Мнозина се превъзбудиха от случката с отвинтените микрофони в залата

Мнозина се превъзбудиха от случката с отвинтените микрофони в залата за конференции на Министерски съвет - да не би някой да попита нещо бъдещата председателка на Европейска комисия и българския министър председател. Да, случката е възмутителна. Защото гостенката може и да е помолила да няма журналистически въпроси, само че сигурно не ѝ е минало през мозъка, че „ любезността “ на домакините ѝ ще стигне до такава прекаленост. В света, в който живее тя, никой не би си разрешил такова надменно отношение към медиите (което значи и към тяхната аудитория). Иначе - неприятно му се написа. В България обаче е друго.

Микрофоните така и така са ненужни

В същото време възбудата и възмущението към тази преживелица са малко попресилени и закъснели. По две съществени аргументи. Първата е, че по този начин или другояче (със или без микрофони и въпроси) от това събитие нямаше да научим нищо значително. Гостенката щеше да повтаря любезности (доколкото още не е встъпила в служба и не разполага с отговорите), а домакинът щеше да каже отново това, което приказва всеки ден.

По принцип в България мнозина от водещите политици от дълго време са се научили да приказват без да споделят нищо, да заобикалят въпросите без да дават отговор всъщност, да ръсят измислици и глупости, да лъжат и мажат. Каквото и колкото и пъти да ги питаш. Този „ жанр “ на другарство стана норма и даже минава за нещо като професионална обиграност. Което, прочее, в последно време се трансформира и в международна политическа мода.

Втората причина е, че в множеството случаи микрофоните така и така са ненужни. Повечето български медии и публицисти или изобщо не питат, или задават мечтаните от събеседниците им въпроси. Защото ги мързи, тъй като не знаят, че би трябвало, тъй като не са наясно какво да питат и не схващат какво им дават отговор. Но най-често тъй като по този начин им е подредено и/или тъй като ги е боязън.