Мила Кьосева, една от големите звезди в историята на родния

Мила Кьосева, една от огромните звезди в историята на родния волейбол, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Тя е европейска шампионка с националния тим и двукратна носителка на Купата на европейските шампионки с ЦСКА. Една от емблематичните фигури в женския ни волейбол. Разбира се, мъчно е да те признаят за екстра класа във волейбола, в случай че не си играл в Италия. А Кьосева освен го направи, само че и си отвоюва запазена марка за класа на Ботуша. На Апенините мина по цялата стълбица – състезател, треньор, състезателен шеф. Сега обаче е в България, откакто се завърна у нас от една от най-красивите страни в света.

- Здравей, Мила! Извиняваме се авансово, че преди теб в „ Код Спорт “ гостува Боре Кьосев. Знаем, че той имаше с теб някаква негласна конкуренция кой ще има повече триумфи. Как приключи тази конкуренция?

- По триумфи аз съм преди всичко, само че в действителност той е доста по-популярен. Отдавна е в средите на волейбола в България, остана тук съвсем от самото начало. Затова мисля, че е доста по-популярен от мен, за което се веселя.

- Как се чувстваш, откогато си в България? Трудно някой може да си изясни обстоятелството да се прибереш от най-красивата страна.

- Чувствам се прелестно в България. Решението да се върна да пребивавам тук беше безусловно мое. През тези 25 години, в които бях в Италия, аз не изгубих българския нрав и съм доста щастлива, че се завърнах в България. Най-интересното беше, че всички ме питаха „ за какво се върна “. Но аз се усещам доста по-добре в България, в сравнение с в Италия.

- Там беше направила име, „ белла фигура “, както споделят италианците…

- Да, в действителност в моите си среди бях фактор, само че мисля, че съм още по-голям в България, защото това е моето място. Залата на ЦСКА е моята зала. Влизайки в коридора, виждам множеството фотоси, на които съм аз. Удоволствието да ги покажа на моите възпитанички, които упражнявам, е цялостното благополучие.

- Какво стана с пицарията ти във Флоренция? Как се разви този бизнес?

- Естествено, аз имах малко опит в тази тенденция. След това се понаучих, тъй като имах интерес, а и бизнесът е мой и е хубаво човек да познава това, което прави. Понаучих се да върша всичко, за което се гордея. Пицарията в Италия продължава да действа. Сестра ми и племенниците ми са там. Роднините ми са там и доста постоянно вървя.

- Семеен бизнес…

- Български бизнес в чужбина.

- Как намираш българския волейбол през днешния ден? Сега имаме ли действително късмет за европейска купа или това през днешния ден е в жанра фантастика?

- За мен сме малко надалеч от огромния европейски стандарт на волейбола. Не да станем европейски първенци, а най-малко да се доближим към първите места. Според мен не съумяваме, тъй като ужасно доста са разпилени нашите положителни състезателки. Във времето, когато станахме европейски шампионки, ние играехме в България, състезавахме се между тях, ходехме на доста шампионати. Сега някак си са разпилени по света състезателите и състезателките. Според мен са по-малко колектив, в сравнение с когато играехме ние. По-малко са опциите да са дружно, макар че поддържат връзки и са в доста положителни връзки. Второто е, че другите страни напреднаха доста. Ние като една дребна страна би трябвало да сме удовлетворени и на това, което вършим сега.

- Защо тези надарени и чаровни девойки все не могат да случат на треньор?

- Погрешно е да се питат състезателите дали им харесва треньорът, тъй като няма по какъв начин един треньор да се харесва на всички по едно и също време. Имаме и положителни треньори в България, само че би трябвало да имаме малко по-голяма информация какво се прави по света и могат да се получат нещата. Моята вяра е да се случи скоро, само че не знам дали ще стане.

- Как се чувстваш в ЦСКА? Доволна ли си? С кого работиш?

