На кого да вземем оставката следващия път?
Много от дълго време публиката като че ли привикна с концепцията, че " войната по пътищата " взима несравнимо повече жертви, в сравнение с всичките военни задачи, в които е участвувала българската войска от разтурването на Варшавския контракт до наши дни.
Не бих се изненадал, в случай че се окаже, че броят на българските жертви в заключителния стадий на Втората международна война, когато българската войска води кървави боеве първо в Македония, по-късно в Сърбия, в Унгария и на края стига даже и до Австрия, е към този момент по-малък от сумарния брой жертви по пътищата след 09 септември 1944 година, само че просто не ми доближават статистически данни, с цел да ревизира основателността на това свое подозрение.
Никой обаче не слага под подозрение използуването на метафората " война по пътищата ". Обществото, на практика единомислещо приема, че се водят бойни дейности и че жертвите, дадени в тях, са надали не нещо изцяло естествено.
Лошата вест е, че жертвите освен не понижават, само че и нарастват, освен това не в аритметична, а като че ли в геометрична градация. Въпросът не е единствено в броя на жертвите, които от дълго време са наречени от медиите " кръвен налог, плащан по пътищата ". Въпросът е и във все по-шокиращия темперамент на злополуките, в откровената глупост на доста от обстановките, при които са дадени жертви. Каквито и апели и заклинания да насочат формалните управляващи към шофьорската общественост, позитивен резултат няма.
Всъщност, изпълнителната власт като че ли се стресна повече от самите " водачи на МПС " и по този начин се стигна до представлението " оставки на трима министри, поради една злополука ". Катастрофата при Своге беше в действителност злокобна, само че търсенето на " политически виновни " по всички азимути, основателно пристигна допълнително на много хора, сред които и вицепремиера Валери Симеонов. Неговата реакция на отрицание на всеобщото посипване на главите с пепел, сигурно беше в пъти по-адекватна в съпоставяне със почналото всеобщо самопризнаване на политическа отговорност, което умерено можеше да стигне и до външния министър или до министъра на културата, в случай че акцията не беше спряла (а може би спряна?) на време.
Поемането на политическа отговорност е хубаво нещо, само че злоупотребата с тези похвати просто компрометира първичната концепция. Живелите по-дълго под слънцето като мен, си спомнят апелите за всеобща самооценка в Отечественофронтовските организации. Днес такива почини не престават да се следят в Северна Корея, където не стопират да ползват рецептурника на Йосиф Висарионович от 30-те години. В него, всеобщата и регулярна самооценка заема почетно и централно място. Методът е тестван през годините, само че не е подобаващ за демократична страна, за каквато се счита България.
Пресоляването на гозбата на политическата отговорност води само до превръщането на нещастието със злополуките по пътищата в някаква политическа гротеска. Черният лист на нещастията по пътищата стартира да подухва черен комизъм на публиката, откакто след историята (а може би истЕрията) с тройната оставка, злополуките продължиха с темпове по-високи от тези на икономическия напредък. Човек стартира да се пита, на кого ли му е ред да се самокритикува, самопризнава и да поема политическа отговорност за ставащото?
Лошата вест е, че броят на министрите е краен и не толкоз огромен, че да може на всяко кръгло число неколцина от тях да бъдат напъждани като мярка за битка с продължаващата черна серия по пътищата.
Все отново, все в границите на черния комизъм, бихме могли да предложим идващия министър, на който да изискат оставката по причина на несекващите пътно-транспортни катастрофи, да е министърът на опазването на здравето.
Мотивите за такова предложение, могат да бъдат систематизирани в две групи:
Първата група претекстове е в това, че господин Кирил Ананиев има известност на добър човек и на още по-добър експерт в региона на разходната част на бюджета. Изпращането на човек, който цялостен живот е бил в Министерството на финансите в Министерството на здравеопазването, е сравнимо с някакво доста " изтънчено " и порядъчно садистично мъчение. Ако му се изиска оставката, може и да се отърве от изтезанието, на която е подложен сега. Ако пък се върне назад там, откъдето се озова в дебрите на опазването на здравето, напряко " ще се роди " за повторно.
