82-годишният д-р Никола Христов: Най-много ми тежи, когато загубя пациент
Много постоянно пациентите на лекар Никола Христов са по-млади от него. На 82 той е най-старият настоящ доктор в Павликени. Когато за първи път пристигнал в болничното заведение, тук нямало нито рентген, нито скенер.
Сега има, само че лекари няма.
Павликени
Д-р Никола Христов: Мен в никакъв случай не ми е тежало обзор на заболели. Трудно ми е било, когато взема да му пиша рецепта. С неговите 200-220 лв. пенсийка - мляко, вода, ток... И медикаменти да си купи. Това най-вече ми е тежало. Много от пациентите са пенсионери. Потребителска такса - 1 лев. Аз нямам право да ти вземам млякото за деня.
Доктор Христов практикува като невролог от 50 години. Рядко си почива. Всеки ден плува. Почти цялостен живот е работил в болничното заведение в Павликени. Tук се лекуват пациенти от градчето и близките села. Предимно небогати и възрастни хора.
Д-р Никола Христов: Това е най-болезненото в нашето всекидневие, че болшинството от хората обедняха за сметка на доста богати, които не си знаят парите. Дано в бъдеще избираме по-добри държавници. Вярвам, че нещата в последните години са по-добри. И се надявам, че ще се оправим. Бъдещето е пред вас.
Вероятно оптимизмът на доктора се дължи на насладата, че неговата внучка е наследила лекарската му специалност. Тя също е невролог. Специализира в Швейцария, само че желае да бъде доктор в България за разлика от мнозина други.
На доктор Христов му е мъчително, че толкоз млади лекари напущат страната. В Павликени са останали най-вече възрастни.
Д-р Никола Христов: Психологията на хората се трансформира. Ние от поколението, което бяхме преди време - работихме за чест и популярност. На мен доста ми е болно, тъй като без значение от всичко страната влага пари, основава положителни фрагменти и тия фрагменти се употребяват от други хора. Може да е сериозно от моя страна, само че откакто си приключил в България, би трябвало да дадеш нужното на това, което си получил.
Пациентите му в никакъв случай не свършват. Търсят го за всичко. Знаят си и заболяванията, и болките.
Сестрите в болничното заведение също са в пенсионна възраст. Ина Ангелова обаче е изключение.
Ина Ангелова: Наистина работим доста, доста часове. Работата е тежка и заплащането е под някакъв най-малко. Ако ги съпоставяме с чужбина - това, която слушам от сътрудници, просто е смешно. Повечето са пенсионери и идват и работят. А и няма кой по принцип. Ако всички колежки не идват на работа, болничното заведение най-вероятно би трябвало да затвори. Защото нямаме по-млади фрагменти.
Пазят се в жегите. Цанка Давидова е признателна за своите 82 години. Преживяла е доста. И наслади, и болки. Покрай болките се срещнала с лекар Христов.
Цанка Давидова: На доста хора е помагал. Много хора е върнал по този начин от оня свят.Цека Божкова: Когато нуждая се да ми помогне, той се е явявал. И е идвал да се погрижи. Защото това е най–важното. Да ми даде кураж.
Цека Божкова прекарала три исхемични инсулта, само че в никакъв случай не оставила насладата от живота – и работата в градинката насреща. Сега е набрала боб. Познава болничното заведение, тъй като в миналото работила там като акушерка.
Цека Божкова: Министерство би трябвало да се погрижи да направи промени. Да се погрижи за експертите, тъй като ги губи. И по тоя метод и на болните. Много сме зле в България в опазването на здравето.Ина Ангелова: Понякога е доста тежко. Имало е случаи, в които се прибирам вечер и изтощена. Не е чисто физическа работата, само че съм капнала. Нашите пациенти са по-възрастни нормално и имат потребност даже от някаква усмивка, добра дума. За тях е може би по-важно от лекуването.Д-р Никола Христов: Най-много ми тежи, когато изгубя даден пациент, тъй като, за жал, не сме богове. Така или другояче природата си взима своето. Това е тежък миг в нашето всекидневие. Когато човек е направил, което може, и не е постигнал крайния резултат, тогава тежи. Особено, когато е умрял относително младеж. Хората в нашия регион са доста положителни. Мен това, което най ме удовлетворява, заболели, когато минат, елементарни хората, които минат, аз съм ги лекувал, само че усмивката, погледът - това ми стопля душата.
Когато за първи път пристигнал в болничното заведение, не знаел, че ще остане 50 години. Но ето го тук. Чака идващите си пациенти, а те чакат него.
