Утеха от изкуството. Дори такава?
Мислех, че тази мъж е умрял от дълго време, а в този момент се оказва, че е склопил очи преди година. Не е имало по какъв начин да го науча, инцидентно срещнах племенника му господин Евгени Баров в кварталната поща, съвсем празна заради пандемията. Той ме разпозна и се обади. Вуйчо му Милан Колев се поминал в съня си на деветдесет години, както сподели господинът, „ щастливо завършил всичките си земни каузи ”. Приех собщението като новина от жив човек, зарадвах се, че този чудноват мъж е имал подобен дълъг живот, приключил освен това наред – насън. Поинтересувах се куртоазно по какъв начин е доживял пътя си. Добре, сподели племенникът. Имал спокойни старини, жизнен до последния ден, писал доста, завещал ръкописите на една братовчедка. Нещо за родния край – добави индивидът. Но не ги показвал в фамилията. Сетих се да попитам: а слушаше ли песента? До края – отвърна племенникът. Дори не попита коя ария. И, като че ли това се разбираше от единствено себе си, сподели, че ще ми прати линк. Дадох му и-мейла си и се разделихме.
Срещнах Милан Колев в клуба на филателистите на улица „ Хан Крум ”.
Запознаха ме Тончо Русев и Гришата Томанов. Той, също като мене, изобщо не беше събирач на марки. Интересен събеседник, харесваше редки книги, само че не колекционираше – заради липса на средства, изясни без разстройване. Препитаваше се, като преписваше на машина и коригираше текстове на главните романски езици. Твърдеше, че не му липсват поръчки, изключително постоянно работел за военното министерство. Беше още по времето на Варшавския контракт. После, всичко се промени, почнах работа в сп. „ Български боец ”, той постоянно идваше при мен, във Военното издателство мнозина го поздравяваха. В редакцията обичаше да преглежда фотоси от войните. Спомням си, като събирахме фотоматериали за Добруджанската акция от 1916 година Взираше се умилителен, помоли да му прехвърлим фрагменти от компютъра. Беше разчувствуван, попитах дали не е добруджанец. Не, не, роден бил в Царибродско. След няколко дни в Градската градина, там, където се сражаваха шахматистите, ми описа историята си.
Учителско дете, след прогимназията, когато българските войски се изтеглили на връщане от фронта, татко му решил да изведе смейството в родината. Но били изпуснали момента, Югославия охранявала тази граница изключително зорко. Когато я прекосявали в открития кър, стражата ги обстреляла, едната от сестрите му я изнесли до браздата смъртно ранена. Баща му се навел, взел камък от земята и го метнал обратно.
Не знам доста детайлности, само че ги предавам всичките, с цел да потърся обяснението на това, което ще последва. То звучи неправдоподобно, смущаващо, въпреки и правдиво доказано. Някъде отново по това време и отново на скамейка до шахматистите от градската градина, бай Милан ми довери, че в последно време слуша една ария, която разкрил в Интернет. Било е много след всички междуособни войни в Югославия, било е и след войната с НАТО, бомбардировките на Белград, разрухата и бежанците по новите страни. Старецът бе към осемдесетгодишен, само че още изкачваше високите стълби на Военното издателство до етажа на „ Български боец ”. Това си го припомням добре, не съм не запомнил и по какъв начин там, на пейката, с висок, пронизителен шепот ми сподели, че всеки ден пуска „ онази ” ария – назовава се „ Да живее Югославия! ” – и всякога най-после споделя на глас: ”Няма да живее! Умрео! ” Хубава ария, изясни, с доста аудитория, радостни хора, надъхани, имат вяра, че тази страна ще пребъде. Но не познаха.
„ И аз се любувам в този момент – призна моят ценител на романски езици, – че тая Югославия, която ми лиши роден край, сестра ми и покоя за цялостен живот, в този момент е отстранена, разтурена и опозорена. И светът разбра какво царство на злото е била тази страна, каква империя на гибелта се е разпаднала. А тези хора в интернет още се радват, веселят се, ликуват. „ Край – споделям им всякога. – Наиграхте се. До тук беше. ” – И някаква тежест ме напуща, реализирам някакъв мир, малко злопаметен, само че необходим за душата ми. Знам, че е прекомерно късно, знам, че животът е минал, само че не мога да се лиша от това: да ги виждам по какъв начин пеят за една разрушена фантазия. Умрео! ”
Усещах терзанието, с което ми споделяше тази уязвимост. Злорадото празненство, което се прокрадваше в възприятията му, го засрамваше, само че той не можеше да се лиши от него. Дори си бе купил слушалки, с цел да не издава своя обред пред съседите. Фин и образован човек, бе дочакал своя предпазлив и... чудноват реванш в залеза на живота си.
