Вирусът в България гони 451 градуса*
Мина и заглъхна в икономическата суматоха към ковид един документ на български издатели, предпреждаващ за заплахата книгата у нас да бъде разгромена от задаващата се стопанска криза. Този сигнален възклик за голямата вреда от сходно развиване на книжния пазар автоматизирано бе потулен някъде отвън публичното внимание. Може би служител от културата го подложи под меката възглавница на влиятелния си стол. Така администрацията покачва равнището си – посредством тънките наши молби, сигнали и оферти, трупани под нейното авторитетно седалище. Днес ориста на такова обезпокоително обращение е предопределена: немислимо е да се отклоняват средства накъмто културата. Умни хора пресметнаха, че единствено от контракта за импорт на маски, подписан на доста по-висока цена от публичните поръчки в западните страни, биха могли да се икономисат нужните средства и да се извърши главното искане: да се закупят книгите за публичните библиотеки, което културното министерство и по този начин дължи на народа. Това би било глътка въздух за издатели, книжари, печатари, а и създатели. Глътка въздух, която коронавирусът лишава от гърдите на сектора. Според тъжните прогнози за някои от тях тази глътка е последна.
Досещате се, че компютърът ми към този момент набъбва от възторг, само че
да се потвърждава за следващ път, че в България културата и книгата имат смисъл, е безнадеждно и обидно.
По-добре да събудим иносказанието – за минали страни, за минали хора, за отминало схващане, мъдрост и отговорност.
Този път не инцидентно, а в преднамерено изровен бележник от предишното открих следи от забравена командировка. Между всичко останало – записвал съм и текстове от протоколната книга на селско читалище ( “Пробуда ”, с. Расово, Ломско). Ето един от тях:
... ”Председателят рапортува, че от читалищната равнища е получена годишна продукция 195 кофи жито, което е стоварено в кооперативния магазин. Прочее, да се продава или не, Управителният съвет с мнозинство
Реши:
да не се продава житото, а да се чака по-добра цена. ”
21.IХ.1931 година
Преписал съм и молба от шефа на учебното заведение в Расово, адресирана до ръководителя на “Пробуда ”:
“Г-не Председателю,
Понеже в учебната каса нямаме никаква наличност и от общинската каса не постъпва никаква помощ, горивото за отопление на учебното заведение свършва и рискуваме да разпуснем децата, с което ще пострада образователното дело, то апелирам ходатайството Ви пред почитаемото читалищно настоятелство да ни отпусне минимум 2000 лв. от читалищните суми, с които да набавим каменни въглища за учебното заведение ”...
В протоколната книга (между чиито страници вероятно съм намерил и молбата, самата молба също е от зимата на 1931 г.) бе записано, че настоятелството отпуска сумата.
В тези протоколи няма нищо изключително нито за действителността, нито за мисленето на България през ХХ век. Грижата за просветното и културното дело е била реализирана с висока отговорност, педантично, скрупульозно. Трудната икономическа конюнктура от времето, в което след бурни разногласия и претегляне на “за ” и “против ” са вземани тези трогателни решения, дообяснява и удостоверява органичността на българската културна традиция.
Само по този начин: с безсънно родолюбиво възприятие, напрегнато на цялото общество, с впрягане на всичкия запас на страната, на околията, на селото, на фамилията, с пот и благотворителност, само че и с спестовност и сметка България е натрупала своето културно богатство.
Грижата за духовно израстване и прогрес не е била единствено възторг, само че и процедура.
Трудна - както всичко по тези международни ширини, трънлива, постоянно неблагодарна. Но поредна и осъзната. Читалището, общината, кооперацията, учебното заведение - намираме ги упоменати единствено в няколко реда, свързани в полето на просветата и културата. Това е то единодушието, съучастието на всички тогавашни “структури ”, инстинктивното единодушие на обществото, напрягането на всичките му сили и запаси поради всекидневните потребности на културния живот. Тук би следвало да кажем, че селяните-читалищни настоятели от Расово, като са дали своят вот парите, извоювани от читалищната равнища за учебното заведение, са работили като държавници. Че и обособеният селяндур, който нерядко е продавал равнища за просвета също е работил като общественик. Нещо повече - и обособени държавници са се държали като такива във връзка с българската просвета. Иначе не би било допустимо натрупването на това културно богатство.
