Много съм викал, клеветил, злословил, мучал, ръмжал и съскал. Срещу

Много съм викал, клеветил, злословил, мучал, ръмжал и съскал. Срещу фамилията и неговите „ обичайни полезности ”. Сега към този момент се умори и не знам. Не знам, не знам.

А Робърт де Ниро се развежда. На връх празника Успение Богородично. Не че е огромната изненада един фамозен холивудски артист да се разведе, само че въпреки всичко е някак показателно, алегорично. И ненапълно – тъжно.

Да, както споделих – като млад по никакъв начин не харесвах обичайния брак (този, който виждах в България, естествено): приличаше ми на уродливо и зло дете, родено от кръвосмешението сред най-лицемерното, догматично християнство и еснафската социалистическа измама.

Всички хора, които познавах, се развеждаха, (а мнозина от тези, които не се развеждаха живееха, криейки се един от друг) след тях оставаха нещастни деца и комплицирани другари, а аз стоях и се питах за какво, откакто бракът е сякаш най-хубавото нещо – толкоз постоянно приключва по този начин грозно?

Аз съм християнин, набожен човек. Затова по никакъв начин не одобрявам и църквата в настоящия и тип – в действителност подобяваща опиат за народите; само че слаб, фалшив опиат, съветски, със счукана вар вътре, аспирин и прахуляк отдолу под леглото. Като хероина, от който умират децата в Люлин.

Но когато прочетох: Роберт де Ниро се развежда; когато прочетох – ярък празник е през днешния ден, празник на християнското семейство...И нещо се размислих.

Сигурно ще ми мине.

Когато отричаш дълго една традиция, когато мислиш върху нея дълго - с цел да търсиш слабостите и... почваш да откриваш и положителните и страни! Тя ти става някак близка. Толкова си я отричал, че към този момент – поради склонността си да отричаш – започваш да отричаш и отричането си.

И ето – обичайният брак стартира да ми наподобява нещо доста по-добро от хаоса, който в този момент царува сред хората. Уморих се да хваля свободата. Тая независимост - на индивида, който не може да се смири и да потърпи, да понесе и да овладее пристрастеностите и желанията си.

Един забавен факт, забавен за мен, тъй като не проследявам клюките: дамата на Роби де Ниро била мулатка. Това мощно го издигна в очите ми. Съединени американски щати, споделих си незабавно, като разбрах, към момента, напълно очевидно, е страна на расовата сегрегация. И тя не е сегрегация на законите, а на залегналите надълбоко в душите предубеждения и настройки.

Колко са смесените бракове (между черни, бели, жълти) при звездите на Холивуд? 10%? Едва ли! Много по-малко.

Това, че Роби се развежда ме натъжава, тъй като приказва (на мен), че бракът в тоя тип, който познаваме, към този момент няма никакви устои. А със свършването на тоя прочут за нас брак – свършва и цялата ни ера.

Не компютрите и айфоните са аршин за смяна на времената, а смяната на главните структури. Семейството към този момент наподобява архаично, отпада, ние от носталгия (а и от демагогски подбуди, лицемерни, естествено) се опитваме да настояваме за „ святостта ” на фамилията. Но и това гледище наподобява неуместно. Все едно се опитваме да притеглим децата към религията, като им раздадем безвъзмезден тамян. А не безвъзмездни приложения за айфоните.

А моята горест идва от това, че в действителност свободата, която идва след обичайния брак наподобява празна и безредна. Някой ще рече, че там, където се получи празнота, индивидът ще сътвори доста бързо нови правила и ред. Но въпросът е: аз жив ли ще съм да видя тия нови правила и нов ред? А жив ли ще съм, да имам време да ги схвана? А жив ли ще съм, с цел да съумея да ги възприема и харесам?

Ще сме живи ли ние, сегашните хора, с цел да забележим на мястото на разрушеното (не от Роби де Ниро, а от всички хора в целия свят)...нещо ново и свястно, стабилно и радостно?

Иисус Христос не е бил женен, не е и препоръчвал горещо да се женим. По-скоро е препоръчвал в случай че можем да овладеем земния си блян за телесно реализиране (чрез семейство и поколение) – да го овладяваме и да се отдадем на издигане на духа си. Оставете всичко и тръгнете след мене! – не са думи, които се връзват с нашите милички, бюргерски показа за християнското семейство с три коли и вила в Панчарево.

Баба ми споделяше: " Ние сме хора комунисти, хора еснафи! ". Не добавяше „ християни ”, тъй като дядо ми щеше да я смъмри доста сурово на идеологическа основа.

И аз скърбя – на празника на християнското семейство – за Роби де Ниро, за Грейс Хайтауър – неговата мургавичка жена – за двете им дечица, за приятелите им, които са ги обичали като семейство, само че ще се измъчат, до момента в който ги одобряват поотделно...аз скърбя за всички разпаднали се и разпадащи се фамилии... за тия полезности от предишното – тъй като в действителност към този момент се помирявам – малко по малко.

И ги одобрявам от сърце за полезности...именно тъй като съм възпитаван в едно време на християнство, смесено с дребнавост, смесени с комунизъм, смесени с бабини деветини, смесени със комичен, човешки, малък морал, смесени с високопарни приказки и най-обикновени човешки добродетели...

Време, което мина, а напред не се вижда нищо, което да разбираме.

Може би постоянно е било по този начин.

Ще ми се да кажа: Роби, за какво не вземете да се разберете, бе?! И да се съберете отново?! Празник е въпреки всичко!

Но може би е късно. Пък и Роби е надалеч.