Втората група претекстове е обвързвана с някои съображения за аргументите за касапницата по пътищата. По остарял български бит, всички (или съвсем всички) търсят аргументите за ставащото, някъде отвън самите участници в придвижването по пътищата. Идеята, че повода е в неприятното качество на пътищата, успокояваше съвестта на обществеността години на ред. Сега, когато пътното строителство стана свръх приоритет на държавното управление и персонално на министър-председателя, акцентът се промени, само че малко. Виновни са недобросъвестните реализатори, които са вложили несъответствуващи материали (примерно варовик) в пътната настилка, тя се е полирала и ето го резултатът - тежка злополука.
Обяснение знамение - хем са отговорни тези неприятните, дето печелят търговете за публични поръчки и които цяла България ненавижда, къде по разбиране, къде от чисто човешка злоба, хем участниците в придвижването отново нямат нищо общо със ставащото. Виновни са бизнесмените, строителите, за какво не и Агенция пътна инфраструктура, а тези, които карат с превишена скорост, използвали алкохол (или нещо още по-екзотично) и въобще са си поставили Закона за придвижване по пътищата на едно " доста особено място " са изцяло почтени, същински " целомъдрени девици " на пътното придвижване.
Изобщо не оправдавам тези, които може би са основали механически проблеми по пътищата. Ако някой е основал предпоставки настилката да се " полира " - да си носи следствията. Но би трябвало да сме наясно, че даже и всички, които са сътворили някаква " мазня " в пътното ни строителство да бъдат заслужено осъдени, злополуките и произшествията по пътищата за жалост няма да спрат, тъй като това не обезсилва факторите " експанзия " и " безнаказаност " в пътното придвижване.
Някой ще попита: и какво общо има министърът на опазването на здравето с всичко това? Има, има... Питаме ние, какво е ситуацията с психиатричната помощ в България? Ами, много постно. А какво е ситуацията с психическите съвещания? Ами, доста проблематично. А къде би могъл българинът да получи помощ от психоаналитик? Ами, на практика на никое място...
Ето по какъв начин открихме основния провинен за ситуацията. Обществото ни се залива всекидневно от експанзия, надменност, всеки ще Ви каже, че " хората са изтрещели ". А " трясъкът " по пътищата заглушава всички останали трясъци. Кой дава отговор за тези неща в Републиката родна? Министърът на здравеопазането, кой различен... Аха-а-а-а, ами тогава - дръжте да го изядем, както казвала лисицата в известната детска приказка.
Перфектен силогизъм - голямото психическо напрежение и стресът са отговорни за ставащото по пътищата. Никой не противодействува на експанзията и на еуфоричните настроения, които всеобщо съпътствуват шофирането у нас. Психиатрите са ъгъл, психолозите - още повече, а психоанализа у нас изобщо няма. Кой е отговорен - министърът на опазването на здравето. Той е идващият в листата за самопосипване на главата с пепел и за народо успокояваща оставка, при идващ случай на сериозна акцидент по нашата пътна инфраструктура. Е, в този момент, то тъй като към този момент единичните приозшествия са всекидневие, за " съществени " катастрофи ще броим такива с от петнадесет потърпевши нагоре...
Пу-пу-пу, не дай си Боже отново да стават такива неща, но в случай че видоизменим малко остарялата театрална премъдрост, в случай че в първо деяние имаме возило, движещо се със 180 километра в час по какъвто и да е път, в трето деяние би трябвало да чакаме смачкани ламарини и интервенция на пожарната команда и на " Гражданска отбрана " с ъглошлайфове и други сходни принадлежности, на фона на светлините на " Бърза помощ ". Още веднъж - да не дава Господ и да спи зло под камък, само че то проклетото зло никак и не желае да чуе нашите увещания.
Ето по какъв начин, следвайки прецизно формалната логичност и опирайки се на обстоятелства от живия живот, доказахме, че идващият, който " би трябвало да бъде изяден " е господин Министърът на опазването на здравето.
