Лято в буркани
Моето лято е през септември и октомври, а в случай че имам шанс – даже през ноември
Мразя горещината – тя стисва сърцето ми с тревожни пръсти при започване на юни и не го пуска до края на август
Този текст изпълзя от главата ми в една тъмна и задушна нощ при започване на август, когато 36-те градуса на въздуха се бореха с 39-те на летния ми грип в лепкава, потна битка. Онова изключително положение на температурен делириум, в което се мяташ в леглото измежду усукани мокри чаршафи и не си сигурен дали сънуваш, или халюцинираш, нормално ражда чудовища. Но от време на време ражда и нещо друго.
Когато се разсъниха с кънтяща глава, знаех защо ще пиша, имах заглавие и тъкмо време за издание. Нямаше да мятам текста в безмилостната паст на жегата, щях да го оставя да узрее на мира и да се откъсне в най-хубавото време. Най-любимото ми.
Защото ненавиждам лятото. Ето, споделих го. Давам си сметка, че звуча като старица, само че по този начин стоят нещата. Горещината стисва сърцето ми с тревожни пръсти при започване на юни и не го пуска чак до края на август. Три месеца битка за оцеляване и преброяване на дните, въоръжена с вода, ветрило и пръскалка за цветя. Лятото ме убива – от време на време съвсем безусловно. Но цялото притискане на зъби си коства, тъй като след лятото идва другото лято – моето, циганското, прелестното.
Всъщност излъгах. Обичам лятото. Много. Обичам концепцията за лято, за слънце и наслада, цвят и живот. Тя ме крепи през късите зимни дни, дружно с мидата и слънчевите очила в чантата. Толкова обичам лятото, че бих писала и пяла песни за него, стига да можехме да си стиснем ръцете на компромисните 26 градуса. За някакво добродушно, транспарантно и окъпано в светлина лято, излязло от книгите на Туве Янсон и Астрид Линдгрен.
Нашето лято не е такова. То е буйно животно, опърничаво, цялото рога, копита и нокти. Докато го опитомиш задоволително, с цел да играеш с него, то взело, че си тръгнало. Но единствено видимо. Опитното око може да го разпознае в най-неочаквани моменти, а моят аршин е елементарен – в случай че мога да се съблека по тениска, значи е лято. Точка.
Моето лято е през септември и октомври, а в случай че имам шанс – даже през ноември. Но стартира да се усеща още през август, в дните след Преображение. Всяка година заострям уши да не пропусна този съвсем неосезаем миг, в който жегата се пречупва и предава. Все още си е лято, само че към този момент не дере и не фучи, а мърка и се гали в краката. Тогава разбирам, че и тази година съм спечелила борбата (или оживяла, което е същото) и хубавото занапред стартира.
Най-напред е морето. През последните няколко години – постоянно в самия завършек на септември. Има едно доста изключително чувство – комбинация сред смелост, твърдоглавие и риск – в това да тръгнеш нанякъде, когато всички останали се връщат оттова. Да сложиш тънка рокля с презрамки, когато хората в града изваждат якетата. Като дете, което се плези на света на инат и в никакъв случай, но в никакъв случай няма да си признае, че може би му е малко студено.
Цигансколетните пътища са прошарени с жълто и узрели шипки, а синьото на лавандулата е заменено от синьото на трънките. Закъснели ята се вият измежду облаците и се пробват да ни разколебаят, само че ние се вършим, че не ги виждаме. И по този начин ни харесва. Няколко часа по-късно ще бъдем възнаградени.
Защото морето си е там и мирише на сафрид и смокини, и е единствено за нас. Целият плаж, от край до край. Всички калдъръми, сокаци и крайбрежни кръчми. Всички гларуси, мидички, цялата рибена супа на света – за нас. Туристите ги няма. Прибрали са се назад в градските си, офисни черупки, от дълго време не запомнили усета на сол. Но ние сме тук. Оставаме, оставаме…
Сутрин морето е млечно и добродушно, прибрано в себе си. Вече не му се постанова да бъде атракция и туристически запас, може да се отпусне и просто да си бъде. Понякога инцидентен риболовец изкарва лодката си, без да го буди. Или пък не. В този ранен и розов час, някъде сред крясъците на гларусите, църковната камбана и приказките на локалните, които разискват някакви техни си неща, сигурно разбирам едно – на следващия ден ще си отпътува, само че сърцето ми остава да презимува тук.
