Смайващи Мистерии В Странджа
Много претенденти идвали да я желаят за жена, само че тя прибирала всички, до момента в който един ден пристигнали огромен брой черни хора предвождани от своя цар с очевидни планове да не си потеглят без Странджа. Било невероятно да откаже или да се употребява мощ, ситуацията било безнадеждно. И в този миг земята се разтресла, морето и реките се разбушували, земята се надигнала и настанал заплашителен безпорядък. Когато всичко утихнало имало нови планини, морето от кристално бяло станало мътно и черно, а от черните хора нямало и диря. Така Странджа останала в планината си, която приела нейното име.
В познатата и непозната ни история доста хора са минали оттова, живели са и са умирали, градили и разрушавали. Красотата и магията на тази планина е запечатала по малко от всичко в едно извънредно с времето положение на нетленност и непреходност.
Богата на археологични находки Странджа доста пъти е посещавана и изследвана от разнообразни учени, запалянковци, иманяри и религиозни представители. Тук легендите са преплетени с обстоятелствата, а науката – с мистицизма. Не предстои на никакво подозрение обаче, че покрайнината е цялостна с разкрити и неразкрити тракийски светилища и уреди, някои от които могат да бъдат датирани още от атлантско време. Данните, с които се снабдих демонстрират, че доста е ограбено от иманяри през вековете; тази планина е пазила доста съкровища и злато, само че това единствено води на размишления, че има и доста останало неразкрито, надълбоко прикрито в недрата на земята.
По всичко проличава, че целия регион в древността е бил пристанище за секта от оживелите след катаклизма атланти, които разпръскват културата си измежду локалното население, което било траките. Интересен е обстоятелството, че точно в Странджа са откривани кости на колоси, които незабавно са потулвани, както това става с всяко сходно нещо на всички места по света – нещо, за което си има специфични екипи. Тези сведения доближават до нас тихомълком от другари археолози.
Друго доста забавно сведение е, че когато стартира процеса по еретизирането и избиването на богомилите по света, те били събирани от цяла Европа и през скришен под земята тунел, водещ началото си от пристанище на Черно море, били отвеждани в Странджа, в региона Марино населено място, където били избивани. Говори се за над 66 000 избити богомили и седем отдадени. Защо е било значимо за някой да бъдат покосени тъкмо там – остава мистерия и до през днешния ден.
Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Има отчети за доста подземни тунели, правени от атланти и траки. Докладвана е също срещана с Йети, при която след 20 секунден контакт, съществото се разтваря във въздуха пред очевидеца. Споменавам това, тъй като не е история типична за България и въобще региона – или както излиза наяве – най-малко до момента не сме знаели.
Безспорно, най-голямата тайнственост в региона обаче си остава т. нар гробницата на Бастет.
Тя се намира в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище.
Много истории се преплитат в една, доста ориси се концентрират в една точка и ще се опитам ревюто ми да бъде оптимално в детайли (като от време на време, за задачата ще би трябвало да се отбивам от главната линия), с цел да можеш да схванеш детайлите авансово и когато отидем там да бъдем оптимално съответни наред със протичащото се.
Историята към египетската гробница стартира след появяването на странна, антична карта с неразбираеми чертежи, геометрични фигури и писмени знаци. Притежателят й, чието име се пази в загадка, решил, че става въпрос за прикрито богатство. Дълго време търсил експерти, които да разчетат картата, до момента в който се озовал в Българска академия на науките. Оттам документът попаднал при Людмила Живкова.
Тук би трябвало да отворя първата скоба и да обясня коя е тя.
Людмила Живкова е щерка на Тодор Живков, българският комунистически деспот и глава на Българска комунистическа партия в интервала 1956-1989 (сега за пръв път съзнавам, че това са тъкмо 33 години – не е ли това забавно?). Людмила е нетипичното за действителността и тогавашното мислене дете. Завършва история в софийския университет, история на изкуството в Москва и специализира в Оксфорд. Става министър на културата на Република България. В качеството си на подобен, Людмила Живкова прави един от рядко сполучливите за социалистическа България опити за промяна. Създава мощен екип в Комитета за Култура, дясна ръка и? е историкът Александър Фол(за който също ще стане дума по-късно). Безспорно изиграва роля за отварянето на България в културно отношение към не-социалистическия свят – прокарва и осъществя концепцията за основаване на Галерията за задгранично изкуствов София, както и редица интернационалните изложения и мероприятия; България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от целия свят, постоянно по нейна покана. Може би още по-забележителен е приносът и? в противоположното – популяризирането на българската просвета и историческо завещание зад граница. Един от многото образци за това е изложбата „ Тракийското изкуство и просвета по българските земи ”, обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за международен интерес в региона на тракологията. Има роля в олекотяване на режима за недопускане на българи, изключително учени и културни дейци, за визити и работа в Западна Европа и Съединени американски щати. По нейна самодейност са проведени още честването на „ 1300 години България ”, семейството на България на Международната детска асамблея „ Знаме на мира ” под егидата наЮНЕСКО, построяването на „ Национален Дворец на Културата ” в София (който от гибелта и? до 1990 година носи нейното име), както и откриването на безусловно десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, провежда персонално сполучливи археологически експедиции.
В същото време Людмила е необикновено обичана от народа и не крие (както множеството политици от международно равнище и до днес) своя бездънен интерес обвързван с окултизма. Не знам по какъв начин може да се изясни на хората от запада, които в никакъв случай не са живели в условия на комунизъм (макар в Съединени американски щати той да е неумело затулен и към момента не изцяло формален, само че все пак – валиден) какъв брой неприемливо и несвоевременно е дъщерята на вожда на народа да има сходни ползи. Оттам не може да се добие и цялостно схващане за личността на Людмила Живкова и нейното значение като събитие за тези години в България. Така или другояче многочислените мероприятия, проведени от нея с концепцията да разпространява по света самобитното завещание на българина се пояснява като „ шовинизъм ” отКПСС, в несъгласие с пролетарския интернационализъм; изключително остра е реакцията против „ 1 300 години България ”. Интереса и? в света на езотеричното се появява след тежка автомобилна злополука през 1973. Тогава тя стартира да се увлича по източни философии, открива връзки с небезизвестното съветско семейство Рьорих, с което още повече си печели недоверието на идеологическите цензори в Съюз на съветските социалистически републики, където философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 година Много известна става самодейността и? от голям мащаб „ Знаме на Мира ”, която тя организира. Във време, когато към момента Студената война е в разгара си, по покана на България в столицата ни идват деца, които са самобитни посланици на мира. Събират се в особено основани влакчета и всички с усмивки и знаменца отпътуват за покрайнините на София, с цел да слагат и ударят камбанка на своята страна. Целият този план се сплотява от мотото „ Единство, творчество и хубост ”. Три обикновени думи изписани на няколко езика, а задачата е новите генерации да ги одобряват и те като свое мото. До 1989 година в София се организират четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са взели участие общо 3 900 деца от 138 страни и 14 000 деца от България. Противниците и? в България я подлагат на критика заради големите средства, хвърляни в амбициозните и? планове. Нейната „ неудобност ” и убеждения е причина да се спекулира с нелепата и? гибел – броени дни преди 40-я и? рожден ден – с версии за политическо ликвидиране, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а формалната версия е акцидент в банята; по-късно се допуска мозъчен кръвоизлив. След гибелта и?, политиката и? не намира правоприемник и огромна част от самодейностите и? са прекратени.
