Трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира между живота и смъртта
Материалът е част от иден документален план " Последният подарък на индивида ", включващ книга, интернет уебсайт и изложения, съчетаващ фотоси и текст на тематика донорството на органи. Проектът е вследствие на над 3-годишни старания на Александър Николов (фотография) и Димитър Панайотов (текст). Те са провели над 100 срещи с лекари, хора получили органи, представители на властта и фамилии на донори.
Общо 1151. Това e броят на хората, които чакат за трансплантация на орган в България към 9 май, 2019 година. Когато и да погледнете тази статистика обаче – тя се върти към тези цифри. Сякаш остава непроменена и недокосната от времето и пространството. Както биха споделили някои хора – образец за " непоклатимост ". Стабилност, която към този момент десетилетия слага България последна по донорство на органи в Европейски Съюз.
27 години и 4 месеца. Точно толкоз време ще отнеме на всички чакащи в листата да бъдат трансплантирани, в случай че сегашните темпове се запазят. Едва 42 трансплантации (живо и трупно донорство) е имало за 2018-та година. Крайно неудовлетворителен брой за потребностите на страната. Не всички хора в листата имат и две, а какво остава за 27 години. Същевременно от ден на ден пациенти се нуждаят от нов орган и попадат в листата на чакащите. Някои си отиват, а други идват и по този начин – статистиката остава непроменена. Но не тъй като е константна. Константа е отчайващото състояние на българската трансплантология в последните десетилетия.
През 2018 година 16 са били трупните донори в страната. Едва 2,28 души на милион от популацията. У нас един донор може да избави четири човешки живота, дарявайки два бъбрека, сърце и черен дроб – белодробни трансплантации не се правят. Няма ли обаче донори, няма и трансплантации. Живото донорство (случай, в който се взима орган на жив човек и се присажда на друг) е прекомерно ограничаващо.
© Александър Николов
В това връзки
страната ни е плашещо обратно
Първенецът на Европейския съюз Испания за 2018 година осъществя 2241 трупни донора (48 души на милион от популацията или другояче казано – 21 пъти повече от нас), а дребната Хърватия – 151 донора (36.8 души на глава на население – 16 пъти повече). Разбира се, тук го има безконечното опрощение какъв брой бедна и дребна страна сме. Как обаче ще оправдаем 229-те трансплантации, осъществени предходната година в Беларус (24.1 души на милион от населението), която даже не е в Европейски Съюз? Дори страни като Чехия, Полша, Чили, Естония, Латвия, Уругвай ни бият в пъти. Ние можем да се мерим само със страни от третия свят в Азия и Африка, в които изобщо няма трансплатационна стратегия или такива, в които донорството не се ползва, поради религиозни или културни аргументи.
В същото време за България трансплантологията не е нова или занапред прохождаща. Тази година се навърши 50-годишния празник от първата сполучлива трансплантация у нас. Тя е на бъбрек и се случва в Александровска болница (няколко седмици по-рано пък е и първият опит за трансплантация на бъбрек в Пирогов). През далечната 1969 година страната ни е измежду пионерите в Източния блок. Тогава сферата е млада – първата бъбречна трансплантация е осъществена през 1950 година в Съединени американски щати, а първата сърдечна единствено 2 години по-рано през 1967 година в Южна Африка.
За актуалната медицина 50 години са цяла безкрайност. В това време трансплантациите са били изключение, нещо ново и рядко сполучливо. Днес обаче нещата стоят по напълно друг метод.
Методите, технологиите, медикаментите, знанията за имунната система са се развили неимоверно. Трансплантациите в международен мащаб са все по-чести и сполучливи. За множеството екипи на Запад те са рутина. Само в Съединени американски щати през 2018-та година са осъществени над 36 500 трансплантации, което е смазващо повече от нас, даже когато сложим фактора за съотношението на популацията. Защо обаче, за разликата от другите страни, след 50 години опит в сферата –
донорството в България към момента е бутиково
Първото, което идва мислено е клишето " българският нрав ". Ние не сме склонни на такава всеотдайност и подарък. Дали е правилно обаче? Не и съгласно координаторите - хората, които дават отговор за донорските обстановки из лечебните заведения в страната. Според неофициална статистика сред 50-80% са единодушията за подаяние при донорска обстановка. Разбира се, има дълъг път да се извърви, с цел да се трансформират публичните настройки. Все още прекалено много хора имат вяра, че се крадат органи и че се убиват живи хора, с цел да им се вземат органите.
