Много отдавна в едно езеро в планината живяла бъбрива костенурка.

Много от дълго време в едно езеро в планината живяла бъбрива костенурка. Когато срещнела различен жител на водния си дом, тя го засипвала с приказки и говорела толкоз дълго, без да спре, че слушателят на първо време се отегчавал, след това леко се напрягал, а най-после се изнервял. Всички се чудели по какъв начин приказливата костенурка съумява да приказва толкоз дълго, без да си поеме мирис. Мислели, че очевидно диша през ушите, тъй като по този начин или другояче в никакъв случай не ги употребява за слушане. Бърборенето й по този начин тормозело всички, че зайците скачали в дупките си, птиците кацали най-отгоре на дърветата, а рибите се криели под камъните, когато я видели да идва. Знаели, че заприказва ли ги, няма да могат да мръднат с часове.
Всъщност бъбривата костенурка била много самотна.
Всяка година през лятото двойка величествени бели лебеди идвала на отмора в планинското езеро. Те били общителни и оставяли костенурката да им приказва колкото си желае. А може би го правели, тъй като знаели, че са пристигнали единствено за два месеца. Приказливата костенурка обожавала компанията им. Тя им говорела чак до момента в който звездите преставали да блещукат, а лебедите постоянно слушали търпеливо.
Към края на лятото, когато застудяло, лебедите се приготвили да се връщат у дома. Бъбривата костенурка се разплакала. Тя не понасяла студа, нито загубата на приятелите си.
— Ех, да можех да дойда с вас — споделила с въздишка тя. — Понякога, когато снегът покрие скатовете и лед скове езерото, ми е толкоз студено и самотно. Ние, костенурките, не можем да летим. Освен това ходя доста постепенно. Толкова постепенно, че едвам тръгнала, към този момент ще е време да се връщам.
Състрадателните лебеди се трогнали от тъгата на бъбривата костенурка. Затова й създали предложение:
— Мила костенурке, не плачи. Можем да те вземем с нас, единствено би трябвало да обещаеш нещо.
— Да! Да! Обещавам! — развълнувала се приказливата костенурка, нищо че още не знаела какво би трябвало да обещае. — Ние, костенурките, постоянно държим на думата си. Всъщност помня, че единствено преди няколко дни дадох обещание на заека да се опитам да помълча, откакто му описах за другите типове черупки на костенурките и…
Час по-късно, когато бъбривата костенурка спряла да приказва и лебедите още веднъж можели да кажат нещо, те се обадили:
— Костенурке, би трябвало да обещаеш да си държиш устата затворена.
— Лесна работа! — отвърнала бъбривата костенурка. — Всъщност ние, костенурките, сме известни с това, че си мълчим. Почти въобще не приказваме. Тъкмо това обяснявах на една риба оня ден…
Още час по-късно, когато костенурката направила пауза, лебедите й споделили да захапе една дълга пръчка по средата и каквото и да прави, да не си отваря устата.
После единият лебед стиснал единия завършек на пръчката в клюна си, другият лебед уловил срещуположния край. Размахали криле и… нищо не станало! Бъбривата костенурка била прекомерно тежка. Хората, които приказват доста, обичат и добре да похапват. Приказливата костенурка била толкоз дебела, че от време на време едвам успявала да се побере в корубата си.
Лебедите избрали по-лека пръчка. Подхванали я от двете страни, а костенурката — в средата, запляскали с криле с все сили и се издигнали във въздуха. Заедно с лебедите се издигнала и пръчката, а с пръчката — костенурката.
За пръв път в историята на света една костенурка полетяла.
Издигали се те все по-високо и по-високо. Езерото на бъбривата костенурка ставало все по-малко и по-малко. Дори големите планини едвам се виждали в далечината. Костенурката виждала гледки, каквито никоя друга костенурка не била виждала. Тя усърдно се опитвала да запомни всичко, с цел да опише на приятелите си, несъмнено, когато се върне у дома.
Те летели над планини и след това се спускали надолу към равнините. Всичко вървяло добре, до момента в който към три и половина следобяд не минали над едно учебно заведение, от което таман излизали деца. Едно момченце погледнало нагоре и какво, мислите, видяло? Летяща костенурка!
— Ей! — викнало то на приятелите са — Вижте я тая глупава костенурка по какъв начин лети!
Костенурката не се удържала.
— Кого наричаш… опа!… Глууу… пааа… вааааа!
Прас! Костенурката паднала на земята и това бил последният тон, който издала.
Бъбривата костенурка умряла, тъй като не можела да си държи устата затворена, когато това в действителност било значимо.
Така че в случай че не се научите да мълчите в ранните си години, няма да съумеете да го извършите и когато е жизненоважно.

Аджам Брам