Но да преминем към забавния интервал от нейния живот. По мемоари от съвременници, скоро след съдбовната злополука, тя отхвърля да взема предписваните лекарства и се изправя на крайници с практики от нетрадиционната медицина. През последващите години демонстрира засилен интерес към източната философия и езотерични учения, което води до многочислени пътувания до Индия и Тибет, където се подлага на разнообразни дисциплини и търси източници за същинския генезис на българина (информация, която чак в последното десетилетие стартира да излиза на ярко за публиката). Людмила контактува интензивно с духовни водачи от целия свят. Близка другарка с Индира Ганди – убитата през 1984 година примиер-министър на Индия.
Известни са връзките на Живкова с Ванга.
Ванга е идната втора, огромна и основна скоба, която се постанова да отворя. Отново, доста мъчно е да се опише смисъла на тази персона на хора, които живеят отвън България. Ванга губи зрението си доста млада, когато бива ударена от мълния. Тогава тя придобива мощни оракулски качества, чиято справедливост се потвърждават и до през днешния ден, след нейната гибел. Тя не е елементарен ченълър. Приживе пред къщата и? постоянно има опашка от хора, които желаят да чуят нейния съвет по дадени екзистенциални или чисто битови проблеми. Предсказанията и? се извършват с удивителна акуратност,без неточност. Това трансформира Ванга, в може би най-известната българка на всички времена – безусловно всеки българин през днешния ден, знае коя е Ванга и е чувал за нея. Години след гибелта и?, към момента се пишат книги за нея. Манията към тази жена е голяма. Колкото и парадоксално да е обаче, Ванга е още по-популярна в чужбина, в сравнение с в родната си страна (което е модел, проследим в историята, обвързван с всичко българско). Най-известна е тя в Русия, където има опити да бъде канонизирана като светица от православната черква. Ванга постоянно е посещавана от държавни глави на разнообразни народи, президенти, министри и други за съвет. Това е напълно в резюме историята към тази жена.
И по този начин, към този момент можем да се върнем към нашата история. Случката с тайнствената карта, за която споменахме нагоре е разказана в детайли в книгите отдадени на гробницата на Бастет „ Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс ” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил консултант на Людмила Живкова и като началник на отдел „ Културно завещание ” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който след това почнал да изследва местността. И по този начин дейната част на историята стартира напролет на 1981 година, когато секретна експедиция на Комитета за просвета в състав от 5 индивида е изпратена от тогавашния началник на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).
Ще показва нещата обаче от гледната точка на друга основна фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга отдадена на Ванга:
„ При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, претенции и проблеми. Идват даже и такива, които желаят да им каже кои числа ще се паднат от идващия тираж на тотото, с цел да завоюват доста пари, всякакви иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, с цел да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е тъкмо мястото. Такива хора Ванга отпраща с отвращение, тъй като не признава придобиването на пари без почтен труд.
Един ден при моята майка на Рупите пристигна човечец с молба да му ходатайства да бъде признат от Ванга. Показа и? някакъв сплескан лист хартия с написани, по-точно доста непохватно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на писмени знаци.
Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които индивидът сподели, че представлявали карта.
Не имам вяра и не се отнасям съществено към този тип прекарвания, слушах с половин ухо и с възходяща скука, тъй като доста хора ни тормозят с молби за ходатайства, а също така трябваше да отидем до Петрич.
Човекът обстойно и нашироко и? обясняваше, че носил тази карта при всякакви професори в София, само че никой не могъл да му разчете писмото, дори му споделили, че това са нелепости, тъй като съгласно тях там били просто подредени в редове знаци, които не наподобяват на никое писмо, което им е било познато. Та индивидът беше пристигнал при Ванга да му го „ разчете ” и да му каже къде са парите.
Понеже майка ми доста добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и защото е дружелюбна към проблемите на всички Вангини гости, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да споделя, че щерка й, т. е. аз, е изучавала и се е занимавала с писмени знаци и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя доста ме бе надценила.
Човекът пристигна при мене – аз седях на пейката до Вангината къщурка – и още веднъж най-подробно ми разправи всичко.
Вече напълно обезпокоена, не го слушах въобще и напълно незадълбочено погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го плана, откакто отдавнашните ми академични знания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, нищожни. Това бе непостижима за мене работа. Освен това „ професорите от София ” сякаш бяха прави. Наистина доста от знаците приличаха на арабските писмени знаци, само че сред тях имаше и напълно неразбираеми за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, в сравнение с писмени знаци.
Разбрах, че напъните ми са безнадеждни, само че откакто към този момент бях оповестена от майка ми за „ потенциал по йероглифите ”, предложих на индивида да ми позволи да препиша този текст и в София да го покажа на някои експерти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.
Човекът се съгласи и откакто се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.
Аз, несъмнено, тутакси забравих и него, и диалога, който водихме, тъй като още от началото бях уверена, че цялата тази работа е някаква измислица или плод на болна фикция.
Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и незабавната работа и следобяд още веднъж се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и откакто си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия диалог, който водихме с този човек. Разказах и? за картата и йероглифите, които преглеждах и още веднъж изрично заключих, че това е някаква нелепост, за която не си заслужава да приказваме.
Ванга ме слушаше безмълвно от самото начало, след това малко помълча и сподели:
- Да, но не е нелепост! Тука става дума за голямо нещо, което не е лъжица нито за устата на оня човек, нито за твоята, нито за която и да е друга към този момент. Този текст и тази карта са преписвани доста пъти и отпреди доста години. Повече от няколко генерации. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за прикрито богатство, а за книжовност, която до момента не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е прикрит надълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг – няма да могат да разчетат писмото. А то е доста значимо! Защото с него е записана историята на света – две хиляди години обратно от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.
Този саркофаг е комплициран и прикрит в нашите земи от хора, които са пристигнали от Египет. Вървели са с камили. Имало е и плебеи, войни и висши началници. Една нощ при цялостна мрачевина и при цялостно безмълвие ковчегът е бил спуснат и зарит с големи количества пръст, а хората, които са взели участие в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци почтена кръв, с цел да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно обръщение с скъпа стойност.
Слушах Ванга удивена и смаяна и не имах вяра на ушите си. Възможно ли е да има такова знамение – незнайна до момента книжовност, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви аргументи да нямам доверие на казаното до момента от Ванга, само че това ми се стори повече от необикновено.
Когато се върнах в София, демонстрирах преписа на мои сътрудници – експерти и преводачи, – само че те всички откриха, че този текст не може да бъде разчетен и евентуално съставлява някаква нелепост. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато още веднъж отидох в Петрич, напълно ненадейно отново заговорихме с Ванга за картата и скритото „ богатство ”, за което става дума в нея.
На Ванга и? беше забавно да беседва на тази тематика. Имах възприятието, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм посочила преписа на експерти и аз и? споделих, че съм претърпяла цялостен неуспех. Тя рече:
- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е пристигнало времето му!
Казах й, че е доста тъпо, тъй като съм споделила казаното от нея пред неколцина другари запалянковци, които незабавно показаха подготвеност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.
Ванга не отговори нищо, след това пристигнаха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а след това сякаш вижда някакви картини, тъй като спуснатите и? клепачи се разтваряха и очите и? се движеха под тях, сякаш проследяваха нещо.
Когато още веднъж останахме сами, внезапно без всякаква връзка с водения сега диалог Ванга ми заприказва на предходната тематика. Много постепенно и отчетливо, доста нагледно и сякаш четеше по книга – стартира да ми разказва в детайли някаква околност в планината. Имах възприятие, че самата тя е там и ми рисува с най-малки елементи това, което вижда: не убягнаха от вниманието и? нито дребната растителност, нито камъчетата, нито съвсем невидимите пътечки. Накрая загатна за някаква огромна канара и сподели, че би трябвало да отидем на мястото на 5 май. Попитах я за какво навръх 5 май, само че тя ми сподели единствено:
- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.