Даже през нашия живот трудът и лишенията ни директно устояха българската просвета и българското обучение. Награда ни беше гордостта, че скромният ни обичай е в името на някакъв прогрес. Че, както постоянно в България, където една генерация наложително се отписва поради идната, тези последващи българчета в действителност ще стъпят по-високо върху стълбата на познанието. Че българската книга и българското изкуство също ще дигнат по-високо българската нематериалност, добродетелите, съвестта на своя народ. И, по-важното: че както нашите татковци са създали своята жертва, така и ние би трябвало да осъществим дълга си.
Обществото ни доближи тази вреда и оскърбление,
тъй като престана да работи като будно настоятелство на българската просвета. То не помни своите отговорности и ги трансферира на самозвани, жадни за плячка и основно – партизанстващи админи. С достоянията на тази просвета задоволително време се разпореждаха хора с искрено мръсен косъм и те постъпиха с тях както неблагодарни наследници.
Материалното културно благосъстояние, основано с труда и спестовността на предходниците е разсипано, както и всичко материално, основано от тях. Но съзнанието, пристрастеността им за просвета и прогрес – по кое време са си отишли те? В какъв ред се е случило това – не е ли било първо тъкмо това, което дедите са носили в сърцето и в душата? И след което всичко отпътува?
Трябва да прибавя още малко истина. Читалището в Расово – когато бях в него – от дълго време не беше това от 1931 година То бе ограбено, изтърбушено и омърсено. Големци от центъра бяха яли и пили с читалищни пари, сами ги бяха наливали в него и сами ги бяха източвали. Срещна ме поетът Иван Милчев, описа ми този срам. Бе сензитивен създател, с почтена лирика, сред първите преводачи на Пастернак. Помоли да ида и да напиша истината. Вярваше, че единствено истината може да поправи нещо. Там, сред изпопадалите от лавици и чекмеджета книги, открих и негови стихосбирки, надписани за читалището в родното му Расово. Не му споделих.
В това общество да посегне някой на едно читалище бе позорно и нетърпимо. Отзивите за моята преписка бяха, че е потискаща. В това време то просто не беше за поверие.
Днес всеобщото българско читалище може да рухне под пренебрежението и безхаберието на тези, които подлагат нашите молби и обращения под възглавниците на своите столове. Така те се издигат, израстват. Утре, в случай че не им се види задоволително високо, ще почнат да подлагат книги. Стига да не са ги ликвидирали до тогава.
Защото в популярната антиутопия на Бредбъри тази процедура бе предоставена на пожарникарите. А през днешния ден и един вирус може да свърши работа. За него 451 градуса по Фаренхайт в България не са проблем...
________________
*По Фаренхайт
Досещате се, че компютърът ми към този момент набъбва от възторг, само че
да се потвърждава за следващ път, че в България културата и книгата имат смисъл, е безнадеждно и обидно.
По-добре да събудим иносказанието – за минали страни, за минали хора, за отминало схващане, мъдрост и отговорност.
Този път не инцидентно, а в преднамерено изровен бележник от предишното открих следи от забравена командировка. Между всичко останало – записвал съм и текстове от протоколната книга на селско читалище ( “Пробуда ”, с. Расово, Ломско). Ето един от тях:
... ”Председателят рапортува, че от читалищната равнища е получена годишна продукция 195 кофи жито, което е стоварено в кооперативния магазин. Прочее, да се продава или не, Управителният съвет с мнозинство
Реши:
да не се продава житото, а да се чака по-добра цена. ”
21.IХ.1931 година
Преписал съм и молба от шефа на учебното заведение в Расово, адресирана до ръководителя на “Пробуда ”:
“Г-не Председателю,
Понеже в учебната каса нямаме никаква наличност и от общинската каса не постъпва никаква помощ, горивото за отопление на учебното заведение свършва и рискуваме да разпуснем децата, с което ще пострада образователното дело, то апелирам ходатайството Ви пред почитаемото читалищно настоятелство да ни отпусне минимум 2000 лв. от читалищните суми, с които да набавим каменни въглища за учебното заведение ”...
В протоколната книга (между чиито страници вероятно съм намерил и молбата, самата молба също е от зимата на 1931 г.) бе записано, че настоятелството отпуска сумата.