Разбира се, опасности постоянно съществуват. Миналата година, да вземем за пример, ни изненада с 6 градуса. Всичките ни тениски и леки пуловери, навлечени един върху различен, не успяваха да ни стоплят. Гларусите съмнително напомняха маскирани пингвини. Бурният вятър превиваше зокумите, а морето ревеше ядосано, до момента в който ние се опитвахме да решим дали скариди с греяно вино няма да е ексцентрична, само че въпреки всичко допустима композиция. Сигурно си мислите, че не сме стигнали до плажа. Грешите, стигнахме. И до морето стигнахме. И си отнесохме скъпоценната сол в косите и по кожата в София. Защото тръпката да пазаруваш на прибиране в кварталния хипермаркет, облечена с бански и плажна рокля, до момента в който останалите са с якета и ботуши, е скъпа.
После пържим риба и пием мента със спрайт до края на октомври, с цел да запазим лятото още малко. Не сме завършили с него, още не. Имаме още едно пътешестване към началото на ноември, този път на юг.
Югът, също като лятото, е концепция. Особен тип апетит. Неутолим блян, присъщ рефлекс, вътрешната ни Обетована земя. Онова, което ни кара да палим колата и да се втурваме зашеметени. Да караме около разтопения метал на Струма, все надолу и надолу, към лозята и планините. Да пълним багажника със зехтин и маслини, нарове и смокиново сладко. И керацуда. И необятна мелнишка. И най-много слънце. Лято в буркани, да преглъщаме по-лесно сухата кора на софийската зима.
Сутрин планината е смълчана и леко настръхнала. Студът драска по голите ми ръце, а въздухът е толкоз транспарантен, че мирисът на сняг се усеща като неизпратена картичка. Непоносимото синьо на небето не търпи превземки и фалш. В планината е по този начин – оголваш се до кости и нерв и нищо неистинско не остава в мозъка ти. Сред тази съвършена, трагична хубост съзнавам едно – на следващия ден ще си отпътува, само че сърцето ми ще презимува тук. Да, знам, че го оставих на морето. Имам няколко.
Имам и едно за града. Градът, който изтрезнява от лятното пиене, леко сериозен, леко компрометиран, като човек, който нощес е танцувал върху масата. Огромният мравуняк, опитващ се още веднъж да влезе в темп.
Сутрин градът е лежерен като халат от жълта коприна, в тези час или два, преди всички да се завъртят в персоналните си въртележки. След това си разрешава да се отпусне единствено от време на време, единствено на избрани места. Мързеливите недели. Пазарите. Тайните улички в старите квартали. Жизнерадостният кич на китайските магазини. Непоправимият оптимизъм, с който си закупувам ново ветрило през октомври.
Защото може да имам 100 сърца, само че душата ми е една. Цигансколятна. Тя лепне от гроздова наслада като целувка зад ухото и се разлива на спокойни спирали от златист мед. Няма потребност да се потвърждава пред никого, тъй като е претърпяла туристите и ги е изпратила по живо, по крепко. В тишината, която остава след курортните панаири, може да чуе себе си. И тъй като е вряла и кипяла, знае по какъв начин да прави зимнина – от слънце, от лято, от юг. Да си подрежда бурканите по вътрешните лавици, да помни всяко пътешестване, всеки смях, всеки подтик. Да й става лятно, когато си изиска. Знае, че в никакъв случай не е прекомерно късно за каквото и да било, а времето е просто конвенционалност. Празнува, когато другите са прибрали на дъното на дрешника всички мотиви за празнуване. И това, което за тях е „ уф, есен ”, за нея е лято. Нейното лято. Циганско, шарено и прелестно.