И ми даде да схвана, че повече не желае да приказва по този въпрос.
Въобще не разбрах какво значи последната и? имитация, само че ние у дома сме привикнали да не задаваме непотребни въпроси и аз се задоволих с това неразбираемо пояснение.
Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „ следотърсачи ”, които дирят някаква невидима диря. Не съм алпинист и не ме бива доста в ориентирането. Това блуждаене по баирите по-скоро ме притесняваше, в сравнение с да ми доставя наслаждение. На моменти ме обземаше съществено подозрение в триумфа на това търсене и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова тъкмо и в детайли ми го беше описала Ванга, че беше невероятно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния завършек на дребна поляна. Огледахме деликатно цялата околност, само че не забелязахме в нея нищо изключително. Миришеше доста прелестно на напечени от слънцето разнообразни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на огромни разперени дървета.
По едно време следобяд небето помрача и не след дълго заваля пороен дъжд. Потърсихме заслон под короните на дърветата, само че след към час всички бяхме мокри до кости. На едно равно комфортно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си облекла и храната, само че и брезентът не устоя на мощните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи към два часа, след това дъждът спря, само че небето остана облачно и тъмно. Стъмни се. Запалихме избухлив огън, с цел да се изсушим, и взехме решение край него да прекараме нощта. Това ми се струваше много безгрижно, още повече че бяхме единствено петима души в непрогледната нощ, в близост нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не стопираме измежду път, да поставим старания да дочакаме тук идващия ден, с цел да забележим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това напълно непознато място е на вятъра, тъй като небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз откровено се съмнявах, че на другия ден ще следим слънцето.
Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.
Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам за какво взехме решение да застанем тъкмо там и да чакаме нещо, незнайно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има – евентуално доста от дълго време издълбани – три кръга, „ слънчеви ”, както ги назовават археолозите, с величина на дребна чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто изострен връх сочеше към земята.
Половин час не се случи нищо. Но по-късно един безоблачен лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до слънчевите кръгове и стартира да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината към двадесет минути и по-късно съвсем цялата канара бе огряна от слънцето.
Без да сме експерти и археолози, без да разбираме инцидентна ли беше тази игра на светлината, или сме били очевидци на някакво забавно събитие, самият факт, че Ванга ми сподели да следим първите лъчи на слънцето навръх този ден – 5 май – и то ни даде своето необичайно доказателство (щом е казано – ще го забележим!) – всичко това ни извърши със необичайно неспокойствие и възбуденост.
През целия ден коментирахме случилото се, преглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „ бележеха ”, и зачакахме да падне нощта, с цел да забележим какво ще ни покаже слънчевата посестрима – луната.
Повтори се историята от предходния ден. Около три часа, преди да се стъмни, още веднъж заваля пороен дъжд и още веднъж се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко по-късно се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да забележим нещо друго, само че скоро установихме, че облаците последователно се разчистват, и след към половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, даже не разбрахме по какъв начин се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
Беше към 21 часа.
Навсякъде беше мрачно. Лъчът докосна върха на скалата и след това, неведнъж докосвайки слънчевите кръгове от ляво на дясно, към петнадесет минути описваше към този момент познатия ни триъгълник с изострен връх, ориентиран към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната канара и никой не смееше да пророни и дума, само че евентуално и петимата сме мислели едно и също: инцидентна ли е тази игра на светлината по скалата, или сред тях има някаква причинност.
Но най-невероятното стартира в този момент.
Няколко минути по-късно южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак от вътрешната страна като екран на тв приемник и измежду планинската мрачевина тя се открои в светлосиво. И момент по-късно се появиха в открояващ се бял цвят… две фигури. Бяха големи и заемаха съвсем цялото осветено пространство – гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и към 3-4 м. необятна, фигурите се виждаха толкоз отчетливо и се открояваха по този начин релефно, че имах възприятието по какъв начин всеки миг могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкоз потресаващо, че ние безусловно се вкаменихме – от това, което виждахме със личните си очи, и (защо да укривам?) – от страх…
Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги не помни, до момента в който съм жива. Отляво на скалата на напред във времето в цялостен растеж стоеше възрастен мъж, по-скоро дъртак, с дълга до земята тога и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет – нещо като топка, кръгло, само че не беше топка, по-скоро някакъв чужд апарат.
На по-заден проект, само че нагоре и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам за какво, на мене ми замязя на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до различен и спуснати надолу крайници и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.
Фигурите стояха задоволително време на скалата, тъй че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „ угасна ”, стана още веднъж тъмна и всичко в близост се покри с непрогледна мрачевина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, с цел да помислим за някакви светлинни резултати.
Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме следили видяното към двадесет минути.
След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда безусловно за броени минути събрахме стремително багажа в тъмното и осветявайки си пътеката единствено с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, негласно и с неподозирана от нас експедитивност се смъкнахме надолу и след към два часа видяхме първите светлини на града.
Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да приказваме. Оказа се, че и петимата сме следили тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго…
Може би всеобща неуравновесеност? Но ние не знаехме за какво би трябвало да стоим пред тази канара и през разум не ни е минавало, че ще забележим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „ Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната. ”
Поради роднинството ми с Ванга някой може да намерения, че аз съм била предизвестена и душевен готова за някакво събитие, даже и да не съм знаела какво е то. Добре, само че другите хора? Бяхме разнообразни по възраст и обучение, и по разбирания. А за Вангините видения по отношение на слагането от някакви същества на двете невидими за нас статуи тогава изобщо не ми мина през мозъка. Не ми минаваше и до през днешния ден, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от досиетата си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да приказваме и за подстрекателство. Какво беше тогава? И за какво Ванга ни изпрати на това място?
Веднага на другия ден отидох при Ванга и и? описах всичко в детайли. Беше и? доста забавно, само че не пожела да направи никакъв коментар.
Но това, което видях тогава, не ми дава мира и до момента. За какви фигури става дума – дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, само че не го споделя, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги поставя тук и за какво, с каква цел?
След време още няколко пъти ходихме на това място и заран, и вечер, само че повече не видяхме нищо.
Решихме да не споделяме с никого за това неизмеримо прекарване, тъй като ще прозвучи като роман от приказен разказ. Спомних си думите на Ванга: „ Ще пристигна времето на „ чудесата ” и науката ще направи огромни открития в региона на нематериалното. Всичкото прикрито злато ще излезе на повърхността на земята, само че ще се скрие водата. Това е несъмнено! ”
Дълбоко имам вяра в казаното от Ванга за бъдещите открития на актуалната просвета. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна мистерия, която беляза живота ни с докосването до „ нещо свръхестествено ” и по този начин изрично промени визиите ни за доста неща… ”
Точно на гореописаната история и казаното от Ванга се гради цялата митология към случая.
Макар и по-рано като последователност, в този момент е момента да се каже един спомагателен факт, който сякаш има най-голяма тежест за сериозността на ставащото и въпреки въпросната преживелица да се случва години на първо място разказано до момента, единствено след всичко разказано, идната история може да бъде оценена.