В тези протоколи няма нищо изключително нито за действителността, нито за мисленето на България през ХХ век. Грижата за просветното и културното дело е била реализирана с висока отговорност, педантично, скрупульозно. Трудната икономическа конюнктура от времето, в което след бурни разногласия и претегляне на “за ” и “против ” са вземани тези трогателни решения, дообяснява и удостоверява органичността на българската културна традиция.
Само по този начин: с безсънно родолюбиво възприятие, напрегнато на цялото общество, с впрягане на всичкия запас на страната, на околията, на селото, на фамилията, с пот и благотворителност, само че и с спестовност и сметка България е натрупала своето културно богатство.
Грижата за духовно израстване и прогрес не е била единствено възторг, само че и процедура.
Трудна - както всичко по тези международни ширини, трънлива, постоянно неблагодарна. Но поредна и осъзната. Читалището, общината, кооперацията, учебното заведение - намираме ги упоменати единствено в няколко реда, свързани в полето на просветата и културата. Това е то единодушието, съучастието на всички тогавашни “структури ”, инстинктивното единодушие на обществото, напрягането на всичките му сили и запаси поради всекидневните потребности на културния живот. Тук би следвало да кажем, че селяните-читалищни настоятели от Расово, като са дали своят вот парите, извоювани от читалищната равнища за учебното заведение, са работили като държавници. Че и обособеният селяндур, който нерядко е продавал равнища за просвета също е работил като общественик. Нещо повече - и обособени държавници са се държали като такива във връзка с българската просвета. Иначе не би било допустимо натрупването на това културно богатство.
Даже през нашия живот трудът и лишенията ни директно устояха българската просвета и българското обучение. Награда ни беше гордостта, че скромният ни обичай е в името на някакъв прогрес. Че, както постоянно в България, където една генерация наложително се отписва поради идната, тези последващи българчета в действителност ще стъпят по-високо върху стълбата на познанието. Че българската книга и българското изкуство също ще дигнат по-високо българската нематериалност, добродетелите, съвестта на своя народ. И, по-важното: че както нашите татковци са създали своята жертва, така и ние би трябвало да осъществим дълга си.
Обществото ни доближи тази вреда и оскърбление,
тъй като престана да работи като будно настоятелство на българската просвета. То не помни своите отговорности и ги трансферира на самозвани, жадни за плячка и основно – партизанстващи админи. С достоянията на тази просвета задоволително време се разпореждаха хора с искрено мръсен косъм и те постъпиха с тях както неблагодарни наследници.
Материалното културно благосъстояние, основано с труда и спестовността на предходниците е разсипано, както и всичко материално, основано от тях. Но съзнанието, пристрастеността им за просвета и прогрес – по кое време са си отишли те? В какъв ред се е случило това – не е ли било първо тъкмо това, което дедите са носили в сърцето и в душата? И след което всичко отпътува?
Трябва да прибавя още малко истина. Читалището в Расово – когато бях в него – от дълго време не беше това от 1931 година То бе ограбено, изтърбушено и омърсено. Големци от центъра бяха яли и пили с читалищни пари, сами ги бяха наливали в него и сами ги бяха източвали. Срещна ме поетът Иван Милчев, описа ми този срам. Бе сензитивен създател, с почтена лирика, сред първите преводачи на Пастернак. Помоли да ида и да напиша истината. Вярваше, че единствено истината може да поправи нещо. Там, сред изпопадалите от лавици и чекмеджета книги, открих и негови стихосбирки, надписани за читалището в родното му Расово. Не му споделих.
В това общество да посегне някой на едно читалище бе позорно и нетърпимо. Отзивите за моята преписка бяха, че е потискаща. В това време то просто не беше за поверие.
Днес всеобщото българско читалище може да рухне под пренебрежението и безхаберието на тези, които подлагат нашите молби и обращения под възглавниците на своите столове. Така те се издигат, израстват. Утре, в случай че не им се види задоволително високо, ще почнат да подлагат книги. Стига да не са ги ликвидирали до тогава.
Защото в популярната антиутопия на Бредбъри тази процедура бе предоставена на пожарникарите. А през днешния ден и един вирус може да свърши работа. За него 451 градуса по Фаренхайт в България не са проблем...
________________
*По Фаренхайт
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