Мразя горещината – тя стисва сърцето ми с тревожни пръсти при започване на юни и не го пуска до края на август
Този текст изпълзя от главата ми в една тъмна и задушна нощ при започване на август, когато 36-те градуса на въздуха се бореха с 39-те на летния ми грип в лепкава, потна битка. Онова изключително положение на температурен делириум, в което се мяташ в леглото измежду усукани мокри чаршафи и не си сигурен дали сънуваш, или халюцинираш, нормално ражда чудовища. Но от време на време ражда и нещо друго.
Когато се разсъниха с кънтяща глава, знаех защо ще пиша, имах заглавие и тъкмо време за издание. Нямаше да мятам текста в безмилостната паст на жегата, щях да го оставя да узрее на мира и да се откъсне в най-хубавото време. Най-любимото ми.
Защото ненавиждам лятото. Ето, споделих го. Давам си сметка, че звуча като старица, само че по този начин стоят нещата. Горещината стисва сърцето ми с тревожни пръсти при започване на юни и не го пуска чак до края на август. Три месеца битка за оцеляване и преброяване на дните, въоръжена с вода, ветрило и пръскалка за цветя. Лятото ме убива – от време на време съвсем безусловно. Но цялото притискане на зъби си коства, тъй като след лятото идва другото лято – моето, циганското, прелестното.
Всъщност излъгах. Обичам лятото. Много. Обичам концепцията за лято, за слънце и наслада, цвят и живот. Тя ме крепи през късите зимни дни, дружно с мидата и слънчевите очила в чантата. Толкова обичам лятото, че бих писала и пяла песни за него, стига да можехме да си стиснем ръцете на компромисните 26 градуса. За някакво добродушно, транспарантно и окъпано в светлина лято, излязло от книгите на Туве Янсон и Астрид Линдгрен.
Нашето лято не е такова. То е буйно животно, опърничаво, цялото рога, копита и нокти. Докато го опитомиш задоволително, с цел да играеш с него, то взело, че си тръгнало. Но единствено видимо. Опитното око може да го разпознае в най-неочаквани моменти, а моят аршин е елементарен – в случай че мога да се съблека по тениска, значи е лято. Точка.
Моето лято е през септември и октомври, а в случай че имам шанс – даже през ноември. Но стартира да се усеща още през август, в дните след Преображение. Всяка година заострям уши да не пропусна този съвсем неосезаем миг, в който жегата се пречупва и предава. Все още си е лято, само че към този момент не дере и не фучи, а мърка и се гали в краката. Тогава разбирам, че и тази година съм спечелила борбата (или оживяла, което е същото) и хубавото занапред стартира.
Най-напред е морето. През последните няколко години – постоянно в самия завършек на септември. Има едно доста изключително чувство – комбинация сред смелост, твърдоглавие и риск – в това да тръгнеш нанякъде, когато всички останали се връщат оттова. Да сложиш тънка рокля с презрамки, когато хората в града изваждат якетата. Като дете, което се плези на света на инат и в никакъв случай, но в никакъв случай няма да си признае, че може би му е малко студено.
Цигансколетните пътища са прошарени с жълто и узрели шипки, а синьото на лавандулата е заменено от синьото на трънките. Закъснели ята се вият измежду облаците и се пробват да ни разколебаят, само че ние се вършим, че не ги виждаме. И по този начин ни харесва. Няколко часа по-късно ще бъдем възнаградени.
Защото морето си е там и мирише на сафрид и смокини, и е единствено за нас. Целият плаж, от край до край. Всички калдъръми, сокаци и крайбрежни кръчми. Всички гларуси, мидички, цялата рибена супа на света – за нас. Туристите ги няма. Прибрали са се назад в градските си, офисни черупки, от дълго време не запомнили усета на сол. Но ние сме тук. Оставаме, оставаме…
Сутрин морето е млечно и добродушно, прибрано в себе си. Вече не му се постанова да бъде атракция и туристически запас, може да се отпусне и просто да си бъде. Понякога инцидентен риболовец изкарва лодката си, без да го буди. Или пък не. В този ранен и розов час, някъде сред крясъците на гларусите, църковната камбана и приказките на локалните, които разискват някакви техни си неща, сигурно разбирам едно – на следващия ден ще си отпътува, само че сърцето ми остава да презимува тук.