По време на специализацията и?в Оксфорд през втората половина на 70-те години, Людмила Живкова има среща с върховен представител на английското разузнаване МИ6. По време на диалога той и?съобщава, че благодарение на английските СДВ-станции (станции за сканиране със свръхдълги вълни) под връх Градище, в Странджа е засечена голяма празнина с удивително вярна форма на куб, за която няма подозрение, че е от неестествен генезис. Людмила Живкова е мощно впечатлена от тази информация. Първоначално свръхдългите радиовълни СДВ се употребяват от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, защото се оказва, че за този честотен обсег дълбочинното навлизане не е проблем. Впоследствие се открива, че свръхдългите талази проникват без проблем освен през затлъстял воден пласт, само че и през земната кора. Това довежда до дейното им потребление за дълбочинно сканиране на земните глъбини и вписване на всевъзможни кухини в тях, както празни, по този начин и цялостни с петрол или газ. Тъкмо такава английска СДВ-станция „ напипва ” каверната във формата на безусловно верен куб в Странджа. Впоследствие Людмила не помни този факт, чак до момента в който картата не влиза в играта и Ванга не дава своите възгледи за нещата. Когато Людмила получава постоянни позиции като ръководител на Комитета за просвета, разпорежда на екип от най-близкото си обграждане да стартира разкопки на мястото в изискванията на цялостна секретност. Трябва да се означи, че експедицията не е предоставена на Археологическия институт към Българска академия на науките, а на хора от личния и?екип. Трудно е да се направи цялостен разбор на събитията от това време, само че евентуално диалогът на тематика „ кухината в Странджа ” с индивида от МИ6 е бил много по-обстоятелствен, а и предстоящата находка в тази пещера е била толкоз шокиращо невероятна, че се е наложило цялостното засекретяване на разкопките… Тъй като Людмила има доста контакти в международен мащаб с всевъзможни духовни водачи и персони, при едно от пътуванията си в Индия, тя се свързва с двама лами, свещеници и те също я уведомяват, че в България е саркофага на богинята Бастет. Което значи, че очевидно в пространството има някаква информация за нещата и някои хора от дълго време знаят за това какво е прикрито по нашите земи. Ламите са споделили, че това изобретение ще направи огромно положително на България в бъдеще.
И по този начин, всичко разказано до момента очевидно дава задоволителен сериозен мотив за започване на разкопки. В експедицията вземат участие:
- Кръстю Мутафчиев – началник на работа „ Културно завещание ” в Комитета за просвета.
- Красимира Стоянова – чиновник в Комитета за просвета, племенница на баба Ванга (интересното е, че по-късно Красимира приключва египтология в НБУ).
- Иля Прокопов – ст. н. с. II степен, историк и нумизмат, по-късно шеф на музея в Кюстендил и на Националния исторически музей (НИМ).
- Цеко Етрополски – евентуално става дума за журналиста Етрополски, завеждал бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в София.
- Георги Пантов – основен монтьор на Рудник „ Странджа ” (Не е ясно дали това е петият главен член на експедицията, или има още един).
Официалната история мълчи откъм детайлности по какъв начин са протекли разкопките, както и какво е намерено. През лятото на 2009 година за първи път посетих мястото и направих свое лично изследване на нещата. Това, което разбрах се оказа доста по-голямо, надълбоко, антично и многопластово от всичко, което знаехме до момента. Намесени са голям брой ползи и следите се преплитат една връз друга, което прави представянето на нещата в една съответна последователност съвсем невъзможни. Успях да се срещна и да интервюирам локалния „ събирач на истории ”, Илия Петков, който е бил партиен секретар по това време и също е бил директен участник в събитията. Милият човек е към този момент много възрастен, само че добротата е изписана на лицето му. Прие ме на драго сърце и описа чистосърдечно, всичко което знаеше. Разговорът на моменти бе много смешен, тъй като клетия човек е съвсем оглушал. Слуховите апарати не му помагаха и трябваше да викам в ухото му, когато желаех да задам някой въпрос. В процеса ми хрумна, че мога да му пиша въпросите си на лист, само че даже тогава той ги четеше с лупа, тъй като нямаше очила. Това не се постановяваше постоянно обаче, тъй като той описа съвсем всичко което желая да знам, без да задавам съответни въпроси. По всичко личеше, че е разказвал целия сюжет безчет пъти на десетки хора, като мен, които са идвали от цялата страна, с цел да се допрян до мистерията.
Ще пресъздам детайлностите към случилото се, по този начин както не могат да бъдат открити в нито един формален източник.
След прожектирането на холограмата, разкопките почнали постепенно и трудно. Прогреса бил муден и станало явно, че би трябвало по-тежко съоръжение за постигането на задачата. По този мотив се причисляват минни инженери, които заключват, че това е остарял тракийски, а след това е бил и римски полу-открит рудник, с открита част и галерии. Първоначално, миньорите намират единствено дървена лебедка, която явно била доста остаряла. В процеса на копаенето експедицията намира вестник „ Правда ” на съветски. По-късно Илия ми изясни, че през 1949-50 година дошъл инж. Лебедев, който пристигнал да изследва региона на база някакви остарели документи открити в Ермитажа в Санкт Петербург под предлог, че желае да види дали има условия за развиване на рударството в покрайнината. Тази версия е доста едва издържана. Очевидно руснаците са просто следващите, които са получили сведения по свои пътища, че в Странджа има нещо от огромно значение, което в случай че попадне в ръцете на някоя от Великите сили, може да бъде в огромна изгода. Излиза, че руснаците разкрили скулптури до кръста както и камъни с надписи (и на Градището и на Мишкова равнища, за която ще стане въпрос по-нататък в изложението). Опаковани са в борови дъски в 1 волска каруци и са пренесени до пристанището в Бургас, а оттова – вероятно за Съюз на съветските социалистически републики. За да се убеди Илия, че нещо в действителност е изнесено от страната, той отишъл при коларя и го попитал, дали тази история е вярна. Коларя споделил „ да ” – била една пренатоварена каруца, теглена от 2 вола. След това Илия описа за едно друго, още по-старо сведение. По време на турско иго, от Цариградската патриаршия са били изпратени двама свещеници с доста висока просвета и сан. Те пристигнали с група служащи, които са работели и на гробницата на Бастет и на Хероона (за който ще обясня по-късно) в продължение на 6 месеца. Възрастните хора настояват, че са отнесли всичко за Цариград и може би Гърция. Всичко това води на въпроса – какво се случва тук? Излиза, че българите за следващ път схващат последни, за това, което е прикрито в личните им земи! Очевидно за това малко забутано място в дребна Странджа се знае от Индия през Англия, Русия и даже гръцката ортодоксална черква! След това Илия сподели, че мястото е посещавано и от нацистите, което несъмнено е разумно и е похлупака на всичко. По време на ВСВ в Малко Търново е имало 2 групи нацисти. Едната е конфигурирана в граничния отряд, където са поставили огромна антена. Другата е настанена в местността Витаново. Ходили са на върха Градище с цел да подслушват линиите. Предвид сведенията, които имаме, че фашистите са се интересували от всичко окултно и са пращали експедиции по целия свят в дирене на всевъзможни антични, скрити оръжия, които да извърнат хода на войната в тяхна изгода, не е чудно, че са минали и през Странджа. Официалната версия за наличието на немските бойци е с цел да се подслушват телефонните линии по време на войната, само че поради всички други екипи, които са ровели в покрайнината, няма да е самоуверено, в случай че предположим, че всичко е просто едно опрощение, за същинската цел, която е пещерата на Бастет. По стичане на събитията, един от нацистите умира в региона, когато камион го блъска по нехайство, давайки на задна скорост при градежа на един бункер. Гроба на този немец стои и до през днешния ден и аз го посетих, с цел да се уверя в историята. На паметната плоча едвам се разграничава към този момент съвсем изличена свастика. Оказа се, че историята е вярна.