- Имаме прелестни връзки. Много съм удовлетворена, че се завърнах в ЦСКА. Моят директен шеф е Верка Николова, която приветствам. Изключително съм ѝ признателна, че ми даде опцията да се върна в клуба. Познавам всички хора, които са там, израсли сме дружно. Нашият екип е малочислен, само че има доста добър синхрон сред мъжкото и женското направление. Работим дружно, всички резултати са общи. Мечтала съм си да бъде по този начин и се веселя, че е единственият клуб в България, който остави тези обичаи на общото. Много клубове разделиха женски от мъжки бранш, само че за наша наслада ние останахме дружно.

- Със сигурност обаче липсва един човек в ЦСКА – Спиридон Зегов…

- Да, един доста огромен мой другар. До последно бяхме дружно и бях като негова ученичка. Наистина той беше всичко за ЦСКА!

- Доста са тимовете в Италия, в които игра. Къде се усещаше най-щастлива?

- Имах хубави години. Шампионка в Италия не съм ставала. Играех в тимове, класирали се на приблизително високи места. Направихме доста прекрасен шампионат в Рим и станахме трети. Също имам доста положителни мемоари и във Флоренция, където останах да работя в клуба след завършването на кариерата ми.

- В началото на века стана треньор, в следствие и състезателен шеф. Разкажи ни нещо за този интервал.

- Станаха малко наложително нещата, а може би не бях подготвена нито за едното, нито за другото. Но защото имах доста огромен принос към клуба, в който приключих спортната си кариера във Флоренция, ми предложиха да стана треньор. А когато одеве си излязъл от игрището, не е толкоз елементарно. Този интервал беше много сложен за мен. След това имаше проблеми с управлението. Предложиха ми да остана като противоречив шеф и да отстъпя мястото си като треньор, направих го на драго сърце и стартира един образователен развой в придвижване. От моя позиция мога да кажа едно – треньор се става за толкоз години, за колкото се става и играч. Треньор не се става незабавно. Не може да кажеш: „ Треньор съм от три години и към този момент съм добър. “ Никога не се става добър треньор, както и играч. В годините постоянно би трябвало да се доказваш.

- Какво ти липсва от живота в Италия през днешния ден и с какво не можеш още да свикнеш в България?

- В Италия по-различното е, че там живеят по-спокойно, по-подреден е животът. Няма го този стрес. Нещата са по-планирани, в сравнение с в България. Не знам какъв брой ми липсва, тъй като манталитетът ми постоянно е бил български. Може би съм вкарала доста повече български неща в Италия, в сравнение с те са вкарали в мен италиански в тези 25 години. Голямата разлика е, че са подредени. Не се свири по улицата, не се подвигат кавги. В супермаркета тактично изчакват предния човек, даже да си приказва с касиерката. Това успокоение първоначално ми правеше доста огромно усещане, преди да привикна, че тук би трябвало да е по-динамичен животът. С какво не мога да привикна в България? Няма такова нещо. Имам възприятието, че като се върнах, доста бързо навлязох. Хората, които са в нашите среди, ми основават доста огромен комфорт, тъй като чувствам необикновено почитание от всички към мен.

- Как виждаш представянето на мъжкия ни народен тим тази година на международното състезание, на което сме взаимни домакини с Италия? Може ли да дочакаме чудото – наш тим да стане международен първенец в групов спорт при мъжете?

- Много бих желала да стане това. Няма да е елементарно никога, тъй като тези турнирни мероприятия са доста деликатни, защото всички би трябвало да са на макс в пай интервал от време - всички по едно и също време да влязат във форма, по едно и също време да играят. Имаме доста добър тим, само че нямаме толкоз доста състезатели, с цел да може един да замества другия и да бъдат на едно равнище. Нямаме кой знае какъв брой дълга пейка. Пожелавам им да влязат във форма, когато е моментът и да играят един групов прекрасен волейбол първо за самите тях, тъй като гордостта, че вземат участие за България е доста мощно нещо и да покажат опциите си на игрището. Пожелавам им го от все сърце! Ще стоим дружно в агитката да ги поддържаме!

- Имала ли си в миналото проблеми в колектива на някой от тимовете, в които си играла? Помниш ли някоя конфликтна обстановка?