Действителността е друга. Именно евентуалните донори получават най-хубавите грижи. Органите им би трябвало да са съвършени, тъй като в противоположен случай са негодни за трансплантация. Съвременните способи пък потвърждават по безусловно неоспорим метод мозъчната гибел. Всеки непосредствен има право и да потърси второ и трето отзиви.
Въпреки това заблудите към момента витаят. За тематиката
се приказва прекомерно малко и прекомерно неприятно
Много хора не престават да не са осведомени с донорството и за тях това да е тематика табу, цялостна с доста предубеждения и неправилни схващания.
Не и спънка неналичието на специалисти и база в България. Към момента 4 са настоящите лечебни заведения, които правят трансплантации. Това са софийските ВМА (черен дроб), " Александровска " (бъбреци), " Света Екатерина " (сърце) и " Лозенец " (и трите). Напълно задоволителни за потребностите на България. В тези лечебни заведения работят редица огромни експерти и специалисти. Екипите са извънредно добре готови, подготвени в чужбина и се управляват от най-големите професори и светила в съответните области.
© Александър Николов
Разбира се, тук проблеми има и те не би трябвало да се отхвърлят - неналичието на съответно възнаграждение, неприятната инфраструктура, тежката администрация, прекалено многото работа и отговорности, стоящи върху плещите на медицинския личен състав. Не на последно място – заради извънредно дребното на брой трансплантации годишно, екипите ни нямат задоволително опция да практикуват трансплантациите, да се усъвършенстват и да я създадат рутинна.
И все пак самите трансплантации съвсем постоянно минават сполучливо и процентът на преживяемост на операционната маса е съпоставим с този на останалите страни в Европейски Съюз.
Големите
проблеми настъпват след самата трансплантация
Хората, които получават нов орган имат потребност от голямо внимание и характерни грижи в първите няколко дни, седмици и месеци. Има огромен късмет за инфекции и отменяне на органа. Изключително значима роля играе и по този начин наречената имуносупресия – медикаментозна терапия, която потиска имунната система и ѝ пречи да отхвърли непознатото тяло. Заради неналичието на задоволително финансиране, потреблението на генерици и високата натовареност на медицинския личен състав, който би трябвало да се грижи за десетки пациенти – стават неточности.
Но
най-голямата пробойна
се намира другаде – в донорските бази в страната. Това са всички лечебни заведения, които би трябвало да обезпечават донори. В тях работят координатори, чиято роля е да наблюдават за хора, изпаднали в мозъчна гибел, които биха могли да станат донори. Ролята на координатора е може би най-важната в цялата трансплантология - извънредно тежка и виновна. Процедурата е комплицирана, изисква специфични грижи за пациента, осъществяване на голям брой проби и образуване на огромна логистика. И най-тежкото - диалогът с околните на умряли и настояването на тяхното единодушие за даряване на органите.
От всички 33 бази обаче,
единствено 3-4 работят действително
и нито една в София. Най-големият град в България с най-хубавите лечебни заведения в действителност не обезпечава донори. И не тъй като хора в мозъчна гибел липсват. А тъй като някой не си прави работата. Но по какъв начин да си я прави, откакто взима 24-часови денонощия, работи като анестезиолог в реанимация и в същото време би трябвало да координира донорска обстановка, която може да се проточи още едно денонощие? Без да получава съвсем нищо в подмяна.
© Александър Николов
Лесно е да упрекваме българския нрав и неприятните, меркантилни лекари за положението на донорството в България. Проблемите обаче са доста по-дълбоки. Основният проблем е средата. Апатията. Безличието. Незаинтересоваността. Липсата на воля за действителни промени. Тоталната неглижираност на ръководещите за проблемите на донорството. Ниското възнаграждение, неприятните условия и правопропорционално падналата мотивация на медицинския личен състав. Вътрешните междуособици. Непровеждането на съответни политики за възстановяване на трансплантологията у нас.