Поемайки по следата, че разузнаванията по целия свят и разнообразни духовенства знаят за гробницата на Бастет в България, попитах Илия дали преди въпросните събития през 80-те, в покрайнините е имало митове свързани с Бастет или нещо сходно. Той се позамисли и описа следната история. Преди доста години негов другар донесъл фотография на чердже, на което е избродирана жена-котка с мустаци. Снимката е напр
В познатата и непозната ни история доста хора са минали оттова, живели са и са умирали, градили и разрушавали. Красотата и магията на тази планина е запечатала по малко от всичко в едно извънредно с времето положение на нетленност и непреходност.
Богата на археологични находки Странджа доста пъти е посещавана и изследвана от разнообразни учени, запалянковци, иманяри и религиозни представители. Тук легендите са преплетени с обстоятелствата, а науката – с мистицизма. Не предстои на никакво подозрение обаче, че покрайнината е цялостна с разкрити и неразкрити тракийски светилища и уреди, някои от които могат да бъдат датирани още от атлантско време. Данните, с които се снабдих демонстрират, че доста е ограбено от иманяри през вековете; тази планина е пазила доста съкровища и злато, само че това единствено води на размишления, че има и доста останало неразкрито, надълбоко прикрито в недрата на земята.
По всичко проличава, че целия регион в древността е бил пристанище за секта от оживелите след катаклизма атланти, които разпръскват културата си измежду локалното население, което било траките. Интересен е обстоятелството, че точно в Странджа са откривани кости на колоси, които незабавно са потулвани, както това става с всяко сходно нещо на всички места по света – нещо, за което си има специфични екипи. Тези сведения доближават до нас тихомълком от другари археолози.
Друго доста забавно сведение е, че когато стартира процеса по еретизирането и избиването на богомилите по света, те били събирани от цяла Европа и през скришен под земята тунел, водещ началото си от пристанище на Черно море, били отвеждани в Странджа, в региона Марино населено място, където били избивани. Говори се за над 66 000 избити богомили и седем отдадени. Защо е било значимо за някой да бъдат покосени тъкмо там – остава мистерия и до през днешния ден.
Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Има отчети за доста подземни тунели, правени от атланти и траки. Докладвана е също срещана с Йети, при която след 20 секунден контакт, съществото се разтваря във въздуха пред очевидеца. Споменавам това, тъй като не е история типична за България и въобще региона – или както излиза наяве – най-малко до момента не сме знаели.
Безспорно, най-голямата тайнственост в региона обаче си остава т. нар гробницата на Бастет.
Тя се намира в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище.
Много истории се преплитат в една, доста ориси се концентрират в една точка и ще се опитам ревюто ми да бъде оптимално в детайли (като от време на време, за задачата ще би трябвало да се отбивам от главната линия), с цел да можеш да схванеш детайлите авансово и когато отидем там да бъдем оптимално съответни наред със протичащото се.
Историята към египетската гробница стартира след появяването на странна, антична карта с неразбираеми чертежи, геометрични фигури и писмени знаци. Притежателят й, чието име се пази в загадка, решил, че става въпрос за прикрито богатство. Дълго време търсил експерти, които да разчетат картата, до момента в който се озовал в Българска академия на науките. Оттам документът попаднал при Людмила Живкова.
Тук би трябвало да отворя първата скоба и да обясня коя е тя.
Людмила Живкова е щерка на Тодор Живков, българският комунистически деспот и глава на Българска комунистическа партия в интервала 1956-1989 (сега за пръв път съзнавам, че това са тъкмо 33 години – не е ли това забавно?). Людмила е нетипичното за действителността и тогавашното мислене дете. Завършва история в софийския университет, история на изкуството в Москва и специализира в Оксфорд. Става министър на културата на Република България. В качеството си на подобен, Людмила Живкова прави един от рядко сполучливите за социалистическа България опити за промяна. Създава мощен екип в Комитета за Култура, дясна ръка и? е историкът Александър Фол(за който също ще стане дума по-късно). Безспорно изиграва роля за отварянето на България в културно отношение към не-социалистическия свят – прокарва и осъществя концепцията за основаване на Галерията за задгранично изкуствов София, както и редица интернационалните изложения и мероприятия; България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от целия свят, постоянно по нейна покана. Може би още по-забележителен е приносът и? в противоположното – популяризирането на българската просвета и историческо завещание зад граница. Един от многото образци за това е изложбата „ Тракийското изкуство и просвета по българските земи ”, обиколила повече от 25 столици по света и станала причина за международен интерес в региона на тракологията. Има роля в олекотяване на режима за недопускане на българи, изключително учени и културни дейци, за визити и работа в Западна Европа и Съединени американски щати. По нейна самодейност са проведени още честването на „ 1300 години България ”, семейството на България на Международната детска асамблея „ Знаме на мира ” под егидата наЮНЕСКО, построяването на „ Национален Дворец на Културата ” в София (който от гибелта и? до 1990 година носи нейното име), както и откриването на безусловно десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, провежда персонално сполучливи археологически експедиции.
В същото време Людмила е необикновено обичана от народа и не крие (както множеството политици от международно равнище и до днес) своя бездънен интерес обвързван с окултизма. Не знам по какъв начин може да се изясни на хората от запада, които в никакъв случай не са живели в условия на комунизъм (макар в Съединени американски щати той да е неумело затулен и към момента не изцяло формален, само че все пак – валиден) какъв брой неприемливо и несвоевременно е дъщерята на вожда на народа да има сходни ползи. Оттам не може да се добие и цялостно схващане за личността на Людмила Живкова и нейното значение като събитие за тези години в България. Така или другояче многочислените мероприятия, проведени от нея с концепцията да разпространява по света самобитното завещание на българина се пояснява като „ шовинизъм ” отКПСС, в несъгласие с пролетарския интернационализъм; изключително остра е реакцията против „ 1 300 години България ”. Интереса и? в света на езотеричното се появява след тежка автомобилна злополука през 1973. Тогава тя стартира да се увлича по източни философии, открива връзки с небезизвестното съветско семейство Рьорих, с което още повече си печели недоверието на идеологическите цензори в Съюз на съветските социалистически републики, където философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 година Много известна става самодейността и? от голям мащаб „ Знаме на Мира ”, която тя организира. Във време, когато към момента Студената война е в разгара си, по покана на България в столицата ни идват деца, които са самобитни посланици на мира. Събират се в особено основани влакчета и всички с усмивки и знаменца отпътуват за покрайнините на София, с цел да слагат и ударят камбанка на своята страна. Целият този план се сплотява от мотото „ Единство, творчество и хубост ”. Три обикновени думи изписани на няколко езика, а задачата е новите генерации да ги одобряват и те като свое мото. До 1989 година в София се организират четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са взели участие общо 3 900 деца от 138 страни и 14 000 деца от България. Противниците и? в България я подлагат на критика заради големите средства, хвърляни в амбициозните и? планове. Нейната „ неудобност ” и убеждения е причина да се спекулира с нелепата и? гибел – броени дни преди 40-я и? рожден ден – с версии за политическо ликвидиране, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а формалната версия е акцидент в банята; по-късно се допуска мозъчен кръвоизлив. След гибелта и?, политиката и? не намира правоприемник и огромна част от самодейностите и? са прекратени.
Но да преминем към забавния интервал от нейния живот. По мемоари от съвременници, скоро след съдбовната злополука, тя отхвърля да взема предписваните лекарства и се изправя на крайници с практики от нетрадиционната медицина. През последващите години демонстрира засилен интерес към източната философия и езотерични учения, което води до многочислени пътувания до Индия и Тибет, където се подлага на разнообразни дисциплини и търси източници за същинския генезис на българина (информация, която чак в последното десетилетие стартира да излиза на ярко за публиката). Людмила контактува интензивно с духовни водачи от целия свят. Близка другарка с Индира Ганди – убитата през 1984 година примиер-министър на Индия.
