Тайни от архивите: Как българските царе контролирали митниците
Митническите злоупотреби, както и контрабандата, не са от през вчерашния ден. Имало ги е още в древността, а държавните управляващи съгласно силите си са се борили да защитят публичните, а и своите лични ползи.
Така или другояче, събирането на мита, такси, санкции и т. н. е било, е и си остава значим източник за финансиране на администрацията, армията, обществените действия, културата във всяка една страна, където и да било по необятния свят…
Същевременно представители на същата тази страна не престават „ да бъркат в кацата с меда “, а тази форма на корупция и безвластие е била и си остава една от най-тежките язви на държавното ръководство и публичния морал.
Както на всички места по света, по този начин и владетелите на средновековна България, са търсели лек против тези безконечни „ негативни феномени “.
Още съгласно контракта на кан Тервел с Византия от 716 година стоките наложително би трябвало да са снабдени с печати и пломби, другояче подлежат на конфискация. Някои откриватели свързват граничните „ окопи “ и валове от епохата на Първото българско царство освен с защитата, само че и с контрола върху търговията.
Най-известният от тях е така наречен Еркесия сред морето при Бургаските езера и скатовете на Източните Родопи. Както е ставало дума в нашата поредност, такива уреди е имало съвсем на всички места в периферните зони на българската държавна територия.
В средата на Х век арабинът ал-Масуди споделя, че “… земята на българите е заградена с дървена ограда, в която се намират отвори… “, през които минават пасажерите и керваните със артикули.
Българската страна брани своите финансови ползи, включително и във връзка с митническия надзор и комерсиалния продан. Нека напомним по какъв начин реагира през 894 година Симеон Велики (893-927), тогава към момента млад държател, при преместването на тържището на българските артикули от Цариград в Солун. Решението е на император Лъв VI и е в интерес на двама прекупвачи на мита, несъмнено освен от другарските си усеща към тогавашните „ олигарси “… Българският отговор e оповестяване на война!
Един от дребното известни случаи на митнически нарушавания и корупция е обвързван със северната българска граница.
Дори и през днешния ден да не ни се има вяра, и през втората половина на ХIV век юрисдикцията на Второто българско царство се е простирала до Карпатите. Това проличава от редица средновековни свидетелства, на които обръщат внимание учени като проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Коледаров и други представители на нашата историческа просвета.
Реалностите от онази ера са показани успешно от проф. Николай Овчаров в неговата книга за цар Иван Александър и изявленията му за влашкия челник Влад Цепеш Дракула. Държим да отбележим и изследванията на доктор Тервел Попов, отдадени на средновековното българско политическо завещание във Влахия и Молдова. На собствен ред езиковедът проф. Тодор Балкански обогати с нов материал нашите показа за българите и българските следи в северната ни съседка.
През XIV век младите княжества Влахия и Молдова, обединени в днешната страна Румъния през 1859-1861 година, признават сюзеренитета на търновските царе. Тези в миналото заддунавски области на България не престават да са част от българското пространство, а един от значимите търговски пътища на север към Централна и Западна Европа е през прохода Бран – Рукър.
Стратегическата значимост на този карпатски кулоар, водещ към Сибиу и Брашов, тогава в рамките на Унгарското кралство, е несъмнена. Съответно, в карпатската зона са построени замъци, чиито пазачи носят българското име „ граничери “. През ХIV-ХVII век проходът Бран – Рукър е непосредствено обвързван с влашките владетелски резиденции Къмплунг (позната и с българското си име Дългопол!), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за тогавашното българско пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен името на замъка Бран (днес обект на румънския и интернационалния туризъм), български генезис имат названията Стража, Ръшнов, Пределуц (Малкият Предел), Зърнещ, Пятра Краюлуй (днес народен парк в Карпатите), Пещера, По(л)яна, Драгославеле и други, несъмнено, и името на реката Дъмбовица. Както е известно, в долното u течение е Букурещ. Възможно е през ХIII-ХIV век планинският регион в Карпатите да е именуван Края/Краището – име, особено за граничните зони. Впрочем, такова е името и на огромния град Крайова, още веднъж в северната ни съседка.
Важно удостоверение за българската власт до Карпатите се съдържа в един итинерарий (пътеводител) от края на същото четиринадесето столетие, основан в град Брюге/Брюж в днешна Белгия. Пътеводителят, проучен преди години от проф. Василка Тъпкова-Заимова, разказва маршрута на поклонниците от Северна Европа към Йерусалим и Божия Гроб.
Ето по какъв начин съгласно неговия създател стои въпросът със северната граница на Българското царство:
„ България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (немското име на Рукър), Мерп (неизвестно), Нивермерк (немското име на влашкото Търговище), Суппа (неизвестно), Вела (Бела в окръг Дъмбовица на дн. Румъния), Росси или Йорго („ двойната “ дунавска цитадела Русе-Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при Полско Косово, Русенско), Тирно (българската столица Търново)… “ Очевидно даже и в края на ХIV век в цяла Европа се е знаело, че Българското царство стартира от Карпатите, а Търговище, престолнината на влашките воеводи, е в неговите лимити.