Всичко това е несъмнено смешка, въпреки и смешка на непознат тил, за което се оправдавам, само че въпросът за психическата, а и за социологическата страна на феномена " пристрастяване към автомобила " в наше време е извънредно сериозен. Тук към този момент няма никакви смешки и тук някъде е " заровено кучето ". Авторът на " Консумистически манифест ", Норберт Болц написа:
" Насладата и комфортът, видяно психически, са функционално еквивалентни тактики, когато става дума за възобновяване на равновесието в една разбалансирана, хиперстимулирана и объркана централна нервна система. Твърде разнообразни са обаче психотехниките. Маршал Маклуън прави следното разграничаване: " Когато удоволствието е контра-дразнител (например при спорта, заниманието и алкохола), комфортът е отстраняването на дразнителите ". Ето за какво обществото на благоденствието, което желае да ни спести всички огорчения, обърквания и неудобства, е изправено пред кардинален проблем: " в случай че постигнеш комфорт, губиш удоволствието ". Колкото по-голям прогрес реализираме в преследването на " комфорт " и " улеснение ", толкоз по-трудно става да изпитваме приятност.....
... Комфорт - това е светът на доволния клиент. Във връзка с това, Робърт Райх приказва за " глезене на телата и мозъците ". Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението сред комфорт и приятност, в случай че вземем за образец автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е наслаждение. Естествено, в случай че става дума за пренасяне, и една евтина японска кола е изцяло задоволителна, стимулиращо обаче действува само първокласната лимузина: Joyride.
Като обект на приятност, автомобилът е стоката прекарване. Или, казано по-точно, сходно на култ, той действа като ключ към света на прекарванията....
... Клаус Кокс, началник на отдела за връзки с обществеността на концерна " Фолксваген ", така красиво твърди: " Ние описваме на хората приказката за подвижността. И за всекиго стават налични всички стилове на живот на този свят ". Точно както Niketown (в Чикаго, бел. авт.) и автоградчето (във Волфсбург, бел. авт.) е храм на стиловете на живот, където напълно на съществено може да се употребява наблюдението на Отъл Айхер: " Автомобилът е обект на поклонение, който се нуждае и от избран олтарен дизайн "....
... Така свободата, индивидуализмът и подвижността ненадейно получават напълно съответно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната стратегия на какъв да е комерсиален ефирен канал, с цел да схванеш по какъв начин автомобилът действа като знак на свободата, приключението, еманципацията и фамилното благополучие. Централното обръщение обаче гласи: автономност в автомобила.
Хората, които избират да пътуват с рейс или с трен, няма да схванат автомобилния Аз. Тези хора най-много не схващат, че карането на кола не е просто напредване - то е на първо място себепоказване във всекидневието. Автомобилът прави индивида. Сведено към съответния случай, това значи умело да паркираш, да засечеш другия, да му светнеш с фарове, да провесиш повърхностно ръка през прозореца. Така автомобилът се трансформира в обръщение, той към този момент е част от моята история ".*
Както виждаме, тезата на Остап Бендер, че " автомобилът не е разкош, а средство за напредване ", от дълго време към този момент не е настояща. Автомобилът е " на първо място себепоказване във всекидневието ". И каквито са водачите на МПС-тата, такова е и себепоказването по пътищата - веднъж със самия автомобил, а по-късно (но не по важност) с метода му на ръководство.
Приведеният непристойно дълъг откъс от една извънредно интелигентна книга, идва да ни каже, че проблемите с придвижването по пътищата идват от изключителни дълбини на съзнанието на автомобилните водачи. Затова и битката с съвсем военното състояние по пътищата минава през способена психиатрична, психическа и психоаналитична помощ.
Може ли обществото да я обезпечи на водачите? На този стадий - надали. Или още по-точно - не. Така че, да се стяга министърът на опазването на здравето. Като нищо ще го подкарат след някоя не дай си Боже последваща злополука по пътищата на Отечеството ни.