Известни са връзките на Живкова с Ванга.
Ванга е идната втора, огромна и основна скоба, която се постанова да отворя. Отново, доста мъчно е да се опише смисъла на тази персона на хора, които живеят отвън България. Ванга губи зрението си доста млада, когато бива ударена от мълния. Тогава тя придобива мощни оракулски качества, чиято справедливост се потвърждават и до през днешния ден, след нейната гибел. Тя не е елементарен ченълър. Приживе пред къщата и? постоянно има опашка от хора, които желаят да чуят нейния съвет по дадени екзистенциални или чисто битови проблеми. Предсказанията и? се извършват с удивителна акуратност,без неточност. Това трансформира Ванга, в може би най-известната българка на всички времена – безусловно всеки българин през днешния ден, знае коя е Ванга и е чувал за нея. Години след гибелта и?, към момента се пишат книги за нея. Манията към тази жена е голяма. Колкото и парадоксално да е обаче, Ванга е още по-популярна в чужбина, в сравнение с в родната си страна (което е модел, проследим в историята, обвързван с всичко българско). Най-известна е тя в Русия, където има опити да бъде канонизирана като светица от православната черква. Ванга постоянно е посещавана от държавни глави на разнообразни народи, президенти, министри и други за съвет. Това е напълно в резюме историята към тази жена.
И по този начин, към този момент можем да се върнем към нашата история. Случката с тайнствената карта, за която споменахме нагоре е разказана в детайли в книгите отдадени на гробницата на Бастет „ Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс ” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил консултант на Людмила Живкова и като началник на отдел „ Културно завещание ” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който след това почнал да изследва местността. И по този начин дейната част на историята стартира напролет на 1981 година, когато секретна експедиция на Комитета за просвета в състав от 5 индивида е изпратена от тогавашния началник на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).
Ще показва нещата обаче от гледната точка на друга основна фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга отдадена на Ванга:
„ При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, претенции и проблеми. Идват даже и такива, които желаят да им каже кои числа ще се паднат от идващия тираж на тотото, с цел да завоюват доста пари, всякакви иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, с цел да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е тъкмо мястото. Такива хора Ванга отпраща с отвращение, тъй като не признава придобиването на пари без почтен труд.
Един ден при моята майка на Рупите пристигна човечец с молба да му ходатайства да бъде признат от Ванга. Показа и? някакъв сплескан лист хартия с написани, по-точно доста непохватно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на писмени знаци.
Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които индивидът сподели, че представлявали карта.
Не имам вяра и не се отнасям съществено към този тип прекарвания, слушах с половин ухо и с възходяща скука, тъй като доста хора ни тормозят с молби за ходатайства, а също така трябваше да отидем до Петрич.
Човекът обстойно и нашироко и? обясняваше, че носил тази карта при всякакви професори в София, само че никой не могъл да му разчете писмото, дори му споделили, че това са нелепости, тъй като съгласно тях там били просто подредени в редове знаци, които не наподобяват на никое писмо, което им е било познато. Та индивидът беше пристигнал при Ванга да му го „ разчете ” и да му каже къде са парите.
Понеже майка ми доста добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и защото е дружелюбна към проблемите на всички Вангини гости, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да споделя, че щерка й, т. е. аз, е изучавала и се е занимавала с писмени знаци и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя доста ме бе надценила.
Човекът пристигна при мене – аз седях на пейката до Вангината къщурка – и още веднъж най-подробно ми разправи всичко.
Вече напълно обезпокоена, не го слушах въобще и напълно незадълбочено погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го плана, откакто отдавнашните ми академични знания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, нищожни. Това бе непостижима за мене работа. Освен това „ професорите от София ” сякаш бяха прави. Наистина доста от знаците приличаха на арабските писмени знаци, само че сред тях имаше и напълно неразбираеми за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, в сравнение с писмени знаци.
Разбрах, че напъните ми са безнадеждни, само че откакто към този момент бях оповестена от майка ми за „ потенциал по йероглифите ”, предложих на индивида да ми позволи да препиша този текст и в София да го покажа на някои експерти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.
Човекът се съгласи и откакто се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.
Аз, несъмнено, тутакси забравих и него, и диалога, който водихме, тъй като още от началото бях уверена, че цялата тази работа е някаква измислица или плод на болна фикция.
Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и незабавната работа и следобяд още веднъж се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и откакто си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия диалог, който водихме с този човек. Разказах и? за картата и йероглифите, които преглеждах и още веднъж изрично заключих, че това е някаква нелепост, за която не си заслужава да приказваме.
Ванга ме слушаше безмълвно от самото начало, след това малко помълча и сподели:
- Да, но не е нелепост! Тука става дума за голямо нещо, което не е лъжица нито за устата на оня човек, нито за твоята, нито за която и да е друга към този момент. Този текст и тази карта са преписвани доста пъти и отпреди доста години. Повече от няколко генерации. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за прикрито богатство, а за книжовност, която до момента не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е прикрит надълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг – няма да могат да разчетат писмото. А то е доста значимо! Защото с него е записана историята на света – две хиляди години обратно от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.
Този саркофаг е комплициран и прикрит в нашите земи от хора, които са пристигнали от Египет. Вървели са с камили. Имало е и плебеи, войни и висши началници. Една нощ при цялостна мрачевина и при цялостно безмълвие ковчегът е бил спуснат и зарит с големи количества пръст, а хората, които са взели участие в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци почтена кръв, с цел да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно обръщение с скъпа стойност.
Слушах Ванга удивена и смаяна и не имах вяра на ушите си. Възможно ли е да има такова знамение – незнайна до момента книжовност, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви аргументи да нямам доверие на казаното до момента от Ванга, само че това ми се стори повече от необикновено.
Когато се върнах в София, демонстрирах преписа на мои сътрудници – експерти и преводачи, – само че те всички откриха, че този текст не може да бъде разчетен и евентуално съставлява някаква нелепост. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато още веднъж отидох в Петрич, напълно ненадейно отново заговорихме с Ванга за картата и скритото „ богатство ”, за което става дума в нея.
На Ванга и? беше забавно да беседва на тази тематика. Имах възприятието, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм посочила преписа на експерти и аз и? споделих, че съм претърпяла цялостен неуспех. Тя рече:
- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е пристигнало времето му!
Казах й, че е доста тъпо, тъй като съм споделила казаното от нея пред неколцина другари запалянковци, които незабавно показаха подготвеност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.
Ванга не отговори нищо, след това пристигнаха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а след това сякаш вижда някакви картини, тъй като спуснатите и? клепачи се разтваряха и очите и? се движеха под тях, сякаш проследяваха нещо.
Когато още веднъж останахме сами, внезапно без всякаква връзка с водения сега диалог Ванга ми заприказва на предходната тематика. Много постепенно и отчетливо, доста нагледно и сякаш четеше по книга – стартира да ми разказва в детайли някаква околност в планината. Имах възприятие, че самата тя е там и ми рисува с най-малки елементи това, което вижда: не убягнаха от вниманието и? нито дребната растителност, нито камъчетата, нито съвсем невидимите пътечки. Накрая загатна за някаква огромна канара и сподели, че би трябвало да отидем на мястото на 5 май. Попитах я за какво навръх 5 май, само че тя ми сподели единствено:
- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.
И ми даде да схвана, че повече не желае да приказва по този въпрос.