Изкуството в действителност носи разтуха, само че пък тъкмо такава?
Още веднаж осъзнах, че обособеното човешко създание има различен прочит на протичащото се с страните и народите, а най към този момент на неправдите, в които е въвлечено и разтерзано. Докато набирал и коригирал на компютъра своите текстове на романски езици, бай Милан всеки ден намирал време да изслуша онази ария – доказателство за състоялата се международна правдивост.
Видяхме се още два-три пъти, доста желаех да продължим тематиката, само че се притеснявах. Чак в този момент бях осъзнал какъв мъж с каква орис имам пред себе си. Каква би трябвало да е била тъгата на този прокуденик от бащин край, с цел да я гаси по подобен доверчив и покъртителен метод. После бай Марин изчезна от живота ми – „ Български боец ” бе закрит, разгубихме се, сещах се от време на време и си го представях по какъв начин „ върти ” н’ам каква си ария и си мърмори: „ Умрео ”...
След няколко дни племенникът ми изпрати линка към песента.
Намерих я елементарно, ще я намерите и вие*. Очевидно поръчана за потребностите на многонационалната страна. Има за морето, за реките, за планините. Има за любовта към отечеството, има всичко, което се поставя за една патриотична песничка, елементарно смилаема, само че и с особения, заповеднически сексапил на югофолка. Изпълнена от звездите на онази музика Лепа Брена и Мирослав Илич, тя ръководи в клипа една безбройна аудитория, измежду която се вие „ коло ” в носии от всичките републики, с възкачени на раменете на другарите си пеещи младежи, с развети флагове и екзалтирано поданство. (Мярва се и партизански портрет на Тито с астраганен калпак.) Множеството е възбудено, огряно – може би от съзнанието си на югославяни. Нищо не подсказва, че надали не на следващия ден (записът е от 1985 г.) те ще се сетят, че в действителност са сърби, хървати, словенци, бошняци, ще развеят свои флагове и, преизпълнени от ненавист един към различен, ще раздерат тази страна, ще я потопят в кръв и опустошение, ще я... прекратят.
И ще остане песента – удостоверение, че е имало такава страна.
И доказателство, че към този момент я няма. Песен - като птица, изхвърчала от подпалено гнездо, която няма къде да се върне. Това е загадъчната природа на творчеството. Песента е по-дълговечна от страната, която я е поръчала. Затова и страните се опасяват от изкуството. Изкуството е свидетел безкористен. Никога не се знае защо човечеството ще го резервира. В Интернет песента има милиони гледания. Дори да приспаднем няколкото хиляди от бай Милан, отново не се обрисува близко изгубване. У някого ще буди носталгия, у другиго - виновност. А ще има и такива, които ще я тананикат – без да знаят за какво...
Срещнах Милан Колев в клуба на филателистите на улица „ Хан Крум ”.
Запознаха ме Тончо Русев и Гришата Томанов. Той, също като мене, изобщо не беше събирач на марки. Интересен събеседник, харесваше редки книги, само че не колекционираше – заради липса на средства, изясни без разстройване. Препитаваше се, като преписваше на машина и коригираше текстове на главните романски езици. Твърдеше, че не му липсват поръчки, изключително постоянно работел за военното министерство. Беше още по времето на Варшавския контракт. После, всичко се промени, почнах работа в сп. „ Български боец ”, той постоянно идваше при мен, във Военното издателство мнозина го поздравяваха. В редакцията обичаше да преглежда фотоси от войните. Спомням си, като събирахме фотоматериали за Добруджанската акция от 1916 година Взираше се умилителен, помоли да му прехвърлим фрагменти от компютъра. Беше разчувствуван, попитах дали не е добруджанец. Не, не, роден бил в Царибродско. След няколко дни в Градската градина, там, където се сражаваха шахматистите, ми описа историята си.
Учителско дете, след прогимназията, когато българските войски се изтеглили на връщане от фронта, татко му решил да изведе смейството в родината. Но били изпуснали момента, Югославия охранявала тази граница изключително зорко. Когато я прекосявали в открития кър, стражата ги обстреляла, едната от сестрите му я изнесли до браздата смъртно ранена. Баща му се навел, взел камък от земята и го метнал обратно.