* Болц Норберт, Консумистически манифест, ИК " Критика и хуманизъм ", С., 2004 година, стр. 90-92
Не бих се изненадал, в случай че се окаже, че броят на българските жертви в заключителния стадий на Втората международна война, когато българската войска води кървави боеве първо в Македония, по-късно в Сърбия, в Унгария и на края стига даже и до Австрия, е към този момент по-малък от сумарния брой жертви по пътищата след 09 септември 1944 година, само че просто не ми доближават статистически данни, с цел да ревизира основателността на това свое подозрение.
Никой обаче не слага под подозрение използуването на метафората " война по пътищата ". Обществото, на практика единомислещо приема, че се водят бойни дейности и че жертвите, дадени в тях, са надали не нещо изцяло естествено.
Лошата вест е, че жертвите освен не понижават, само че и нарастват, освен това не в аритметична, а като че ли в геометрична градация. Въпросът не е единствено в броя на жертвите, които от дълго време са наречени от медиите " кръвен налог, плащан по пътищата ". Въпросът е и във все по-шокиращия темперамент на злополуките, в откровената глупост на доста от обстановките, при които са дадени жертви. Каквито и апели и заклинания да насочат формалните управляващи към шофьорската общественост, позитивен резултат няма.
Всъщност, изпълнителната власт като че ли се стресна повече от самите " водачи на МПС " и по този начин се стигна до представлението " оставки на трима министри, поради една злополука ". Катастрофата при Своге беше в действителност злокобна, само че търсенето на " политически виновни " по всички азимути, основателно пристигна допълнително на много хора, сред които и вицепремиера Валери Симеонов. Неговата реакция на отрицание на всеобщото посипване на главите с пепел, сигурно беше в пъти по-адекватна в съпоставяне със почналото всеобщо самопризнаване на политическа отговорност, което умерено можеше да стигне и до външния министър или до министъра на културата, в случай че акцията не беше спряла (а може би спряна?) на време.
Поемането на политическа отговорност е хубаво нещо, само че злоупотребата с тези похвати просто компрометира първичната концепция. Живелите по-дълго под слънцето като мен, си спомнят апелите за всеобща самооценка в Отечественофронтовските организации. Днес такива почини не престават да се следят в Северна Корея, където не стопират да ползват рецептурника на Йосиф Висарионович от 30-те години. В него, всеобщата и регулярна самооценка заема почетно и централно място. Методът е тестван през годините, само че не е подобаващ за демократична страна, за каквато се счита България.
Пресоляването на гозбата на политическата отговорност води само до превръщането на нещастието със злополуките по пътищата в някаква политическа гротеска. Черният лист на нещастията по пътищата стартира да подухва черен комизъм на публиката, откакто след историята (а може би истЕрията) с тройната оставка, злополуките продължиха с темпове по-високи от тези на икономическия напредък. Човек стартира да се пита, на кого ли му е ред да се самокритикува, самопризнава и да поема политическа отговорност за ставащото?
Лошата вест е, че броят на министрите е краен и не толкоз огромен, че да може на всяко кръгло число неколцина от тях да бъдат напъждани като мярка за битка с продължаващата черна серия по пътищата.
Все отново, все в границите на черния комизъм, бихме могли да предложим идващия министър, на който да изискат оставката по причина на несекващите пътно-транспортни катастрофи, да е министърът на опазването на здравето.
Мотивите за такова предложение, могат да бъдат систематизирани в две групи:
Първата група претекстове е в това, че господин Кирил Ананиев има известност на добър човек и на още по-добър експерт в региона на разходната част на бюджета. Изпращането на човек, който цялостен живот е бил в Министерството на финансите в Министерството на здравеопазването, е сравнимо с някакво доста " изтънчено " и порядъчно садистично мъчение. Ако му се изиска оставката, може и да се отърве от изтезанието, на която е подложен сега. Ако пък се върне назад там, откъдето се озова в дебрите на опазването на здравето, напряко " ще се роди " за повторно.