- Най-голямата ми разлъка беше като тръгнахме от България, тъй като клубовете още не бяха съгласни да ни пускат в чужбина. Тогава с господин Каров и с господин Зегов имахме лек спор, само че не е била неприятна разлъка, а просто едно противоречие от тяхна страна и неприемане от наша, че не е добре да излезем в чужбина. След това тези неща естествено изчезнаха. В чужбина не съм имала такива моменти. Винаги е имало съгласие. Играла съм в шест клуба. След сезона стигаме до някакъв консенсус дали ще оставам или ще си потеглям. За мен постоянно е било трагично, защото с мен непрестанно беше нашият наследник Велизар Кьосев, който беше обвързван с учебни заведения и т. н. По-скоро организация в битовизмите, в сравнение с неприятни раздели с колектива. Уважавана съм също толкоз и от италианската общественост във волейбола, колкото и от българската.

- Искам да те върна към фамозния край на европейското състезание в София през 1981 година – България – Съюз на съветските социалистически републики 3:0. Печелите първия гейм на 6 точки, а това звучи като „ закононарушение “. В третия гейм Верка Стоянова подвига за победната последна точка на 18-годишната дебютантка Мила Рангелова… Защо на теб, най-младата, срещу всевъзможни неписани правила?

- Много пъти съм се запитвала за какво на мен или дружно с нея сме дискутирали, тъй като постоянно се събираме. Дори оня ден бяхме с Цеца Божурина, Мария Минева, Таня Гогова да се забележим и да поговорим. Винаги излизат тези хубави моменти, които цяла България не е не запомнила. За мен е голямо наслаждение, че хората още ме помнят, макар че са минали повече от 30 години. Защо на мен? Може би е търсела някаква изненада. Последната точка е обвързвана и с предходни моменти. Тогава играх повече от половин гейм и до този миг бях посочила, че съм ефикасна в играта. Може би просто по този начин се е случило. Но това нещо не може да се възнамерява, би трябвало да се изживее, с цел да се види какъв брой е хубаво.

- Разкажи нещо за този прочут отбор на България, в който беше звезда до звезда. Кой ти подаде най-здраво ръка? Как те одобриха? Изобщо по какъв начин стартира твоята история в огромния волейбол?

- Дойдох от Перник в 11-и клас в нашето спортно учебно заведение, в което сега съм активист и също всички мои фотоси са там. Дойдох в доста стабилен колектив, който се базираше освен на огромни звезди, само че и на огромни хора. Това бяха Цеца Божурина, Верка Стоянова, Мая Стоева, Румяна Каишева – хора в същинския смисъл на думата. Всичките бяха с висше обучение, имаха фамилии и деца, имаха солидна база, на която аз тогава като дете, ги виждах като едни доста съществени хора. Никога не е имало разлика в отношението по-големи към по-малки, за което им благодаря и до момента. Приеха ме като тяхно дете. Бях с 8-9 години по-малка от тях. Сега няма такива огромни разлики, тъй като съвсем всички са девойки. Много прекрасен колектив, доста съществено отношение към всяка една активност, което по-късно даде старт и в персоналния ми живот.

- А какъв брой постоянно се сещаш за Васил Симов? Защо той свети най-силно измежду плеядата огромни български треньори във волейбола?

- Непрекъснато се сещам. Използвам негови изречения, които ми е споделил – по какъв начин да отивам към топката… Оставил е диря във всички ни! Няма случай да се съберем и да не отделим много време, с цел да приказваме за него.

- От настоящия народен тим кои състезателки ти харесват най-вече? В кои виждаш капацитет за нещо по-голямо?

- Имаме доста хубави състезателки. Проблемът е, че не можем да излезем и да покажем нашите благоприятни условия, когато е значим мачът. Дори в този момент на европейското не играхме едва. Просто загубихме мачове, които не трябваше да губим. Елица Василева е една доста класна състезателка. Имаме доста положителни централни, разпределителките също не са ни неприятни. Имаме прекрасен състав, само че просто дали по този начин се случва, дали нещата потеглят отдругаде… Когато е значимо, би трябвало да можем да побеждаваме.

