Мисля, че още в момента, в който телефонът звънна, част

Мисля, че още сега, в който телефонът звънна, част от мен към този момент знаеше. Никога няма да не помни датата – 24 февруари 2022 година В продължение на седмици всички се страхувахме от това, само че на никой естествен даже не му минаваше през разум, че в действителност може да се случи. Но когато видях, че майка ми звъни, разбрах.

Плачеше. Каза ми, че блокът ѝ се тресе от детонациите. Включихме тв приемника и видяхме. 

Все едно времето спря. Почувствах се толкоз беззащитен. И толкоз отговорен. Трябваше да бъда при майка си в Киев. Два дни по-рано имаше рожден ден и трябваше да се съберем за фамилна вечеря със сестра ми и няколко другари. Бях си купил билети и планирах да остана у дома сред 19-и и 29-и, само че поради някаква бумащина трябваше да остана в Англия. И смених полета си за 26-и.

Няколко часа след позвъняването от майка ми другари започнаха да споделят видеа в обществените мрежи. Руски хеликоптери летяха над родината ни, бомбардираха пътищата, мостове, летища; хора напускаха Киев. Само за ден хиляди зарязаха живота си в Украйна и се трансфораха в бежанци.

Бях в потрес. Имам четири деца. Не мога да го схвана – представете си какво им е на тези хора. Най-малкият ми наследник е на осем. Как да му обясня какво се случва?

Няма да ви споделям какъв брой пъти включвах и изключвах телефона от зарядното. Цял ден бях на телефона – с другари, семейство, някогашни сътрудници и съотборници. Чудех се дали са живи, какво става със фамилиите им, какво следва за тях в този момент, какво мога да направя, с цел да оказа помощ? Започваш да се паникьосваш, тъй като, внезапно, .

В един миг замръзнах. Обърнах се към брачната половинка си и ѝ споделих: „ Не знам какво да направя… “ Първата ми мисъл бе по какъв начин да изведа фамилията си от страната, само че и майка ми, и сестра ми споделиха едно и също – помня думите на майка си по телефона като че ли беше през вчерашния ден: 

Същата вечер гледахме обръщението на президента Зеленски към хората. Посланието му бе ясно – сподели ни, че няма да напуснем Киев, че би трябвало дружно да пазиме земята си. Това е бъдещето ни в този момент. От нас зависеше дали страната ни ще продължи да съществува, или не.

В този миг всичките ти цели се трансформират, трансформира се методът, по който гледаш на света. Какво е триумфът? Дали е да спечелиш един мач? Или Шампионската лига? Да печелиш повече? Да имаш добър бизнес? Не, нищо сходно. Това са дребни проблеми. В този миг всичко избледнява. 

В идващите дни започнахме да чуваме истории – за хора, които освен вземат решение да останат, само че и за такива, които се връщат, с цел да пазят родината си. Не мислят за следствията, просто знаят, че би трябвало да го създадат.

Чувах за деца на по 20 година, които в продължение на часове сами охраняват пътища, и за такива, които е трябвало да пазят селата си от натрапниците. Чувах истории за хора, които избавят съседите си от рушащите се здания.

Чувах истории за съпрузи – мъж и жена, които отиват дружно в Ирпин, с цел да оказват помощ в локалната болница, до момента в който бомбите не стопират да падат върху града. Тръгваха и оставяха завещаваха на приятелите си: „ Ако нещо се случи с нас, ще би трябвало да се погрижите за децата ни. “

Можете ли да си визиите да би трябвало да молите някого за нещо сходно? Двойката остана в болничното заведение в продължение на няколко дни, с цел да оказват помощ на хората, до момента в който сравняваха града със земята. Все отново съумяха да се приберат при децата си, само че рискуваха всичко, с цел да могат да бъдат в помощ на страната си.

Видях доста сходни истории, .

Леля ми беше заклещена в мазето си в продължение на четири дни, до момента в който траеха бомбардировките. Успя да стигне до жилището на майка ми едвам когато руснаците дадоха отмора на бомбите за половин ден. 

Все още се усещам отговорен. Исках да съм там, да пазя родината и фамилията си. Трябваше да оказа помощ, по тази причина споделих на майка ми, че се прибирам. Но тя ме сряза: „

Послушах я и желаех да я накарам да се гордее с мен. В идващите дни направих каквото съумях. Беше необикновено по какъв начин целият либерален свят се сплоти. Звъняха ми от цялата планета: Италия, Съединени американски щати, Германия, отвред. Хора набираха средства, изпращаха помощ или просто осигуряваха способи околните на хората на фронта да схванат, че са добре.

Толкова доста хора молеха за услуга. Никой на никого не отхвърли.

Хората в Украйна знаят какво значи да бъдеш свободен, тъй като ние създадохме тази страна дружно. Това е нова страна с богата история. 

Години преди независимостта, още като дете, се влюбих в Киев. Пътувах из града всеки уикенд, с цел да играя футбол. Още 9-годишен се качвах я на метрото, я на рейса, с цел да стигна до мястото, където трябваше да играя. Научих града посредством футболните му терени.

Имам история за всяко огромно събитие в модерната история на Украйна. Как ни изтеглиха от Киев, когато гръмна централата в Чернобил – припомням си по какъв начин татко ми опря гайгеровия брояч на една от топките, които бях взел със себе си, и той сподели 50 пъти над допустимата радиация. Трябваше да изгорим топката.