Случаят с корумпираните митничари е предаден в една грамота на влашкия воевода Радул (Раду) I, управлявал през 1371 и 1377-1383 година Тя е оповестена преди повече от век от проф. Любомир Милетич, само че към момента не е задоволително известна. Търговците от Брашов (тогава град с немско население, носещ също името Кронщад), са имали неприятности с митническите управляващи. Затова в грамотата, издадена в интерес на Брашов, е вметнат фрагмент от писмо до цар Иван Александър (1331-1371). Възможно е да се цитира по-старо писмо на войводата Владислав Влайку (1364-1371, 1371-1377), по-голям брат на Радул, само че това не трансформира нещата. Естествено, грамотата е на български – езикът, на който пишат, мислят и приказват средновековните владетели на Влашко и Молдова.
Посланието към български цар е следното:
„ Царю Александре, на този, който e твой вамеш (митничар) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е съгласно закона. А другояче да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, и той също по този начин да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи огромно зло от владичество ми. А останалото не е (във властта) на господството ми… “
Очевидно, при цар Иван Александър, а и при неговия наследник Иван Шишман (1371-1395), митниците, обозначени с възприетото във Влахия унгарско разбиране „ вама “, остават под юрисдикцията на българските царе. Както наподобява, митническият надзор попада в ръцете на влашките войводи едвам след унищожаването на Търновското царство. В една своя грамота Мирчо Стари (1386-1418) декларира, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат „ … възобновени и одобрени законите… от прародителите на владичество ми… “ – едно, въпреки и не напълно ясно напътствие за смяна в от дълго време откритата процедура за митнически надзор в проходите на Карпатите.
Ако това е станало преди 1395 година, въпросът е бил организиран по съглашение сред влашкия челник и търновския цар – съдружници в битката против османската агресия. По-вероятно е обаче смяната да е станала след рухването на Търновското царство и гибелта на Иван Шишман в Никопол на 3 юни 1395 година
Влашките войводи Владислав и Радул са братя на българската кралица Теодора Басараб, първата брачна половинка на Иван Александър. Затова в съответния случай влашкият митинг най-вероятно е бил чут. Как са били осъдени митничарите от Рукър и пункта при моста на река Дъмбовица, можем да гадаем. Само след няколко десетилетия Второто българско царство пада под ударите на османските завоеватели – евентуално не без връзка и с това, че в продължение на години, в случай че не всички, най-малко част от митническите доходи са отивали не за армия и оръжие, а в нечии джобове…
Източник: в. Труд
Така или другояче, събирането на мита, такси, санкции и т. н. е било, е и си остава значим източник за финансиране на администрацията, армията, обществените действия, културата във всяка една страна, където и да било по необятния свят…
Същевременно представители на същата тази страна не престават „ да бъркат в кацата с меда “, а тази форма на корупция и безвластие е била и си остава една от най-тежките язви на държавното ръководство и публичния морал.
Както на всички места по света, по този начин и владетелите на средновековна България, са търсели лек против тези безконечни „ негативни феномени “.
Още съгласно контракта на кан Тервел с Византия от 716 година стоките наложително би трябвало да са снабдени с печати и пломби, другояче подлежат на конфискация. Някои откриватели свързват граничните „ окопи “ и валове от епохата на Първото българско царство освен с защитата, само че и с контрола върху търговията.
Най-известният от тях е така наречен Еркесия сред морето при Бургаските езера и скатовете на Източните Родопи. Както е ставало дума в нашата поредност, такива уреди е имало съвсем на всички места в периферните зони на българската държавна територия.
В средата на Х век арабинът ал-Масуди споделя, че “… земята на българите е заградена с дървена ограда, в която се намират отвори… “, през които минават пасажерите и керваните със артикули.
Българската страна брани своите финансови ползи, включително и във връзка с митническия надзор и комерсиалния продан. Нека напомним по какъв начин реагира през 894 година Симеон Велики (893-927), тогава към момента млад държател, при преместването на тържището на българските артикули от Цариград в Солун. Решението е на император Лъв VI и е в интерес на двама прекупвачи на мита, несъмнено освен от другарските си усеща към тогавашните „ олигарси “… Българският отговор e оповестяване на война!
Един от дребното известни случаи на митнически нарушавания и корупция е обвързван със северната българска граница.
Дори и през днешния ден да не ни се има вяра, и през втората половина на ХIV век юрисдикцията на Второто българско царство се е простирала до Карпатите. Това проличава от редица средновековни свидетелства, на които обръщат внимание учени като проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Коледаров и други представители на нашата историческа просвета.
Реалностите от онази ера са показани успешно от проф. Николай Овчаров в неговата книга за цар Иван Александър и изявленията му за влашкия челник Влад Цепеш Дракула. Държим да отбележим и изследванията на доктор Тервел Попов, отдадени на средновековното българско политическо завещание във Влахия и Молдова. На собствен ред езиковедът проф. Тодор Балкански обогати с нов материал нашите показа за българите и българските следи в северната ни съседка.
