Не е срамно да си шофьор, срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи.
Миролюба Бенатова напусна Нова телевизия поради предлагането да я преназначат като стажант - откакто собствеността на малкия екран беше трансферирана на Кирил Домусчиев.
" Много са се подобрили услугите в България ". Казва ми го немски жител, който возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на британски и той споделя, че е впечатлен.
- Ето, преди не можех да си приказвам с водачите, а в този момент мога.
Усмихвам се и давам отговор, че различен път ще му обясня на какво се дължи този скок в областта на таксиметровия транспорт.
Някои от вас към този момент се досещат, че е част от салдото. Някъде другаде има срив. Ако питате мен, повода е в хлътването надолу в областта на свободата на словото. Но коя съм аз, един водач, да запознат съм тези работи.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Служебният ми телефонен номер като водач на такси приключва на 111. Когато започнах да го употребявам, бях в БТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013-а напуснах. След това си го откупих и в този момент ми се стори удачно отново да ме съставлява. 111 си е алегорично число. Докато сме на 111-то място по независимост на словото, аз имам свободата да запитвам от този номер дали съм спряла на точното място и да осведомявам, че съм пристигнала на адреса.
Имам свободата да споделям с публиката аналогово. Камерно. Без ефир.
През юни ми предложиха да стажувам като публицист. Разбира се, нарекоха го по различен метод. Казаха, че желаят да ме задържат в Народоосвободителна въстаническа армия, само че със стажантски контракт, никога трудов. При никакви условия да не съм в нюзрума, само че да върша материали. Неясно по какъв начин, само че изрично без да употребявам оператори и монтажисти от малкия екран.
В средите на " Човешки запаси " назовават тези предложения отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, само че след това ще бъде показано като опция. Хитро.
След 26 години в публицистиката взех решение да стажувам на друго място. След като в това време тук- там ми споделиха, че няма място за кореспондент като мен. Имали предпочитание, само че нямали опция. Разбрах ги. И потърсих занятие, в което още търсят хора.
За водачи има места. Още. Взех си изпита в ДАИ, устоях психото и аплайвах в Yellow. Трудно беше да обясня за какво след екрана желая да съм зад кормилото. В таксиметровите среди ме одобриха с съмнение, само че въпреки всичко ми дадоха късмет да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още имат вяра, че проверявам или кроя нещо. Други (уж репортери) повтарят под сурдинка опорката, че сготвям някакъв план. Даже блъсковият " Труд " през днешния ден споделя по този мотив по какъв начин по времето на СОЦ-а Петър Станчев от " Земеделско знаме " измислил рубриката " Журналисти сменят специалността " - стажантът Първан Стоянов станал таксиметров водач, а поредицата се радвала на огромен читателски интерес. Хубав образец от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната народна власт.
Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа непотребна за българския медиен свят. Като изключим " предлагането " от ПИК да върша графа при тях, отдругаде не ми предложиха работа.
Практикувам публицистика като занимание, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От " Жената през днешния ден ", L’Europeo и " Мениджър " се обадиха да ми предложат тематики за писане. Единият текст към този момент излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази опция. Наистина.
Никъде не ми оферират да задавам въпроси. Този род в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси към този момент са екзотика, както имах опция да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в Народното събрание. Питах го дали има телепатична връзка със своя някогашен чиновник от ГЕРБ, тъй че да си извършат имотните покупко-продажби в един и същи ден, в една и съща нотариална адвокатска фирма, на забавна стойност. Ц. по този начин и не изясни от кое място са му парите, само че слушам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на страната и ще отстоява " евроатлантическите полезности ". Без парцели не става. Без персонален асансьо, очевидно няма да е цялостна демокрацията. Докато карам имам време да обмислям по този въпрос. Още не съм го осмислила напълно.
Иначе, пиша от дете и нямам желание да спирам. Но истината е, че през днешния ден работя като таксиметров водач. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разноски. После стартирам да изкарвам за себе си. Това е свободна специалност. И дублирам истината на невярващите сътрудници – водачи и пасажери:
- Тук има места, а аз владея базисни умения по шофиране, насочване и връзка. Търся си ново ентусиазъм, смисъл и метод да съм потребна на хората. Отново. Дали върша това, което умея най – добре. Не, несъмнено. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме в близост и погледът ни се спре на момичето с аграрното обучение в медийния регулатор, моето шофиране си е напълно съответно. Аз мисля, че се оправям обичайно. Сигурно и председателката на Съвет за електронни медии по този начин има вяра за себе си.
Сега се изучавам да се ориентирам бързо във всички квартали на София, запитвам, когато навигацията ме обърка, и се оправдавам на пасажерите, в случай че изпусна отбивката или не знам улицата, която ми споделят. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, би трябвало да питаш. Практикувам го. Когато би трябвало мълча, не предпочитам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, чувам неангажираща музика и колата е чиста. На този стадий толкоз мога.
" Дъното ", биха споделили някои. Не, да си водач не е дъното. Понякога чувствам гузната социална съвест под формата на огромен бакшиш. Отговарям, че това не индулгенция за гражданското безмълвие. И връщам.
Бях добре платена като публицист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска отплата и съм задоволена, когато хората си потеглят умислени, въодушевени, развеселени. И удовлетворени, че са стигнали в точния момент, даже по-бързо от предстоящото. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш удобно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да приказваш учтиво и да отговаряш, когато те питат за какво си там. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и персонални ползи зад маската на публицистиката. Да си ПР или ченге на щат като кореспондент, продуцент и шеф на вести е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи затова, е гибел.