Когато независимостта най-сетне пристигна през 1991-ва, играех на шампионат наоколо до Москва с академията на Динамо Киев. Бяхме там в продължение на месец. Всяка вечер гледах новините в хотела. Горбачов, Елцин – цялата неразбория. Как се сриваха подправените устои на Съюз на съветските социалистически републики. 

Спомням си всички флагове. Синьо и жълто на всички места. Всички бяха щастливи. Почувствах същата страст, когато облякох националната фланелка за първи път в мач на тима до 16 година Завършихме 2:2 с Нидерландия в западния град Лвов.

Може и да не знаете, само че футболът е доста значима част от живота на украинците. Това е най-популярняит спорт. Като дребен идолите ми бяха легендите на Динамо Олег Блохин и Игор Беланов – и двамата носители на „ Златната топка “, само че моето потомство съумя да сплоти хората по друг метод. Играта носеше друга значимост за нас. Създавахме нещо, което се усещаше по-голямо от футбола. Ставаше въпрос за национална еднаквост.

Дори не мога да обясня каква беше атмосферата на стадиона в Лвов онази вечер. Трибуните бяха цялостни. Хиляди бяха пристигнали да гледат мач на младежи! Идваха да видят техния тим по какъв начин играе в украинските цветове и да чуят украински език. В онази вечер хората пристигнаха да гледат украински тим, а не руския.

Когато излязох като капитан на Евро 2012, на което бяхме домакини, всички се гордееха от това, което бяхме свършили като нация. Изминахме дълъг път. Работихме крепко за построяването на стадионите, подобрихме изискванията, инфраструктурата и отношението си към гостите, с цел да може всеки европеец да се усеща добре в страната ни.

Веднага откакто спечелихме семейството, започнах да бленувам за шампионата. Когато той най-сетне пристигна, бях съвсем на 35 година и имах съществени болки в гърба, само че не бих го пропуснал за нищо на света. Това беше едно прелестно лято и повратна точка за нас като нация.

 Знаехме, че няма по какъв начин да го допуснем.

Войната продължава към този момент повече от половин година. Благодарение на невероятната ни резистентност и цялата поддръжка от демократичния свят, към момента сме тук. Хора се завръщат по домовете си.  Борим се за естествения си метод на живот. Но към момента нищо не е свършило.

Няма по какъв начин да забравим. От 24 февруари до момента не сме имали време да осъзнаем какво се случи, да се сбогуваме с мъртвите, да мислим, да бъдем освен това от шокирани. Сега започваме да усещаме всичко. Болката и разрухата могат да бъдат усетени от всички.

Може и да си мислите, че сте в сигурност, на някое отдалечено място, че никой не може да ви стигне. Много хора в Украйна си мислеха същото до скоро. Истината е, че светът не действа по този метод. Това може да се случи още веднъж и още веднъж, в случай че не се поучим от грешките си и в случай че не борим дружно.

На два пъти се връщах вкъщи, участвайки в разнообразни начинания. Видях какво се случва. Когато за първи път отидох в Киев през април, пътувах с трен от Полша.  Не знам дали сте пътували с трен в Украйна, само че в случай че сте, то знаете, че постоянно е шумно. Претъпкани вагони, фамилии, които си приказват на висок звук, бягащи деца по пътеката. Смях.

Сега беше друго. Тихо, полупразни вагони, посърнали физиономии, лишени от страст. Навлизахме във военна зона.

На платформата на гарата видях бойци, които чакаха фамилиите си. Майки, съпруги и деца, сгушени в обятия и сълзи. Семейства, разграничени от месеци.

Разхождах се из улиците на Киев с един другар с часове. Исках да видя местата от детството си, да видя дали още са там, да прегърна хората, да усетя страстта им.

Това е моят град – този, който изучавах, пътувайки с метрото като дете. На всеки ъгъл имам по някой спомен. Но в този момент всичко е затворено. Не можех да допускам какъв брой малко коли имаше по пътя.  Шокиращо е първия път, в който я чуеш.

Качихме се на една кола и излязохме от града, с цел да стигнем до мястото, на което израснах – да забележим учебното заведение, в което учех, терените, на които играех. 

Извън Киев разрушенията са още по- тежки. При второто ми връщане посетих Ирпин. Някога това бе хубав град, цялостен с нови сгради… Сега не е останало съвсем нищо. 

Ходих в Бородянка, Буча, Хостомел – на всички места е едно и също. Трябва да го видите с очите си. Това не е филм, а бруталната действителност.

Още по на изток –  Ходех от стая в стая. Още след втората нямах сили за повече. Ужасът беше неизразим. Това бе война.

И защо? Не намирам причина. Няма по какъв начин да го обясня нито на тези деца, нито на който и да е човек с всичкия си.

Хората се връщат, с цел да стартират изначало, само че обстановката продължава да е сериозна. Скоро ще пристигна зимата, а прекомерно доста хора живеят без да са покрити главните им потребности като храна, вода и ток. Трябва да продължаваме да им оказваме помощ и да описваме истината за протичащото се.

Това е моята цел в този момент.

Накрая желая да кажа какво видях в Ирпин. В този град имаше прелестен стадион, както и чисто нова академия с изкуствени стадиони. След бомбардировките е останало единствено един от терените. Говорих с кмета по какъв начин можем да ги възстановим, само че към този момент те остават цялостни с кратери и шрапнели.

Въпреки всичко видях група деца, на не повече от 12 година, които ритаха. Те не трябваше да претърпяват всичко това и да играят в тези условия. Няма място за деца в такава конюнктура. Но те бяха там, като че ли не им пукаше какво се случва.

Устояваха и продължаваха. За мен това е същинският дух на Украйна.