Втората група претекстове е обвързвана с някои съображения за аргументите за касапницата по пътищата. По остарял български бит, всички (или съвсем всички) търсят аргументите за ставащото, някъде отвън самите участници в придвижването по пътищата. Идеята, че повода е в неприятното качество на пътищата, успокояваше съвестта на обществеността години на ред. Сега, когато пътното строителство стана свръх приоритет на държавното управление и персонално на министър-председателя, акцентът се промени, само че малко. Виновни са недобросъвестните реализатори, които са вложили несъответствуващи материали (примерно варовик) в пътната настилка, тя се е полирала и ето го резултатът - тежка злополука.
Обяснение знамение - хем са отговорни тези неприятните, дето печелят търговете за публични поръчки и които цяла България ненавижда, къде по разбиране, къде от чисто човешка злоба, хем участниците в придвижването отново нямат нищо общо със ставащото. Виновни са бизнесмените, строителите, за какво не и Агенция пътна инфраструктура, а тези, които карат с превишена скорост, използвали алкохол (или нещо още по-екзотично) и въобще са си поставили Закона за придвижване по пътищата на едно " доста особено място " са изцяло почтени, същински " целомъдрени девици " на пътното придвижване.
Изобщо не оправдавам тези, които може би са основали механически проблеми по пътищата. Ако някой е основал предпоставки настилката да се " полира " - да си носи следствията. Но би трябвало да сме наясно, че даже и всички, които са сътворили някаква " мазня " в пътното ни строителство да бъдат заслужено осъдени, злополуките и произшествията по пътищата за жалост няма да спрат, тъй като това не обезсилва факторите " експанзия " и " безнаказаност " в пътното придвижване.
Някой ще попита: и какво общо има министърът на опазването на здравето с всичко това? Има, има... Питаме ние, какво е ситуацията с психиатричната помощ в България? Ами, много постно. А какво е ситуацията с психическите съвещания? Ами, доста проблематично. А къде би могъл българинът да получи помощ от психоаналитик? Ами, на практика на никое място...
Ето по какъв начин открихме основния провинен за ситуацията. Обществото ни се залива всекидневно от експанзия, надменност, всеки ще Ви каже, че " хората са изтрещели ". А " трясъкът " по пътищата заглушава всички останали трясъци. Кой дава отговор за тези неща в Републиката родна? Министърът на здравеопазането, кой различен... Аха-а-а-а, ами тогава - дръжте да го изядем, както казвала лисицата в известната детска приказка.
Перфектен силогизъм - голямото психическо напрежение и стресът са отговорни за ставащото по пътищата. Никой не противодействува на експанзията и на еуфоричните настроения, които всеобщо съпътствуват шофирането у нас. Психиатрите са ъгъл, психолозите - още повече, а психоанализа у нас изобщо няма. Кой е отговорен - министърът на опазването на здравето. Той е идващият в листата за самопосипване на главата с пепел и за народо успокояваща оставка, при идващ случай на сериозна акцидент по нашата пътна инфраструктура. Е, в този момент, то тъй като към този момент единичните приозшествия са всекидневие, за " съществени " катастрофи ще броим такива с от петнадесет потърпевши нагоре...
Пу-пу-пу, не дай си Боже отново да стават такива неща, но в случай че видоизменим малко остарялата театрална премъдрост, в случай че в първо деяние имаме возило, движещо се със 180 километра в час по какъвто и да е път, в трето деяние би трябвало да чакаме смачкани ламарини и интервенция на пожарната команда и на " Гражданска отбрана " с ъглошлайфове и други сходни принадлежности, на фона на светлините на " Бърза помощ ". Още веднъж - да не дава Господ и да спи зло под камък, само че то проклетото зло никак и не желае да чуе нашите увещания.
Ето по какъв начин, следвайки прецизно формалната логичност и опирайки се на обстоятелства от живия живот, доказахме, че идващият, който " би трябвало да бъде изяден " е господин Министърът на опазването на здравето.