Въобще не разбрах какво значи последната и? имитация, само че ние у дома сме привикнали да не задаваме непотребни въпроси и аз се задоволих с това неразбираемо пояснение.
Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „ следотърсачи ”, които дирят някаква невидима диря. Не съм алпинист и не ме бива доста в ориентирането. Това блуждаене по баирите по-скоро ме притесняваше, в сравнение с да ми доставя наслаждение. На моменти ме обземаше съществено подозрение в триумфа на това търсене и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова тъкмо и в детайли ми го беше описала Ванга, че беше невероятно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния завършек на дребна поляна. Огледахме деликатно цялата околност, само че не забелязахме в нея нищо изключително. Миришеше доста прелестно на напечени от слънцето разнообразни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на огромни разперени дървета.
По едно време следобяд небето помрача и не след дълго заваля пороен дъжд. Потърсихме заслон под короните на дърветата, само че след към час всички бяхме мокри до кости. На едно равно комфортно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си облекла и храната, само че и брезентът не устоя на мощните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи към два часа, след това дъждът спря, само че небето остана облачно и тъмно. Стъмни се. Запалихме избухлив огън, с цел да се изсушим, и взехме решение край него да прекараме нощта. Това ми се струваше много безгрижно, още повече че бяхме единствено петима души в непрогледната нощ, в близост нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не стопираме измежду път, да поставим старания да дочакаме тук идващия ден, с цел да забележим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това напълно непознато място е на вятъра, тъй като небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз откровено се съмнявах, че на другия ден ще следим слънцето.
Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.
Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам за какво взехме решение да застанем тъкмо там и да чакаме нещо, незнайно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има – евентуално доста от дълго време издълбани – три кръга, „ слънчеви ”, както ги назовават археолозите, с величина на дребна чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто изострен връх сочеше към земята.
Половин час не се случи нищо. Но по-късно един безоблачен лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до слънчевите кръгове и стартира да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината към двадесет минути и по-късно съвсем цялата канара бе огряна от слънцето.
Без да сме експерти и археолози, без да разбираме инцидентна ли беше тази игра на светлината, или сме били очевидци на някакво забавно събитие, самият факт, че Ванга ми сподели да следим първите лъчи на слънцето навръх този ден – 5 май – и то ни даде своето необичайно доказателство (щом е казано – ще го забележим!) – всичко това ни извърши със необичайно неспокойствие и възбуденост.
През целия ден коментирахме случилото се, преглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „ бележеха ”, и зачакахме да падне нощта, с цел да забележим какво ще ни покаже слънчевата посестрима – луната.
Повтори се историята от предходния ден. Около три часа, преди да се стъмни, още веднъж заваля пороен дъжд и още веднъж се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко по-късно се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да забележим нещо друго, само че скоро установихме, че облаците последователно се разчистват, и след към половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, даже не разбрахме по какъв начин се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
Беше към 21 часа.
Навсякъде беше мрачно. Лъчът докосна върха на скалата и след това, неведнъж докосвайки слънчевите кръгове от ляво на дясно, към петнадесет минути описваше към този момент познатия ни триъгълник с изострен връх, ориентиран към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната канара и никой не смееше да пророни и дума, само че евентуално и петимата сме мислели едно и също: инцидентна ли е тази игра на светлината по скалата, или сред тях има някаква причинност.
Но най-невероятното стартира в този момент.
Няколко минути по-късно южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак от вътрешната страна като екран на тв приемник и измежду планинската мрачевина тя се открои в светлосиво. И момент по-късно се появиха в открояващ се бял цвят… две фигури. Бяха големи и заемаха съвсем цялото осветено пространство – гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и към 3-4 м. необятна, фигурите се виждаха толкоз отчетливо и се открояваха по този начин релефно, че имах възприятието по какъв начин всеки миг могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкоз потресаващо, че ние безусловно се вкаменихме – от това, което виждахме със личните си очи, и (защо да укривам?) – от страх…
Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги не помни, до момента в който съм жива. Отляво на скалата на напред във времето в цялостен растеж стоеше възрастен мъж, по-скоро дъртак, с дълга до земята тога и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет – нещо като топка, кръгло, само че не беше топка, по-скоро някакъв чужд апарат.
На по-заден проект, само че нагоре и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам за какво, на мене ми замязя на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до различен и спуснати надолу крайници и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.
Фигурите стояха задоволително време на скалата, тъй че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „ угасна ”, стана още веднъж тъмна и всичко в близост се покри с непрогледна мрачевина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, с цел да помислим за някакви светлинни резултати.
Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме следили видяното към двадесет минути.
След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда безусловно за броени минути събрахме стремително багажа в тъмното и осветявайки си пътеката единствено с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, негласно и с неподозирана от нас експедитивност се смъкнахме надолу и след към два часа видяхме първите светлини на града.
Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да приказваме. Оказа се, че и петимата сме следили тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго…
Може би всеобща неуравновесеност? Но ние не знаехме за какво би трябвало да стоим пред тази канара и през разум не ни е минавало, че ще забележим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „ Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната. ”
Поради роднинството ми с Ванга някой може да намерения, че аз съм била предизвестена и душевен готова за някакво събитие, даже и да не съм знаела какво е то. Добре, само че другите хора? Бяхме разнообразни по възраст и обучение, и по разбирания. А за Вангините видения по отношение на слагането от някакви същества на двете невидими за нас статуи тогава изобщо не ми мина през мозъка. Не ми минаваше и до през днешния ден, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от досиетата си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да приказваме и за подстрекателство. Какво беше тогава? И за какво Ванга ни изпрати на това място?
Веднага на другия ден отидох при Ванга и и? описах всичко в детайли. Беше и? доста забавно, само че не пожела да направи никакъв коментар.
Но това, което видях тогава, не ми дава мира и до момента. За какви фигури става дума – дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, само че не го споделя, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги поставя тук и за какво, с каква цел?
След време още няколко пъти ходихме на това място и заран, и вечер, само че повече не видяхме нищо.
Решихме да не споделяме с никого за това неизмеримо прекарване, тъй като ще прозвучи като роман от приказен разказ. Спомних си думите на Ванга: „ Ще пристигна времето на „ чудесата ” и науката ще направи огромни открития в региона на нематериалното. Всичкото прикрито злато ще излезе на повърхността на земята, само че ще се скрие водата. Това е несъмнено! ”
Дълбоко имам вяра в казаното от Ванга за бъдещите открития на актуалната просвета. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна мистерия, която беляза живота ни с докосването до „ нещо свръхестествено ” и по този начин изрично промени визиите ни за доста неща… ”
Точно на гореописаната история и казаното от Ванга се гради цялата митология към случая.
Макар и по-рано като последователност, в този момент е момента да се каже един спомагателен факт, който сякаш има най-голяма тежест за сериозността на ставащото и въпреки въпросната преживелица да се случва години на първо място разказано до момента, единствено след всичко разказано, идната история може да бъде оценена.
