен. Последния път, когато свирих в Бристъл, беше огромно шоу. Китаристът ми по този начин и не се появи. Трябваше да създадем концерта без китарист. Беше миг на доста значима смяна в живота ми – 4 декември 2012. А и Робърт Фрип беше в публиката тъкмо довечера. Което може и да е било повода китаристът ми да не се появи... Изсвирихме целия концерт без китарист, с Робърт Фрип в публиката, и най-после го попитахме не би ли желал да се качи на сцената. Но той отхвърли. Каза, че към този момент не свири онлайн. А повода да е в публиката навряно беше, че Пат Мастелото, барабанистът на „ Кинг Кримсън “, беше и наш барабанист по това време... Та това беше другият ми миг в Бристъл. Когато дойдохме да записваме, знаех, че за мен Бристъл е тежка територия. След този концерт през 2012 в никакъв случай повече не видяхме китариста си. Той беше значима част от живота ми и по-късно просто се движех по други релси. А Бристъл е от тия места, дето не се майтапят. Отиваш там и се случват огромни неща. Понякога неуютни. Записите на албума ни там също бяха неуютни. Нямах глас. Не можех да пея чак до последните 4 дни. А това в целия ми живот ми се е случвало единствено още един път и двата пъти това докара до огромни промени в живота ми. Та Бристъл за мен е тежко място, само че по този начин било писано. Такива неща вършат албумите мощни. Екстремните преживявания и чувството, че си изтикан към особени места. Необикновени места в живота ти, оттатък зоната на комфорта.

Щв ви върна няколко минути обратно, когато несъзнателно нарекохте Джон „ Дейвид “. Ако трябваше да сравните методите на работа на Джон Париш и на Дейвид Линч, какви акценти бихте сложили? Можем ли да твърдим, че това са два разнообразни интервала в кариерата ви или две успоредни линии, които си съществуват редом?

Хаха, не ви убягва нищо. Добре, всичко зависи от вероятността. Но несъмнено това са два обособени интервала. Близко един след различен, само че разнообразни. С Дейвид имаме тези доста дълги и протяжни способи за запис. Събираме се, водим надълбоко метафизичен диалози с кафе и след това вършим музика, в тази обстановка. Винаги се събираме с цел да пишем музика и имаме този развой, за който би трябвало да се свържем, да прекараме дружно време. После музиката идва като част от това прекарване. Процесът на подготвяне е друг. От деня, в който с Дейвид се срещнахме и написахме ария, досега в който приключихме последното си ЕР Somewhere In The Nowhere, приказваме за 17 години. В звукозаписното студио с Джон в Бристъл бяхме 17 дни. Та, част от разликите в методите са времето и скоростта на работа. Но в това време с Дейвид работим по всичко – мелодиите, настроението, работим върху алхимията, посредством която ще се свържем, с цел да достигнем приключения артикул, тъй като огромна част от работата се състоеше в това Дейвид да извади нещо от мен. Докато преди сесиите с Джон моят сътрудник в писането на песните (басистът Кристофър Смарт – б.а.) и аз се бяхме мъчили над всяка от мелодиите, бяхме към този момент мислили за аранжиментите и настроението. Изпращахме неща на Джон в една напълно друга фаза. Когато пристигнахме в Бристъл, работата с Джон беше друга. Той изглаждаше нашите груби джемове. С Дейвид все едно дружно се опитвахме да извадим този джем отдолу под земята. Това бяха разнообразни способи за основаване. С Дейвид имаме дълго култивирано другарство. Джон беше мигновено превъзходен. Моментално можахме да се сприятелим с него и беше толкоз леко да е в близост. Сприятелихме се в обедните почивки. А и на дребните туристически завършения, на които Джон по този начин обилно ни водеше из Бристъл. Не беше задължен да го прави, само че ни заведе на доста хубави места, а му отидохме и на посетители. Направи ни вечеря. Та, за седемнайсет дни с Джон се сприятелихме, само че с Дейвид имаме 17 години отлежало другарство. Това са разликите в звукозаписния развой. Но пък въпреки да е доста друго на доста равнища, избрах Джон, тъй като в музиката му има една непорочност, каквато има и в музиката на Дейвид. Това е належащо с цел да уравновеси моите пристрастености – аз бих насложила 16 вокала, бих накачулила толкоз неща по една ария, че тя да стане нещо напълно друго. И Джон, и Дейвид са страхотни в това да уловят есенцията, да те задържат сега, в който няма потребност да правиш куп неща или да караш нещата да се случват. Не страдат от изкушението незабавно да желаят нещо да трансформират, или да наслагат още пластове. Копнеят да задържат настроението и да не се поддадат на желанието да създадат куп промени и да прибавят куп принадлежности, единствено тъй като могат. Понеже Джон Париш, явно може да свири на всички принадлежности. И свири на тях добре. И в случай че искаше можеше да добави купища неща, само че тогава започваш да губиш това скъпо нещо, което песента е имала първоначално си. Та това са другите способи, по които тези двама толкоз надарени продуценти подхождат, само че, както виждаме, има и прилики, които ме притеглят мощно като създател на песни.