През XIV век младите княжества Влахия и Молдова, обединени в днешната страна Румъния през 1859-1861 година, признават сюзеренитета на търновските царе. Тези в миналото заддунавски области на България не престават да са част от българското пространство, а един от значимите търговски пътища на север към Централна и Западна Европа е през прохода Бран – Рукър.
Стратегическата значимост на този карпатски кулоар, водещ към Сибиу и Брашов, тогава в рамките на Унгарското кралство, е несъмнена. Съответно, в карпатската зона са построени замъци, чиито пазачи носят българското име „ граничери “. През ХIV-ХVII век проходът Бран – Рукър е непосредствено обвързван с влашките владетелски резиденции Къмплунг (позната и с българското си име Дългопол!), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за тогавашното българско пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен името на замъка Бран (днес обект на румънския и интернационалния туризъм), български генезис имат названията Стража, Ръшнов, Пределуц (Малкият Предел), Зърнещ, Пятра Краюлуй (днес народен парк в Карпатите), Пещера, По(л)яна, Драгославеле и други, несъмнено, и името на реката Дъмбовица. Както е известно, в долното u течение е Букурещ. Възможно е през ХIII-ХIV век планинският регион в Карпатите да е именуван Края/Краището – име, особено за граничните зони. Впрочем, такова е името и на огромния град Крайова, още веднъж в северната ни съседка.
Важно удостоверение за българската власт до Карпатите се съдържа в един итинерарий (пътеводител) от края на същото четиринадесето столетие, основан в град Брюге/Брюж в днешна Белгия. Пътеводителят, проучен преди години от проф. Василка Тъпкова-Заимова, разказва маршрута на поклонниците от Северна Европа към Йерусалим и Божия Гроб.
Ето по какъв начин съгласно неговия създател стои въпросът със северната граница на Българското царство:
„ България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (немското име на Рукър), Мерп (неизвестно), Нивермерк (немското име на влашкото Търговище), Суппа (неизвестно), Вела (Бела в окръг Дъмбовица на дн. Румъния), Росси или Йорго („ двойната “ дунавска цитадела Русе-Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при Полско Косово, Русенско), Тирно (българската столица Търново)… “ Очевидно даже и в края на ХIV век в цяла Европа се е знаело, че Българското царство стартира от Карпатите, а Търговище, престолнината на влашките воеводи, е в неговите лимити.
Случаят с корумпираните митничари е предаден в една грамота на влашкия воевода Радул (Раду) I, управлявал през 1371 и 1377-1383 година Тя е оповестена преди повече от век от проф. Любомир Милетич, само че към момента не е задоволително известна. Търговците от Брашов (тогава град с немско население, носещ също името Кронщад), са имали неприятности с митническите управляващи. Затова в грамотата, издадена в интерес на Брашов, е вметнат фрагмент от писмо до цар Иван Александър (1331-1371). Възможно е да се цитира по-старо писмо на войводата Владислав Влайку (1364-1371, 1371-1377), по-голям брат на Радул, само че това не трансформира нещата. Естествено, грамотата е на български – езикът, на който пишат, мислят и приказват средновековните владетели на Влашко и Молдова.
Посланието към български цар е следното:
„ Царю Александре, на този, който e твой вамеш (митничар) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е съгласно закона. А другояче да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, и той също по този начин да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи огромно зло от владичество ми. А останалото не е (във властта) на господството ми… “
Очевидно, при цар Иван Александър, а и при неговия наследник Иван Шишман (1371-1395), митниците, обозначени с възприетото във Влахия унгарско разбиране „ вама “, остават под юрисдикцията на българските царе. Както наподобява, митническият надзор попада в ръцете на влашките войводи едвам след унищожаването на Търновското царство. В една своя грамота Мирчо Стари (1386-1418) декларира, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат „ … възобновени и одобрени законите… от прародителите на владичество ми… “ – едно, въпреки и не напълно ясно напътствие за смяна в от дълго време откритата процедура за митнически надзор в проходите на Карпатите.
Ако това е станало преди 1395 година, въпросът е бил организиран по съглашение сред влашкия челник и търновския цар – съдружници в битката против османската агресия. По-вероятно е обаче смяната да е станала след рухването на Търновското царство и гибелта на Иван Шишман в Никопол на 3 юни 1395 година
Влашките войводи Владислав и Радул са братя на българската кралица Теодора Басараб, първата брачна половинка на Иван Александър. Затова в съответния случай влашкият митинг най-вероятно е бил чут. Как са били осъдени митничарите от Рукър и пункта при моста на река Дъмбовица, можем да гадаем. Само след няколко десетилетия Второто българско царство пада под ударите на османските завоеватели – евентуално не без връзка и с това, че в продължение на години, в случай че не всички, най-малко част от митническите доходи са отивали не за армия и оръжие, а в нечии джобове…
Източник: в. Труд
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