Колкото и обещания да дават разнообразни админи и политици за измененията и триумфите на донорството – ситуацията е повече от отчайващо. Проблемите са доста и сложни. Светът към този момент се готви за 3D принтирани и отгледани от стволови кафези органи, а ние към момента сме прекомерно покрай 1969 година.
Въпреки десетилетията опит у нас, макар развиването на медицината и макар съществуването на подготвени експерти – трансплантологията, сходно на пациентите си, се намира някъде сред живота и гибелта. И има незабавна потребност от трансплантация.
Общо 1151. Това e броят на хората, които чакат за трансплантация на орган в България към 9 май, 2019 година. Когато и да погледнете тази статистика обаче – тя се върти към тези цифри. Сякаш остава непроменена и недокосната от времето и пространството. Както биха споделили някои хора – образец за " непоклатимост ". Стабилност, която към този момент десетилетия слага България последна по донорство на органи в Европейски Съюз.
27 години и 4 месеца. Точно толкоз време ще отнеме на всички чакащи в листата да бъдат трансплантирани, в случай че сегашните темпове се запазят. Едва 42 трансплантации (живо и трупно донорство) е имало за 2018-та година. Крайно неудовлетворителен брой за потребностите на страната. Не всички хора в листата имат и две, а какво остава за 27 години. Същевременно от ден на ден пациенти се нуждаят от нов орган и попадат в листата на чакащите. Някои си отиват, а други идват и по този начин – статистиката остава непроменена. Но не тъй като е константна. Константа е отчайващото състояние на българската трансплантология в последните десетилетия.
През 2018 година 16 са били трупните донори в страната. Едва 2,28 души на милион от популацията. У нас един донор може да избави четири човешки живота, дарявайки два бъбрека, сърце и черен дроб – белодробни трансплантации не се правят. Няма ли обаче донори, няма и трансплантации. Живото донорство (случай, в който се взима орган на жив човек и се присажда на друг) е прекомерно ограничаващо.
© Александър Николов
В това връзки
страната ни е плашещо обратно
Първенецът на Европейския съюз Испания за 2018 година осъществя 2241 трупни донора (48 души на милион от популацията или другояче казано – 21 пъти повече от нас), а дребната Хърватия – 151 донора (36.8 души на глава на население – 16 пъти повече). Разбира се, тук го има безконечното опрощение какъв брой бедна и дребна страна сме. Как обаче ще оправдаем 229-те трансплантации, осъществени предходната година в Беларус (24.1 души на милион от населението), която даже не е в Европейски Съюз? Дори страни като Чехия, Полша, Чили, Естония, Латвия, Уругвай ни бият в пъти. Ние можем да се мерим само със страни от третия свят в Азия и Африка, в които изобщо няма трансплатационна стратегия или такива, в които донорството не се ползва, поради религиозни или културни аргументи.
В същото време за България трансплантологията не е нова или занапред прохождаща. Тази година се навърши 50-годишния празник от първата сполучлива трансплантация у нас. Тя е на бъбрек и се случва в Александровска болница (няколко седмици по-рано пък е и първият опит за трансплантация на бъбрек в Пирогов). През далечната 1969 година страната ни е измежду пионерите в Източния блок. Тогава сферата е млада – първата бъбречна трансплантация е осъществена през 1950 година в Съединени американски щати, а първата сърдечна единствено 2 години по-рано през 1967 година в Южна Африка.
За актуалната медицина 50 години са цяла безкрайност. В това време трансплантациите са били изключение, нещо ново и рядко сполучливо. Днес обаче нещата стоят по напълно друг метод.
