Пуф-паф, начи!
- Моля, един билет до крайната гара със непокътнато място.
- Ще би трябвало – споделя касиерката – да доплатите и добавка за бърз трен.
- Защо? – запитвам я. – Нали това е най-обикновен пътнически трен!
- Така е, само че той може да стане бърз трен!
- Как по този начин пътнически трен ще стане бърз? – не разбрах аз.
- Ако началството подреди – ще стане. Такива са вътрешните ни правила!
- А в случай че не платя?
- Следващият, апелирам!
Влакът беше занемарен, остарял, доста очукан. На мястото, посочено в билета ми, седеше човек, който не беше податлив на никакви договаряния. Поклати глава и отсече:
- В този трен непокътнати места няма.
Застанах на един крайник в коридора, а влакът потегли напред. По едно време композицията забави ход посред полето, остана на място и спря да диша.
- Ще чакаме! – разгласи кондукторът. – Линията е затворена.
Попитах го:
- Колко време ще бъде това? Животът ни мина в очакване!
Кондукторът не трепна.
- Такива са разпоредбите. Като ни кажат да чакаме – чакаме. Когато ни пуснат – вървим напред.
- Ама – рекох – преди малко до нас мина един трен!
- Празен е – увери ме кондукторът – той минава, с цел да ревизира линията!
- Това са нелепости на квадрат – крещя му. – Даваме път на празен трен, а ние кибичим тука като обречени!
- Виж – вика кондукторът, – за мен най-важното е пасажерите да са с постоянни транспортни документи!
- Важно е – споделям му, – но един седи на моето място и не ще да помръдне.
Кондукторът подвига плещи.
- Който пръв седне – мястото си е негово.
- Ама аз платих за непокътнато място!
Той отново подвига плещи.
- Не си единствено ти, доста си заплащат, но всеки сяда където може. Това са разпоредбите. Като в живота. Който свари – той ще натовари!
- За това – споделям му назидателно – никой не ви обича вас! Хаос и безумство царува, взимате парите на хората, а услугата я няма никаква! На трен се качват единствено хората, които нямат избор, знаят, че няма да ги закарате, но заплащат и пътуват, щото друго няма.
- Ние – вика това ампе – сме като страната. Нея никой не я ще, но клечим тука и живеем. Държавата е такава и друга нямаме.
- Гледай – крещя му, – преди малко мина още един празен трен!
Кондукторът подвигна назидателно пръст:
- Този трен го кара персонално премиерът на страната! Със 160 км/ч!
- Хубава работа! – възроптах аз. – Защо премиерът не пристигна тука да кара! И без това дадох пари за пътнически трен, който в миналото може да стане бърз. Ей в този момент е моментът да вдигнем скоростта до 160! Ако се бутурлясаме, печели цялостен народ! Ако стигнем наред, печели министър председателят!
- Не става – не отстъпва кондукторът, – министър председателят може да кара само празен трен!
- Какви ги вършите, бе! – запитвам го – Хората са му най-голямата горделивост. Те го носят на ръце, ръкопляскат му на всяка дума и най-важното – кълнат се в него. А вие разделяте премиера от това благосъстояние!
- Виж – рече ми кондукторът, – железниците може да са доста убити, като средство за превоз и организация, но въпреки всичко имат ум да не дадат на премиера да кара трен, в който има хора!
- Значи – споделям му – аз платих за пътнически трен, който в миналото може да стане и бърз, но всички са наясно, че това няма да ни огрее, нали?
Кондукторът се съгласява.
- Всички са наясно. Както е ясно и това, че всеки се блъска за нещо, което може да стане страна, но то не става, нали?
- Нищо не разбирам – признавам аз. – Премиерът ни цяла страна кара, а вие го лашкате на празен трен!
Кондукторът ме гледа съжалително.
- Първо – споделя ми – погледни страната на какво наподобява, след това ще приказваме за железниците!
- Прав си – крещя му, – но въпреки всичко му уйдисвате на главата. Давате му да натиска копчетата и да вика: Пуф-паф!
- А, това ли? Че той по този начин си вика и без трен, не си ли го чул...