Никога не си е представял различен живот. Само този - да бъде доктор в дребния град, където някой разчита на доктора.
Сега има, само че лекари няма.
Павликени
Д-р Никола Христов: Мен в никакъв случай не ми е тежало обзор на заболели. Трудно ми е било, когато взема да му пиша рецепта. С неговите 200-220 лв. пенсийка - мляко, вода, ток... И медикаменти да си купи. Това най-вече ми е тежало. Много от пациентите са пенсионери. Потребителска такса - 1 лев. Аз нямам право да ти вземам млякото за деня.
Доктор Христов практикува като невролог от 50 години. Рядко си почива. Всеки ден плува. Почти цялостен живот е работил в болничното заведение в Павликени. Tук се лекуват пациенти от градчето и близките села. Предимно небогати и възрастни хора.
Д-р Никола Христов: Това е най-болезненото в нашето всекидневие, че болшинството от хората обедняха за сметка на доста богати, които не си знаят парите. Дано в бъдеще избираме по-добри държавници. Вярвам, че нещата в последните години са по-добри. И се надявам, че ще се оправим. Бъдещето е пред вас.
Вероятно оптимизмът на доктора се дължи на насладата, че неговата внучка е наследила лекарската му специалност. Тя също е невролог. Специализира в Швейцария, само че желае да бъде доктор в България за разлика от мнозина други.
На доктор Христов му е мъчително, че толкоз млади лекари напущат страната. В Павликени са останали най-вече възрастни.
Д-р Никола Христов: Психологията на хората се трансформира. Ние от поколението, което бяхме преди време - работихме за чест и популярност. На мен доста ми е болно, тъй като без значение от всичко страната влага пари, основава положителни фрагменти и тия фрагменти се употребяват от други хора. Може да е сериозно от моя страна, само че откакто си приключил в България, би трябвало да дадеш нужното на това, което си получил.
Пациентите му в никакъв случай не свършват. Търсят го за всичко. Знаят си и заболяванията, и болките.
Сестрите в болничното заведение също са в пенсионна възраст. Ина Ангелова обаче е изключение.
Ина Ангелова: Наистина работим доста, доста часове. Работата е тежка и заплащането е под някакъв най-малко. Ако ги съпоставяме с чужбина - това, която слушам от сътрудници, просто е смешно. Повечето са пенсионери и идват и работят. А и няма кой по принцип. Ако всички колежки не идват на работа, болничното заведение най-вероятно би трябвало да затвори. Защото нямаме по-млади фрагменти.
Пазят се в жегите. Цанка Давидова е признателна за своите 82 години. Преживяла е доста. И наслади, и болки. Покрай болките се срещнала с лекар Христов.
Цанка Давидова: На доста хора е помагал. Много хора е върнал по този начин от оня свят.Цека Божкова: Когато нуждая се да ми помогне, той се е явявал. И е идвал да се погрижи. Защото това е най–важното. Да ми даде кураж.
Цека Божкова прекарала три исхемични инсулта, само че в никакъв случай не оставила насладата от живота – и работата в градинката насреща. Сега е набрала боб. Познава болничното заведение, тъй като в миналото работила там като акушерка.
Цека Божкова: Министерство би трябвало да се погрижи да направи промени. Да се погрижи за експертите, тъй като ги губи. И по тоя метод и на болните. Много сме зле в България в опазването на здравето.Ина Ангелова: Понякога е доста тежко. Имало е случаи, в които се прибирам вечер и изтощена. Не е чисто физическа работата, само че съм капнала. Нашите пациенти са по-възрастни нормално и имат потребност даже от някаква усмивка, добра дума. За тях е може би по-важно от лекуването.Д-р Никола Христов: Най-много ми тежи, когато изгубя даден пациент, тъй като, за жал, не сме богове. Така или другояче природата си взима своето. Това е тежък миг в нашето всекидневие. Когато човек е направил, което може, и не е постигнал крайния резултат, тогава тежи. Особено, когато е умрял относително младеж. Хората в нашия регион са доста положителни. Мен това, което най ме удовлетворява, заболели, когато минат, елементарни хората, които минат, аз съм ги лекувал, само че усмивката, погледът - това ми стопля душата.
Когато за първи път пристигнал в болничното заведение, не знаел, че ще остане 50 години. Но ето го тук. Чака идващите си пациенти, а те чакат него.
Никога не си е представял различен живот. Само този - да бъде доктор в дребния град, където някой разчита на доктора.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