По време на специализацията и?в Оксфорд през втората половина на 70-те години, Людмила Живкова има среща с върховен представител на английското разузнаване МИ6. По време на диалога той и?съобщава, че благодарение на английските СДВ-станции (станции за сканиране със свръхдълги вълни) под връх Градище, в Странджа е засечена голяма празнина с удивително вярна форма на куб, за която няма подозрение, че е от неестествен генезис. Людмила Живкова е мощно впечатлена от тази информация. Първоначално свръхдългите радиовълни СДВ се употребяват от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, защото се оказва, че за този честотен обсег дълбочинното навлизане не е проблем. Впоследствие се открива, че свръхдългите талази проникват без проблем освен през затлъстял воден пласт, само че и през земната кора. Това довежда до дейното им потребление за дълбочинно сканиране на земните глъбини и вписване на всевъзможни кухини в тях, както празни, по този начин и цялостни с петрол или газ. Тъкмо такава английска СДВ-станция „ напипва ” каверната във формата на безусловно верен куб в Странджа. Впоследствие Людмила не помни този факт, чак до момента в който картата не влиза в играта и Ванга не дава своите възгледи за нещата. Когато Людмила получава постоянни позиции като ръководител на Комитета за просвета, разпорежда на екип от най-близкото си обграждане да стартира разкопки на мястото в изискванията на цялостна секретност. Трябва да се означи, че експедицията не е предоставена на Археологическия институт към Българска академия на науките, а на хора от личния и?екип. Трудно е да се направи цялостен разбор на събитията от това време, само че евентуално диалогът на тематика „ кухината в Странджа ” с индивида от МИ6 е бил много по-обстоятелствен, а и предстоящата находка в тази пещера е била толкоз шокиращо невероятна, че се е наложило цялостното засекретяване на разкопките… Тъй като Людмила има доста контакти в международен мащаб с всевъзможни духовни водачи и персони, при едно от пътуванията си в Индия, тя се свързва с двама лами, свещеници и те също я уведомяват, че в България е саркофага на богинята Бастет. Което значи, че очевидно в пространството има някаква информация за нещата и някои хора от дълго време знаят за това какво е прикрито по нашите земи. Ламите са споделили, че това изобретение ще направи огромно положително на България в бъдеще.
И по този начин, всичко разказано до момента очевидно дава задоволителен сериозен мотив за започване на разкопки. В експедицията вземат участие:
- Кръстю Мутафчиев – началник на работа „ Културно завещание ” в Комитета за просвета.
- Красимира Стоянова – чиновник в Комитета за просвета, племенница на баба Ванга (интересното е, че по-късно Красимира приключва египтология в НБУ).
- Иля Прокопов – ст. н. с. II степен, историк и нумизмат, по-късно шеф на музея в Кюстендил и на Националния исторически музей (НИМ).
- Цеко Етрополски – евентуално става дума за журналиста Етрополски, завеждал бюрото на Юнайтед прес интеренешънъл в София.
- Георги Пантов – основен монтьор на Рудник „ Странджа ” (Не е ясно дали това е петият главен член на експедицията, или има още един).
Официалната история мълчи откъм детайлности по какъв начин са протекли разкопките, както и какво е намерено. През лятото на 2009 година за първи път посетих мястото и направих свое лично изследване на нещата. Това, което разбрах се оказа доста по-голямо, надълбоко, антично и многопластово от всичко, което знаехме до момента. Намесени са голям брой ползи и следите се преплитат една връз друга, което прави представянето на нещата в една съответна последователност съвсем невъзможни. Успях да се срещна и да интервюирам локалния „ събирач на истории ”, Илия Петков, който е бил партиен секретар по това време и също е бил директен участник в събитията. Милият човек е към този момент много възрастен, само че добротата е изписана на лицето му. Прие ме на драго сърце и описа чистосърдечно, всичко което знаеше. Разговорът на моменти бе много смешен, тъй като клетия човек е съвсем оглушал. Слуховите апарати не му помагаха и трябваше да викам в ухото му, когато желаех да задам някой въпрос. В процеса ми хрумна, че мога да му пиша въпросите си на лист, само че даже тогава той ги четеше с лупа, тъй като нямаше очила. Това не се постановяваше постоянно обаче, тъй като той описа съвсем всичко което желая да знам, без да задавам съответни въпроси. По всичко личеше, че е разказвал целия сюжет безчет пъти на десетки хора, като мен, които са идвали от цялата страна, с цел да се допрян до мистерията.
Ще пресъздам детайлностите към случилото се, по този начин както не могат да бъдат открити в нито един формален източник.
След прожектирането на холограмата, разкопките почнали постепенно и трудно. Прогреса бил муден и станало явно, че би трябвало по-тежко съоръжение за постигането на задачата. По този мотив се причисляват минни инженери, които заключват, че това е остарял тракийски, а след това е бил и римски полу-открит рудник, с открита част и галерии. Първоначално, миньорите намират единствено дървена лебедка, която явно била доста остаряла. В процеса на копаенето експедицията намира вестник „ Правда ” на съветски. По-късно Илия ми изясни, че през 1949-50 година дошъл инж. Лебедев, който пристигнал да изследва региона на база някакви остарели документи открити в Ермитажа в Санкт Петербург под предлог, че желае да види дали има условия за развиване на рударството в покрайнината. Тази версия е доста едва издържана. Очевидно руснаците са просто следващите, които са получили сведения по свои пътища, че в Странджа има нещо от огромно значение, което в случай че попадне в ръцете на някоя от Великите сили, може да бъде в огромна изгода. Излиза, че руснаците разкрили скулптури до кръста както и камъни с надписи (и на Градището и на Мишкова равнища, за която ще стане въпрос по-нататък в изложението). Опаковани са в борови дъски в 1 волска каруци и са пренесени до пристанището в Бургас, а оттова – вероятно за Съюз на съветските социалистически републики. За да се убеди Илия, че нещо в действителност е изнесено от страната, той отишъл при коларя и го попитал, дали тази история е вярна. Коларя споделил „ да ” – била една пренатоварена каруца, теглена от 2 вола. След това Илия описа за едно друго, още по-старо сведение. По време на турско иго, от Цариградската патриаршия са били изпратени двама свещеници с доста висока просвета и сан. Те пристигнали с група служащи, които са работели и на гробницата на Бастет и на Хероона (за който ще обясня по-късно) в продължение на 6 месеца. Възрастните хора настояват, че са отнесли всичко за Цариград и може би Гърция. Всичко това води на въпроса – какво се случва тук? Излиза, че българите за следващ път схващат последни, за това, което е прикрито в личните им земи! Очевидно за това малко забутано място в дребна Странджа се знае от Индия през Англия, Русия и даже гръцката ортодоксална черква! След това Илия сподели, че мястото е посещавано и от нацистите, което несъмнено е разумно и е похлупака на всичко. По време на ВСВ в Малко Търново е имало 2 групи нацисти. Едната е конфигурирана в граничния отряд, където са поставили огромна антена. Другата е настанена в местността Витаново. Ходили са на върха Градище с цел да подслушват линиите. Предвид сведенията, които имаме, че фашистите са се интересували от всичко окултно и са пращали експедиции по целия свят в дирене на всевъзможни антични, скрити оръжия, които да извърнат хода на войната в тяхна изгода, не е чудно, че са минали и през Странджа. Официалната версия за наличието на немските бойци е с цел да се подслушват телефонните линии по време на войната, само че поради всички други екипи, които са ровели в покрайнината, няма да е самоуверено, в случай че предположим, че всичко е просто едно опрощение, за същинската цел, която е пещерата на Бастет. По стичане на събитията, един от нацистите умира в региона, когато камион го блъска по нехайство, давайки на задна скорост при градежа на един бункер. Гроба на този немец стои и до през днешния ден и аз го посетих, с цел да се уверя в историята. На паметната плоча едвам се разграничава към този момент съвсем изличена свастика. Оказа се, че историята е вярна.
Поемайки по следата, че разузнаванията по целия свят и разнообразни духовенства знаят за гробницата на Бастет в България, попитах Илия дали преди въпросните събития през 80-те, в покрайнините е имало митове свързани с Бастет или нещо сходно. Той се позамисли и описа следната история. Преди доста години негов другар донесъл фотография на чердже, на което е избродирана жена-котка с мустаци. Снимката е напр
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