Да вземем различен аспект от работата ви с Линч - основаването на специфичен сътрудник Тами Престън, чиято роля играете в новия „ Туин Пийкс “: в случай че Тами е била основана с избрана цел, каква е била задачата и какъв брой се приближавате вие до тази героиня?

Мечтая да съм като Тами – с нейната принципност, всеотдайността й да доближи дъното на обещано нещо. Като Криста Бел аз съм старателна, само че се замесвам в толкоз доста неща. Тами има способността в действителност да се концентрира. Да не се разсейва. И това е прелестно качество – способността да се фокусираш е скъпо качество. Но е и разкош за мен. Като работещ музикант, би трябвало да мисля за толкоз доста неща. Тами се е трудила доста да убеди менторите си Албърт и Гордън да я оставят да посвети времето си и да се задълбочи. И тя това прави – не оставя непреобърнат камък. Това е нещо прелестно и мисля, че Гордън и Албърт в действителност ценят ентусиазма й. Паралелът е, че и двете попадаме в доста вълнуваща и нова обстановка с доста незнайни. За мен това беше да се забъркам с „ Туин Пийкс “ – нещо доста значимо. За Тами „ Синя роза “ е нещо доста значимо. За мен филмът „ Туин Пийкс “ е нещо доста значимо, а също и метод да си поканен в един свят с доста незнайни. Където моят личен опит и опитът на Тами са застрашени от евентуален провали и триумфи с огромна тежест, тъй като в тази нова територия има доста нещо. Има доста рискове и доста евентуално съвършени моменти и за двете. И Тами, и Криста Бел изцяло са се потопили в прекарването – със съзнанието, че има мистерии, които би трябвало да бъдат разгадани. И че разкритията могат да донесат стеснение, или даже болежка, само че такава е ориста ти: просто би трябвало да продължиш напред. Трябва да кажеш „ да, вътре съм, на всяко равнище ” и след това в действителност да си вътре. Защото това е единственият метод да усетиш благосъстоянието на това, което ти е препоръчано. Опасно е, само че е и толкоз скъпо и неизмеримо. И някак си стигнал до този миг, животът ти те е довел до него. Някак няма къде другаде да идеш, само че в това има хубост и най-после се предаваш. Даваш най-хубавото от себе си и чакаш да видиш какво ще стане.

Докато следяхме сериите на новия „ Туин Пйкс “, доста хора се притесняваха Тами да не изчезне безследно като други музиканти, играли през годините функции на ФБР-агенти във кино лентата – Дейвид Боуи или Крис Айзък…

Да, знам. Всички осъзнаваме тежестта на отговорността – какъв брой е голяма, само че и какъв брой е прелестна. Ако Тами изчезне, по този начин е било писано. Разбира се, не желая Тами да изчезва, само че тя изцяло се предава на ориста си. И ще разберем или от нашето, или от въображението на Дейвид, или пък ще имаме групова фикция, за това какво се случва на нашата Тами след края на сериала. Аз съм също толкоз любопитна, колкото са и всички останали. За мен ролята на Тами беше същинска изненада – нямах концепция, че животът ми ще се окаже толкоз обвързван по този метод с „ Туин Пийкс “. Едно нещо е да си почитател на „ Туин Пийкс “, само че това към този момент е друго равнище, прекомерно огромно е с цел да мога да го схвана даже, да го обхвана изцяло. Но да, случи се, сигурна съм, че се случи. И може би ще се случи отново, кой знае. Ще забележим. Аз си го представям.

Колко значим беше за вас сериалът в детството ви?

Въздействаше ми. Мога ли да кажа, че съм разбирала какво се случва в сериала? Не. Но бях залепена за екрана. Знаех, че желая да съм потопена във всеки миг. Тогава не можех да уловя нюансите и цялата дълбочина, многоизмерните аспекти. Схващах музиката и я усещах доста надълбоко. А вие, разбирахте ли го?

И аз го следях с огромен интерес, бях на 12 години, мисля, тогава. И откривам, че някои неща съм ги „ схванал “, не знам обаче дали това е точната дума, интуитивно. Т.е., разбирам го години по-късно. Но този филм работи по този метод.

Да. Този филм работи по този метод. Влиза ти под кожата на доста разнообразни равнища. Има доста разнообразни пластове, влиза в мозъка ти по доста разнообразни пътища. Остава с теб и те прави любопитен, кара те може би да мислиш за нещата от разнообразни ъгли. Дава ти нови житейски подходи. Много е специфичен. Много ми е любопитно по какъв начин би изглеждал в превод на български. Трябва да запитвам Дейвид. Може би будува нощем и се тревожи, дали хората са го разбрали вярно при превода. Лежи и се надява, че са уловили смисъла. Но пък, в един миг просто би трябвало да спреш да се тревожиш. Как би могъл да знае. Той не знае български.

За жал при започване на годината светът се раздели с Мигел Ферер (в ролята на специфичен сътрудник Албърт Розенфилд, един от най-запомнящите се персонажи в творчеството на Линч въобще). Какво можете да споделите от работа си с този популярен човек?