- А в никакъв случай ли не са те канили за треньор на националния тим?

- Не, а и не мисля, че мога. Не че няма да се оправя, само че това, което върша сега ужасно доста ме сграбчва. Харесва ми работата с по-младите състезатели, които имат по-малко опит и могат да се научат на повече детайли. Мисля си, че това е моето място.

- Сега работиш с 16-годишни, нали?

- Да, 14-16-годишни.

- Във Флоренция работи с Тони Зетова и Нели Маринова. Обикновено се счита, че когато има доста българи на едно място, не вървят нещата. Любо Ганев и Боре Кьосев може би бяха единственото изключение. При вас по какъв начин беше?

- Винаги съм играла с българки и съм била доста удовлетворена. Като влезем на игрището, задачата е обща – успеха, а през седмицата задачата е по-добрата подготовка. С безусловно всички никакви проблеми не съм имала. Не ми е задачата да се потвърждавам дали аз или някоя друга от моите колежки е по-добра. Играта ме водеше по течението. Играла съм и то с години с Пенка Натова, с Емилия Пашова, с Тони Зетова и Нели Маринова. След това им бях треньор и имах тяхната поддръжка, тъй като за първа година бях на този пост. Не мога да се оплача, че съм имала някакви проблеми.

- А кой триумф в кариерата ти е най на сърце?

- Най на сърце са ми били всички републикански трофеи, извоювани с ЦСКА. Спомням си една особеност. Играехме край на шампионата в зала „ Христо Ботев “, само че бяха трансформирали часа, а аз не бях схванала. Закъснях, а и нямаше телефони. Бях толкоз обезпокоена и озлобена спортно, че изказах най-хубавите си благоприятни условия, победихме и станахме първи. Имах и самостоятелна премия за най-хубав играч на шампионата. Спортните удоволствия съм си ги взела всичките.

- В живота няма заден ход, само че хипотетично, в случай че можеше да се върнеш обратно, би ли трансформирала нещо в кариерата си?

- Просто водата ме носеше, течението отиваше в някаква посока. Много неща съм ги направила не толкоз умишлено и целеустремено, а натурално и това ме е довело до триумф. Мисля, че по този начин е добре.

- Синът ти Велизар Кьосев като че ли не случи на време за победи във волейбола. В ЦСКА имаше тотална финансова рецесия и постоянно въпросът бе да се оцелее. Говорили ли сте с него на тази тематика?

- Да, говорили сме. Той беше част от тима, когато ЦСКА беше в рецесия. Неговата кариера малко се обърка, най-много въз основата на това, че беше непрестанно с мен. В годините, в които трябваше да навлезе в огромния волейбол, когато стана на 14-15 години, там, където играех аз, нямаше мъжки тимове на равнище. Волейболът беше на приблизително равнище и във Флоренция, и в Рим. Обстоятелствата не се стекоха по най-хубавия метод за него. Според мен има доста положително виждане за волейбола, схваща я тази игра. Не можа да стигне до триумфи, само че не се отделя. В момента е мой първи консултант било за волейбола, било и в живота. Разликата ни е единствено 20 години. Дали аз желая да се усещам млада, дали той е много узрял като човек, имаме доста положително отношение и си приказваме на всички тематики.

- В едно изявление Боре Кьосев сподели, че действително животът ви е разделил като семейство – той е играл на едно място, ти на друго и доста малко време сте били дружно. Така ли е?

- Да, в действителност физически бяхме разграничени. В годините се майтапих, че сме семейство на хартия, тъй като всеки е на разстояние. Но в действителност имам друго чувство – без значение, че дистанцията е била огромна, ние сме били и доста свързани. Всичко, което сме правили във волейбола, сме го коментирали, нищо, че не сме били физически дружно. Винаги е имало една вътрешна война кой е по-добрият. Семейно ние се разделихме, само че това няма никакво значение - отново споделяме, виждаме се. Не сме в неприятни връзки. Живеем по този начин, както сме живели и тогава – споделяме и това е.