Мен не ме е позор всеки ден да стоя очи в очи с публиката. И не преставам да й послужвам. Както мога. Днес е това.
Благодаря за доверието.
" Много са се подобрили услугите в България ". Казва ми го немски жител, който возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на британски и той споделя, че е впечатлен.
- Ето, преди не можех да си приказвам с водачите, а в този момент мога.
Усмихвам се и давам отговор, че различен път ще му обясня на какво се дължи този скок в областта на таксиметровия транспорт.
Някои от вас към този момент се досещат, че е част от салдото. Някъде другаде има срив. Ако питате мен, повода е в хлътването надолу в областта на свободата на словото. Но коя съм аз, един водач, да запознат съм тези работи.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Служебният ми телефонен номер като водач на такси приключва на 111. Когато започнах да го употребявам, бях в БТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013-а напуснах. След това си го откупих и в този момент ми се стори удачно отново да ме съставлява. 111 си е алегорично число. Докато сме на 111-то място по независимост на словото, аз имам свободата да запитвам от този номер дали съм спряла на точното място и да осведомявам, че съм пристигнала на адреса.
Имам свободата да споделям с публиката аналогово. Камерно. Без ефир.
През юни ми предложиха да стажувам като публицист. Разбира се, нарекоха го по различен метод. Казаха, че желаят да ме задържат в Народоосвободителна въстаническа армия, само че със стажантски контракт, никога трудов. При никакви условия да не съм в нюзрума, само че да върша материали. Неясно по какъв начин, само че изрично без да употребявам оператори и монтажисти от малкия екран.
В средите на " Човешки запаси " назовават тези предложения отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, само че след това ще бъде показано като опция. Хитро.
След 26 години в публицистиката взех решение да стажувам на друго място. След като в това време тук- там ми споделиха, че няма място за кореспондент като мен. Имали предпочитание, само че нямали опция. Разбрах ги. И потърсих занятие, в което още търсят хора.
За водачи има места. Още. Взех си изпита в ДАИ, устоях психото и аплайвах в Yellow. Трудно беше да обясня за какво след екрана желая да съм зад кормилото. В таксиметровите среди ме одобриха с съмнение, само че въпреки всичко ми дадоха късмет да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още имат вяра, че проверявам или кроя нещо. Други (уж репортери) повтарят под сурдинка опорката, че сготвям някакъв план. Даже блъсковият " Труд " през днешния ден споделя по този мотив по какъв начин по времето на СОЦ-а Петър Станчев от " Земеделско знаме " измислил рубриката " Журналисти сменят специалността " - стажантът Първан Стоянов станал таксиметров водач, а поредицата се радвала на огромен читателски интерес. Хубав образец от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната народна власт.
Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа непотребна за българския медиен свят. Като изключим " предлагането " от ПИК да върша графа при тях, отдругаде не ми предложиха работа.
Практикувам публицистика като занимание, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От " Жената през днешния ден ", L’Europeo и " Мениджър " се обадиха да ми предложат тематики за писане. Единият текст към този момент излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази опция. Наистина.
Никъде не ми оферират да задавам въпроси. Този род в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси към този момент са екзотика, както имах опция да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в Народното събрание. Питах го дали има телепатична връзка със своя някогашен чиновник от ГЕРБ, тъй че да си извършат имотните покупко-продажби в един и същи ден, в една и съща нотариална адвокатска фирма, на забавна стойност. Ц. по този начин и не изясни от кое място са му парите, само че слушам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на страната и ще отстоява " евроатлантическите полезности ". Без парцели не става. Без персонален асансьо, очевидно няма да е цялостна демокрацията. Докато карам имам време да обмислям по този въпрос. Още не съм го осмислила напълно.
Иначе, пиша от дете и нямам желание да спирам. Но истината е, че през днешния ден работя като таксиметров водач. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разноски. После стартирам да изкарвам за себе си. Това е свободна специалност. И дублирам истината на невярващите сътрудници – водачи и пасажери:
- Тук има места, а аз владея базисни умения по шофиране, насочване и връзка. Търся си ново ентусиазъм, смисъл и метод да съм потребна на хората. Отново. Дали върша това, което умея най – добре. Не, несъмнено. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме в близост и погледът ни се спре на момичето с аграрното обучение в медийния регулатор, моето шофиране си е напълно съответно. Аз мисля, че се оправям обичайно. Сигурно и председателката на Съвет за електронни медии по този начин има вяра за себе си.
Сега се изучавам да се ориентирам бързо във всички квартали на София, запитвам, когато навигацията ме обърка, и се оправдавам на пасажерите, в случай че изпусна отбивката или не знам улицата, която ми споделят. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, би трябвало да питаш. Практикувам го. Когато би трябвало мълча, не предпочитам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, чувам неангажираща музика и колата е чиста. На този стадий толкоз мога.
" Дъното ", биха споделили някои. Не, да си водач не е дъното. Понякога чувствам гузната социална съвест под формата на огромен бакшиш. Отговарям, че това не индулгенция за гражданското безмълвие. И връщам.
Бях добре платена като публицист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска отплата и съм задоволена, когато хората си потеглят умислени, въодушевени, развеселени. И удовлетворени, че са стигнали в точния момент, даже по-бързо от предстоящото. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш удобно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да приказваш учтиво и да отговаряш, когато те питат за какво си там. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и персонални ползи зад маската на публицистиката. Да си ПР или ченге на щат като кореспондент, продуцент и шеф на вести е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи затова, е гибел.
Мен не ме е позор всеки ден да стоя очи в очи с публиката. И не преставам да й послужвам. Както мога. Днес е това.
Благодаря за доверието.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