Първият журналист, стигнал до отломките на „Титаник“: Океанът е доста опасно място
Майкъл Гийън е първият публицист в света, който съумява да стигне до отломките на „ Титаник ”.
„ Океанът е много рисково място. Частта, в която се намира „ Титаник ” обаче, е даже още по-предизвикателна. Водата е студена, мрачно е. Когато се гмурваш до дъното, се чувстваш по този начин, все едно замръзваш. Нивата на налягането също са големи. Преди да се гмурнем към дъното, оцветих стиропорена чашка и я оставих на сушата. Със себе си към дълбините взех друга, която сложих в чанта върху подводницата. Всичкият въздух от стиропорената чашка беше изтласкан на открито. Това на теоретичен език се назовава имплозия. Именно това се е случило и с „ Титан ”, изясни журналистът, съобщи.
Трагедията от тази седмица го върна 23 години обратно, когато едвам не изгубил живота си. „ В момента на случая екипажът на „ Титан ” е бил във водата някъде от към час и четиридесет минути. Това несъмнено не е задоволително време, с цел да стигнат до дъното. Със сигурност обаче са минали половината от пътя. Моето мнение е, че хората на борда са били щастливи, радвали са се на приключението на живота си. Мисля си, че сред тях петимата е имало въодушевени диалози, били са екзалтирани, до момента в който в един миг животът им завършва незабавно. Те даже не са имали опция да осъзнаят, че нещо се случва. Смъртта им сигурно не е била мудна и мъчителна ”, счита Майкъл Гийън.
Журналистът си спомня, че поради боязън от водата, даже не желал да се гмурне до останките на „ Титаник ”. Любовта към работата му обаче победила. Приел поканата, тъй като професионалната му нужда да образова хората била по-силна от терзанията. „ В началото всичко изглеждаше отлично, нямаше никакви проблеми. Отне ни към два часа и половина, с цел да стигнем до дъното. Когато към този момент бяхме до „ Титаник ”, взехме решение да се помолим, да почетем паметта на всички мъже, дами и деца, изгубили живота си при тази покруса. След това се насочихме към носа на кораба – всичко вървеше повече от безпрепятствено. Проблемите започнаха, когато се отдалечихме от носа на кораба и се насочихме към задната му част. Оказахме се в центъра на мощно подводно течение. То хвана подводницата ни в примките си и ни удари във витлото на „ Титаник ”, което се намираше наоколо до кърмата. Малко след удара видях по какъв начин огромни части ръждясали корабни остатъци летяха стремително към нас. Това беше моментът, в който осъзнах, се че намираме в обстановка, която заплашва живота ни. Това безспорно беше едно от най-страшните неща, даже бих споделил най-страшното нещо въобще, което в миналото съм преживявал ”, спомня си Майкъл Гийън.
„ Преминах през няколко прочувствени положения. Първоначално се усещах комплициран. Представете си, че шофирате по време на един прелестен ден, наслаждавайки се на хубостта, която ви заобикаля. Гледате и си мислите: „ Животът е прекрасен! Животът е прелестен! ” И внезапно... взрив! Някой се удря във вас. Ето по този начин се усещах аз. След това, когато осъзнах какъв брой сериозна е обстановката в действителност, започнах да се надявам, че никой в подводницата няма да се поддаде на суматохата. Знаех, че сме в огромна заплаха. Чувствах се по този начин, като че ли цялата вода на океана тежи върху плещите ми. Образът на жена ми, с която таман се бяхме оженили, изплува в съзнанието ми. Страхувах се, че в никакъв случай повече няма да я видя. В главата ми кънтеше една мисъл: „ Преминах през толкоз доста неща в живота си и в този момент той ще завърши по този безразсъден метод ”. Чувах глас, който ясно и отчетливо ми крещеше: „ Това е краят. Това е краят на живота ти! ” След възприятието на горест, у мен се появи едно мистериозно чувство за вътрешен мир, за естетика. Няколко минути по-късно капитанът ни съобщи, че е съумял да откри метод, по който да ни измъкне. Той беше руснак, някогашен водач на МиГ, доста кадърен и виновен човек, привикнал да стои на границата сред живота и гибелта. Това, че Виктор съумя да резервира хладнокръвие, сигурно ни избави ”, продължава описа си журналистът.
Чувството, което изпитал, когато водачът споделил, че заплахата е минала, било като да е спечелил от лотарията милиони пъти. „ Обожавам жена си, сватбеният ми ден с нея беше необикновен, само че чувството откакто оцелях ме направи милиони пъти по-щастлив ”, споделя Майкъл, осъзнал какъв брой нежен е човешкият живот. Споделя, че не желае още веднъж да изследва останките на потъналия транспортен съд. „ Убедих се обаче, че там в дълбините има не просто остатъци от огромен транспортен съд, там има гробище за човешки души. Души, които не бих желал да притесня още веднъж ”, приключва журналистът.