Не знам доста детайлности, само че ги предавам всичките, с цел да потърся обяснението на това, което ще последва. То звучи неправдоподобно, смущаващо, въпреки и правдиво доказано. Някъде отново по това време и отново на скамейка до шахматистите от градската градина, бай Милан ми довери, че в последно време слуша една ария, която разкрил в Интернет. Било е много след всички междуособни войни в Югославия, било е и след войната с НАТО, бомбардировките на Белград, разрухата и бежанците по новите страни. Старецът бе към осемдесетгодишен, само че още изкачваше високите стълби на Военното издателство до етажа на „ Български боец ”. Това си го припомням добре, не съм не запомнил и по какъв начин там, на пейката, с висок, пронизителен шепот ми сподели, че всеки ден пуска „ онази ” ария – назовава се „ Да живее Югославия! ” – и всякога най-после споделя на глас: ”Няма да живее! Умрео! ” Хубава ария, изясни, с доста аудитория, радостни хора, надъхани, имат вяра, че тази страна ще пребъде. Но не познаха.
„ И аз се любувам в този момент – призна моят ценител на романски езици, – че тая Югославия, която ми лиши роден край, сестра ми и покоя за цялостен живот, в този момент е отстранена, разтурена и опозорена. И светът разбра какво царство на злото е била тази страна, каква империя на гибелта се е разпаднала. А тези хора в интернет още се радват, веселят се, ликуват. „ Край – споделям им всякога. – Наиграхте се. До тук беше. ” – И някаква тежест ме напуща, реализирам някакъв мир, малко злопаметен, само че необходим за душата ми. Знам, че е прекомерно късно, знам, че животът е минал, само че не мога да се лиша от това: да ги виждам по какъв начин пеят за една разрушена фантазия. Умрео! ”
Усещах терзанието, с което ми споделяше тази уязвимост. Злорадото празненство, което се прокрадваше в възприятията му, го засрамваше, само че той не можеше да се лиши от него. Дори си бе купил слушалки, с цел да не издава своя обред пред съседите. Фин и образован човек, бе дочакал своя предпазлив и... чудноват реванш в залеза на живота си.
Изкуството в действителност носи разтуха, само че пък тъкмо такава?
Още веднаж осъзнах, че обособеното човешко създание има различен прочит на протичащото се с страните и народите, а най към този момент на неправдите, в които е въвлечено и разтерзано. Докато набирал и коригирал на компютъра своите текстове на романски езици, бай Милан всеки ден намирал време да изслуша онази ария – доказателство за състоялата се международна правдивост.
Видяхме се още два-три пъти, доста желаех да продължим тематиката, само че се притеснявах. Чак в този момент бях осъзнал какъв мъж с каква орис имам пред себе си. Каква би трябвало да е била тъгата на този прокуденик от бащин край, с цел да я гаси по подобен доверчив и покъртителен метод. После бай Марин изчезна от живота ми – „ Български боец ” бе закрит, разгубихме се, сещах се от време на време и си го представях по какъв начин „ върти ” н’ам каква си ария и си мърмори: „ Умрео ”...
След няколко дни племенникът ми изпрати линка към песента.
Намерих я елементарно, ще я намерите и вие*. Очевидно поръчана за потребностите на многонационалната страна. Има за морето, за реките, за планините. Има за любовта към отечеството, има всичко, което се поставя за една патриотична песничка, елементарно смилаема, само че и с особения, заповеднически сексапил на югофолка. Изпълнена от звездите на онази музика Лепа Брена и Мирослав Илич, тя ръководи в клипа една безбройна аудитория, измежду която се вие „ коло ” в носии от всичките републики, с възкачени на раменете на другарите си пеещи младежи, с развети флагове и екзалтирано поданство. (Мярва се и партизански портрет на Тито с астраганен калпак.) Множеството е възбудено, огряно – може би от съзнанието си на югославяни. Нищо не подсказва, че надали не на следващия ден (записът е от 1985 г.) те ще се сетят, че в действителност са сърби, хървати, словенци, бошняци, ще развеят свои флагове и, преизпълнени от ненавист един към различен, ще раздерат тази страна, ще я потопят в кръв и опустошение, ще я... прекратят.
И ще остане песента – удостоверение, че е имало такава страна.
И доказателство, че към този момент я няма. Песен - като птица, изхвърчала от подпалено гнездо, която няма къде да се върне. Това е загадъчната природа на творчеството. Песента е по-дълговечна от страната, която я е поръчала. Затова и страните се опасяват от изкуството. Изкуството е свидетел безкористен. Никога не се знае защо човечеството ще го резервира. В Интернет песента има милиони гледания. Дори да приспаднем няколкото хиляди от бай Милан, отново не се обрисува близко изгубване. У някого ще буди носталгия, у другиго - виновност. А ще има и такива, които ще я тананикат – без да знаят за какво...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