Всичко това е несъмнено смешка, въпреки и смешка на непознат тил, за което се оправдавам, само че въпросът за психическата, а и за социологическата страна на феномена " пристрастяване към автомобила " в наше време е извънредно сериозен. Тук към този момент няма никакви смешки и тук някъде е " заровено кучето ". Авторът на " Консумистически манифест ", Норберт Болц написа:
" Насладата и комфортът, видяно психически, са функционално еквивалентни тактики, когато става дума за възобновяване на равновесието в една разбалансирана, хиперстимулирана и объркана централна нервна система. Твърде разнообразни са обаче психотехниките. Маршал Маклуън прави следното разграничаване: " Когато удоволствието е контра-дразнител (например при спорта, заниманието и алкохола), комфортът е отстраняването на дразнителите ". Ето за какво обществото на благоденствието, което желае да ни спести всички огорчения, обърквания и неудобства, е изправено пред кардинален проблем: " в случай че постигнеш комфорт, губиш удоволствието ". Колкото по-голям прогрес реализираме в преследването на " комфорт " и " улеснение ", толкоз по-трудно става да изпитваме приятност.....
... Комфорт - това е светът на доволния клиент. Във връзка с това, Робърт Райх приказва за " глезене на телата и мозъците ". Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението сред комфорт и приятност, в случай че вземем за образец автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е наслаждение. Естествено, в случай че става дума за пренасяне, и една евтина японска кола е изцяло задоволителна, стимулиращо обаче действува само първокласната лимузина: Joyride.
Като обект на приятност, автомобилът е стоката прекарване. Или, казано по-точно, сходно на култ, той действа като ключ към света на прекарванията....
... Клаус Кокс, началник на отдела за връзки с обществеността на концерна " Фолксваген ", така красиво твърди: " Ние описваме на хората приказката за подвижността. И за всекиго стават налични всички стилове на живот на този свят ". Точно както Niketown (в Чикаго, бел. авт.) и автоградчето (във Волфсбург, бел. авт.) е храм на стиловете на живот, където напълно на съществено може да се употребява наблюдението на Отъл Айхер: " Автомобилът е обект на поклонение, който се нуждае и от избран олтарен дизайн "....
... Така свободата, индивидуализмът и подвижността ненадейно получават напълно съответно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната стратегия на какъв да е комерсиален ефирен канал, с цел да схванеш по какъв начин автомобилът действа като знак на свободата, приключението, еманципацията и фамилното благополучие. Централното обръщение обаче гласи: автономност в автомобила.
Хората, които избират да пътуват с рейс или с трен, няма да схванат автомобилния Аз. Тези хора най-много не схващат, че карането на кола не е просто напредване - то е на първо място себепоказване във всекидневието. Автомобилът прави индивида. Сведено към съответния случай, това значи умело да паркираш, да засечеш другия, да му светнеш с фарове, да провесиш повърхностно ръка през прозореца. Така автомобилът се трансформира в обръщение, той към този момент е част от моята история ".*
Както виждаме, тезата на Остап Бендер, че " автомобилът не е разкош, а средство за напредване ", от дълго време към този момент не е настояща. Автомобилът е " на първо място себепоказване във всекидневието ". И каквито са водачите на МПС-тата, такова е и себепоказването по пътищата - веднъж със самия автомобил, а по-късно (но не по важност) с метода му на ръководство.
Приведеният непристойно дълъг откъс от една извънредно интелигентна книга, идва да ни каже, че проблемите с придвижването по пътищата идват от изключителни дълбини на съзнанието на автомобилните водачи. Затова и битката с съвсем военното състояние по пътищата минава през способена психиатрична, психическа и психоаналитична помощ.
Може ли обществото да я обезпечи на водачите? На този стадий - надали. Или още по-точно - не. Така че, да се стяга министърът на опазването на здравето. Като нищо ще го подкарат след някоя не дай си Боже последваща злополука по пътищата на Отечеството ни.
* Болц Норберт, Консумистически манифест, ИК " Критика и хуманизъм ", С., 2004 година, стр. 90-92
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