„ Океанът е много рисково място. Частта, в която се намира „ Титаник ” обаче, е даже още по-предизвикателна. Водата е студена, мрачно е. Когато се гмурваш до дъното, се чувстваш по този начин, все едно замръзваш. Нивата на налягането също са големи. Преди да се гмурнем към дъното, оцветих стиропорена чашка и я оставих на сушата. Със себе си към дълбините взех друга, която сложих в чанта върху подводницата. Всичкият въздух от стиропорената чашка беше изтласкан на открито. Това на теоретичен език се назовава имплозия. Именно това се е случило и с „ Титан ”, изясни журналистът, съобщи.
Трагедията от тази седмица го върна 23 години обратно, когато едвам не изгубил живота си. „ В момента на случая екипажът на „ Титан ” е бил във водата някъде от към час и четиридесет минути. Това несъмнено не е задоволително време, с цел да стигнат до дъното. Със сигурност обаче са минали половината от пътя. Моето мнение е, че хората на борда са били щастливи, радвали са се на приключението на живота си. Мисля си, че сред тях петимата е имало въодушевени диалози, били са екзалтирани, до момента в който в един миг животът им завършва незабавно. Те даже не са имали опция да осъзнаят, че нещо се случва. Смъртта им сигурно не е била мудна и мъчителна ”, счита Майкъл Гийън.
Журналистът си спомня, че поради боязън от водата, даже не желал да се гмурне до останките на „ Титаник ”. Любовта към работата му обаче победила. Приел поканата, тъй като професионалната му нужда да образова хората била по-силна от терзанията. „ В началото всичко изглеждаше отлично, нямаше никакви проблеми. Отне ни към два часа и половина, с цел да стигнем до дъното. Когато към този момент бяхме до „ Титаник ”, взехме решение да се помолим, да почетем паметта на всички мъже, дами и деца, изгубили живота си при тази покруса. След това се насочихме към носа на кораба – всичко вървеше повече от безпрепятствено. Проблемите започнаха, когато се отдалечихме от носа на кораба и се насочихме към задната му част. Оказахме се в центъра на мощно подводно течение. То хвана подводницата ни в примките си и ни удари във витлото на „ Титаник ”, което се намираше наоколо до кърмата. Малко след удара видях по какъв начин огромни части ръждясали корабни остатъци летяха стремително към нас. Това беше моментът, в който осъзнах, се че намираме в обстановка, която заплашва живота ни. Това безспорно беше едно от най-страшните неща, даже бих споделил най-страшното нещо въобще, което в миналото съм преживявал ”, спомня си Майкъл Гийън.
„ Преминах през няколко прочувствени положения. Първоначално се усещах комплициран. Представете си, че шофирате по време на един прелестен ден, наслаждавайки се на хубостта, която ви заобикаля. Гледате и си мислите: „ Животът е прекрасен! Животът е прелестен! ” И внезапно... взрив! Някой се удря във вас. Ето по този начин се усещах аз. След това, когато осъзнах какъв брой сериозна е обстановката в действителност, започнах да се надявам, че никой в подводницата няма да се поддаде на суматохата. Знаех, че сме в огромна заплаха. Чувствах се по този начин, като че ли цялата вода на океана тежи върху плещите ми. Образът на жена ми, с която таман се бяхме оженили, изплува в съзнанието ми. Страхувах се, че в никакъв случай повече няма да я видя. В главата ми кънтеше една мисъл: „ Преминах през толкоз доста неща в живота си и в този момент той ще завърши по този безразсъден метод ”. Чувах глас, който ясно и отчетливо ми крещеше: „ Това е краят. Това е краят на живота ти! ” След възприятието на горест, у мен се появи едно мистериозно чувство за вътрешен мир, за естетика. Няколко минути по-късно капитанът ни съобщи, че е съумял да откри метод, по който да ни измъкне. Той беше руснак, някогашен водач на МиГ, доста кадърен и виновен човек, привикнал да стои на границата сред живота и гибелта. Това, че Виктор съумя да резервира хладнокръвие, сигурно ни избави ”, продължава описа си журналистът.
Чувството, което изпитал, когато водачът споделил, че заплахата е минала, било като да е спечелил от лотарията милиони пъти. „ Обожавам жена си, сватбеният ми ден с нея беше необикновен, само че чувството откакто оцелях ме направи милиони пъти по-щастлив ”, споделя Майкъл, осъзнал какъв брой нежен е човешкият живот. Споделя, че не желае още веднъж да изследва останките на потъналия транспортен съд. „ Убедих се обаче, че там в дълбините има не просто остатъци от огромен транспортен съд, там има гробище за човешки души. Души, които не бих желал да притесня още веднъж ”, приключва журналистът.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