Ще се постарая да отговоря добре. Мисля, че това беше едно от най-хубавите неща в работата ми по „ Туин Пийкс “. Всеки път, когато приказваме с Дейвид след фотосите, стигаме до Мигел, тъй като и той по този начин го усеща. „ Туин Пийкс “ работи на толкоз доста равнища. И когато си помислиш за актьорите, които са били част от кино лентата, преди да прекосят оттатък, не може да не си помислиш, че има някакъв магнетизъм в „ Туин Пийкс “, и доста хора, които работят по кино лентата, тъкмо в същия миг житейски се намират доста покрай другата страна. Те дават на сериала един различен слой, който не може даже да се опише. Просто знаеш, че е там. Има някаква мощ, която не може да се купи, провежда или да бъде накарана да се появи. Или се появява, или не. И това, че Мигел участваше в сериала, в миг, когато му оставаше малко, и той го знаеше, и все пак работеше от сърце… Беше удивително да работя един до друг с него. Беше отлично да се работи с него. Беше толкоз мил. Знаеше, че за пръв път играя роля. Казваше ми, „ Хей, Криста Бел, свършихме с тази сцена и имаме време до идната. Ако искаш да си починеш в караваната, в този момент е моментът “… Защото аз просто се щурах по снимачната площадка. Нямах концепция какво върша. Обикалях и зяпах. Той ми даваше препоръки и ми помагаше да си науча репликите. Разказваше ми смайващи истории за остарелия Холивуд и Лос Анджелис: какви са били нещата и по какъв начин са се появили. И ги разказваше толкоз сладкодумно и с този негов глас. А аз си споделях: „ Как извадих тоя шанс? ”. Как стигнах до това състояние, в което Мигел Ферер, този същински холивудски аристократ, ми споделя истории за това какъв е бил градът преди... Той беше освен толкоз интелигентен и надарен, само че и наследник на Хосе Ферер и Роузмари Клуни. Като дете слушах Роузмари Клуни, тя остави отпечатък върху първата ни група. Възможността да работя с Мигел беше подарък. И всякога, когато с Дейвид приказваме за „ Туин Пийкс “, неизбежно стигаме до тематиката. Винаги стигаме до това, че двамата сме получили това време с Мигел и с героя му Албърт, и какъв брой скъпо е било това и какъв брой удивително, че сме работили с него толкоз скоро преди да ни напусне. Така че, да. Не знам дали отговорих на въпроса ви, само че актьорската работа с Мигел е като майсторски клас: да го наблюдаваш по какъв начин работи, по какъв начин се приготвя, да си с него, до момента в който си споделя репликите. Да работиш с индивида Мигел беше един необикновен подарък: поради характера му и поради опита му и това, което е виждал. А на прочувствено равнище съм признателна за комбинацията от всичко това. А и това да го има на екран, толкоз близко обвързван с моята героиня, все едно постоянно ще сме другари, това е кристализирало по този бездънен и хубав метод. Това е нещо в действителност скъпо и се усещам доста признателна.

С последния въпрос ви връщам към албума We Dissolve („ Ние се разтваряме “), който представяте на това турне, а и към едноименната ария. Сигурно всеки, който слуша песента има свои разнообразни асоциации, само че при всички положения заглавието носи своя философия…

Със сигурност. Даже може да ни върне към въпроса за Мигел. Има една такава концепция: може би от време на време, когато се приближиш до гибелта, изолацията и чувството за разлъка се разтварят и се приближаваш до истината на цялостната съгласуваност. И това постоянно ми минава през мозъка – разтварянето на това хиперсамосъзнание в едно групово съществуване. Това за мен е доста мощно. Има я и по-поетичната концепция – ние се разтваряме да вземем за пример в любовника си или в детето си, в някого, който усещаме толкоз непосредствен, че просто ставаме част от това създание. Все още с идентичността си, без да се разтваряме в човечеството като цяло, а в един човек, в който може би сме толкоз надълбоко влюбени, че не знаем къде започваме ние и къде свършва другият. Има такова разтваряне в любовта и грижата, да си толкоз обвързван в възприятията си с различен човек, че това да е по-голямо от чувството ти за самия себе си. А има и третата физиологична концепция, че се разтваряме откакто ни погребат в земята. Това е друга тематика, която ми е близка до сърцето. Другият ми бизнес е едно гробище за природосъобразни погребения в Сан Антонио. Ние не балсамираме и предлагаме единствено най-естествения метод да се върне човек в земята – тялото в пръстта, без отрови, ковчег или външен резервоар. Контейнерите са станали в този момент доста известни в Америка, за огромно страдание на земята и на хората, които не усещат връзка с телата на околните си, тъй като те са натъпкани с токсини. Сякаш сме решили, че това е чудноват метод да ги пратим в идващия им живот с този налуден обред да ги наливаме с токсини и да ги затваряме в токсични ковчези… Отклоних се. Бих желала телата просто да бъдат връщани в земята. И песента We Dissolve споделя за призрака на момиче, което поддържа връзка с обичания си, пристигнал да я посети на гробището. Тя се диви на любовта си и на чувството, че се разтваря в земята. Тя постепенно се разтваря. Някой ден и той ще се разтвори и тогава ще се съберат още веднъж.