Разбира се, опасности постоянно съществуват. Миналата година, да вземем за пример, ни изненада с 6 градуса. Всичките ни тениски и леки пуловери, навлечени един върху различен, не успяваха да ни стоплят. Гларусите съмнително напомняха маскирани пингвини. Бурният вятър превиваше зокумите, а морето ревеше ядосано, до момента в който ние се опитвахме да решим дали скариди с греяно вино няма да е ексцентрична, само че въпреки всичко допустима композиция. Сигурно си мислите, че не сме стигнали до плажа. Грешите, стигнахме. И до морето стигнахме. И си отнесохме скъпоценната сол в косите и по кожата в София. Защото тръпката да пазаруваш на прибиране в кварталния хипермаркет, облечена с бански и плажна рокля, до момента в който останалите са с якета и ботуши, е скъпа.
После пържим риба и пием мента със спрайт до края на октомври, с цел да запазим лятото още малко. Не сме завършили с него, още не. Имаме още едно пътешестване към началото на ноември, този път на юг.
Югът, също като лятото, е концепция. Особен тип апетит. Неутолим блян, присъщ рефлекс, вътрешната ни Обетована земя. Онова, което ни кара да палим колата и да се втурваме зашеметени. Да караме около разтопения метал на Струма, все надолу и надолу, към лозята и планините. Да пълним багажника със зехтин и маслини, нарове и смокиново сладко. И керацуда. И необятна мелнишка. И най-много слънце. Лято в буркани, да преглъщаме по-лесно сухата кора на софийската зима.
Сутрин планината е смълчана и леко настръхнала. Студът драска по голите ми ръце, а въздухът е толкоз транспарантен, че мирисът на сняг се усеща като неизпратена картичка. Непоносимото синьо на небето не търпи превземки и фалш. В планината е по този начин – оголваш се до кости и нерв и нищо неистинско не остава в мозъка ти. Сред тази съвършена, трагична хубост съзнавам едно – на следващия ден ще си отпътува, само че сърцето ми ще презимува тук. Да, знам, че го оставих на морето. Имам няколко.
Имам и едно за града. Градът, който изтрезнява от лятното пиене, леко сериозен, леко компрометиран, като човек, който нощес е танцувал върху масата. Огромният мравуняк, опитващ се още веднъж да влезе в темп.
Сутрин градът е лежерен като халат от жълта коприна, в тези час или два, преди всички да се завъртят в персоналните си въртележки. След това си разрешава да се отпусне единствено от време на време, единствено на избрани места. Мързеливите недели. Пазарите. Тайните улички в старите квартали. Жизнерадостният кич на китайските магазини. Непоправимият оптимизъм, с който си закупувам ново ветрило през октомври.
Защото може да имам 100 сърца, само че душата ми е една. Цигансколятна. Тя лепне от гроздова наслада като целувка зад ухото и се разлива на спокойни спирали от златист мед. Няма потребност да се потвърждава пред никого, тъй като е претърпяла туристите и ги е изпратила по живо, по крепко. В тишината, която остава след курортните панаири, може да чуе себе си. И тъй като е вряла и кипяла, знае по какъв начин да прави зимнина – от слънце, от лято, от юг. Да си подрежда бурканите по вътрешните лавици, да помни всяко пътешестване, всеки смях, всеки подтик. Да й става лятно, когато си изиска. Знае, че в никакъв случай не е прекомерно късно за каквото и да било, а времето е просто конвенционалност. Празнува, когато другите са прибрали на дъното на дрешника всички мотиви за празнуване. И това, което за тях е „ уф, есен ”, за нея е лято. Нейното лято. Циганско, шарено и прелестно.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