Този път не му опонирах – нямаше защо.
- Ще би трябвало – споделя касиерката – да доплатите и добавка за бърз трен.
- Защо? – запитвам я. – Нали това е най-обикновен пътнически трен!
- Така е, само че той може да стане бърз трен!
- Как по този начин пътнически трен ще стане бърз? – не разбрах аз.
- Ако началството подреди – ще стане. Такива са вътрешните ни правила!
- А в случай че не платя?
- Следващият, апелирам!
Влакът беше занемарен, остарял, доста очукан. На мястото, посочено в билета ми, седеше човек, който не беше податлив на никакви договаряния. Поклати глава и отсече:
- В този трен непокътнати места няма.
Застанах на един крайник в коридора, а влакът потегли напред. По едно време композицията забави ход посред полето, остана на място и спря да диша.
- Ще чакаме! – разгласи кондукторът. – Линията е затворена.
Попитах го:
- Колко време ще бъде това? Животът ни мина в очакване!
Кондукторът не трепна.
- Такива са разпоредбите. Като ни кажат да чакаме – чакаме. Когато ни пуснат – вървим напред.
- Ама – рекох – преди малко до нас мина един трен!
- Празен е – увери ме кондукторът – той минава, с цел да ревизира линията!
- Това са нелепости на квадрат – крещя му. – Даваме път на празен трен, а ние кибичим тука като обречени!
- Виж – вика кондукторът, – за мен най-важното е пасажерите да са с постоянни транспортни документи!
- Важно е – споделям му, – но един седи на моето място и не ще да помръдне.
Кондукторът подвига плещи.
- Който пръв седне – мястото си е негово.
- Ама аз платих за непокътнато място!
Той отново подвига плещи.
- Не си единствено ти, доста си заплащат, но всеки сяда където може. Това са разпоредбите. Като в живота. Който свари – той ще натовари!
- За това – споделям му назидателно – никой не ви обича вас! Хаос и безумство царува, взимате парите на хората, а услугата я няма никаква! На трен се качват единствено хората, които нямат избор, знаят, че няма да ги закарате, но заплащат и пътуват, щото друго няма.
- Ние – вика това ампе – сме като страната. Нея никой не я ще, но клечим тука и живеем. Държавата е такава и друга нямаме.
- Гледай – крещя му, – преди малко мина още един празен трен!
Кондукторът подвигна назидателно пръст:
- Този трен го кара персонално премиерът на страната! Със 160 км/ч!
- Хубава работа! – възроптах аз. – Защо премиерът не пристигна тука да кара! И без това дадох пари за пътнически трен, който в миналото може да стане бърз. Ей в този момент е моментът да вдигнем скоростта до 160! Ако се бутурлясаме, печели цялостен народ! Ако стигнем наред, печели министър председателят!
- Не става – не отстъпва кондукторът, – министър председателят може да кара само празен трен!
- Какви ги вършите, бе! – запитвам го – Хората са му най-голямата горделивост. Те го носят на ръце, ръкопляскат му на всяка дума и най-важното – кълнат се в него. А вие разделяте премиера от това благосъстояние!
- Виж – рече ми кондукторът, – железниците може да са доста убити, като средство за превоз и организация, но въпреки всичко имат ум да не дадат на премиера да кара трен, в който има хора!
- Значи – споделям му – аз платих за пътнически трен, който в миналото може да стане и бърз, но всички са наясно, че това няма да ни огрее, нали?
Кондукторът се съгласява.
- Всички са наясно. Както е ясно и това, че всеки се блъска за нещо, което може да стане страна, но то не става, нали?
- Нищо не разбирам – признавам аз. – Премиерът ни цяла страна кара, а вие го лашкате на празен трен!
Кондукторът ме гледа съжалително.
- Първо – споделя ми – погледни страната на какво наподобява, след това ще приказваме за железниците!
- Прав си – крещя му, – но въпреки всичко му уйдисвате на главата. Давате му да натиска копчетата и да вика: Пуф-паф!
- А, това ли? Че той по този начин си вика и без трен, не си ли го чул...
Този път не му опонирах – нямаше защо.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