Методите, технологиите, медикаментите, знанията за имунната система са се развили неимоверно. Трансплантациите в международен мащаб са все по-чести и сполучливи. За множеството екипи на Запад те са рутина. Само в Съединени американски щати през 2018-та година са осъществени над 36 500 трансплантации, което е смазващо повече от нас, даже когато сложим фактора за съотношението на популацията. Защо обаче, за разликата от другите страни, след 50 години опит в сферата –
донорството в България към момента е бутиково
Първото, което идва мислено е клишето " българският нрав ". Ние не сме склонни на такава всеотдайност и подарък. Дали е правилно обаче? Не и съгласно координаторите - хората, които дават отговор за донорските обстановки из лечебните заведения в страната. Според неофициална статистика сред 50-80% са единодушията за подаяние при донорска обстановка. Разбира се, има дълъг път да се извърви, с цел да се трансформират публичните настройки. Все още прекалено много хора имат вяра, че се крадат органи и че се убиват живи хора, с цел да им се вземат органите.
Действителността е друга. Именно евентуалните донори получават най-хубавите грижи. Органите им би трябвало да са съвършени, тъй като в противоположен случай са негодни за трансплантация. Съвременните способи пък потвърждават по безусловно неоспорим метод мозъчната гибел. Всеки непосредствен има право и да потърси второ и трето отзиви.
Въпреки това заблудите към момента витаят. За тематиката
се приказва прекомерно малко и прекомерно неприятно
Много хора не престават да не са осведомени с донорството и за тях това да е тематика табу, цялостна с доста предубеждения и неправилни схващания.
Не и спънка неналичието на специалисти и база в България. Към момента 4 са настоящите лечебни заведения, които правят трансплантации. Това са софийските ВМА (черен дроб), " Александровска " (бъбреци), " Света Екатерина " (сърце) и " Лозенец " (и трите). Напълно задоволителни за потребностите на България. В тези лечебни заведения работят редица огромни експерти и специалисти. Екипите са извънредно добре готови, подготвени в чужбина и се управляват от най-големите професори и светила в съответните области.
© Александър Николов
Разбира се, тук проблеми има и те не би трябвало да се отхвърлят - неналичието на съответно възнаграждение, неприятната инфраструктура, тежката администрация, прекалено многото работа и отговорности, стоящи върху плещите на медицинския личен състав. Не на последно място – заради извънредно дребното на брой трансплантации годишно, екипите ни нямат задоволително опция да практикуват трансплантациите, да се усъвършенстват и да я създадат рутинна.
И все пак самите трансплантации съвсем постоянно минават сполучливо и процентът на преживяемост на операционната маса е съпоставим с този на останалите страни в Европейски Съюз.
Големите
проблеми настъпват след самата трансплантация
Хората, които получават нов орган имат потребност от голямо внимание и характерни грижи в първите няколко дни, седмици и месеци. Има огромен късмет за инфекции и отменяне на органа. Изключително значима роля играе и по този начин наречената имуносупресия – медикаментозна терапия, която потиска имунната система и ѝ пречи да отхвърли непознатото тяло. Заради неналичието на задоволително финансиране, потреблението на генерици и високата натовареност на медицинския личен състав, който би трябвало да се грижи за десетки пациенти – стават неточности.
Но
най-голямата пробойна
се намира другаде – в донорските бази в страната. Това са всички лечебни заведения, които би трябвало да обезпечават донори. В тях работят координатори, чиято роля е да наблюдават за хора, изпаднали в мозъчна гибел, които биха могли да станат донори. Ролята на координатора е може би най-важната в цялата трансплантология - извънредно тежка и виновна. Процедурата е комплицирана, изисква специфични грижи за пациента, осъществяване на голям брой проби и образуване на огромна логистика. И най-тежкото - диалогът с околните на умряли и настояването на тяхното единодушие за даряване на органите.
От всички 33 бази обаче,
единствено 3-4 работят действително
и нито една в София. Най-големият град в България с най-хубавите лечебни заведения в действителност не обезпечава донори. И не тъй като хора в мозъчна гибел липсват. А тъй като някой не си прави работата. Но по какъв начин да си я прави, откакто взима 24-часови денонощия, работи като анестезиолог в реанимация и в същото време би трябвало да координира донорска обстановка, която може да се проточи още едно денонощие? Без да получава съвсем нищо в подмяна.
© Александър Николов
Лесно е да упрекваме българския нрав и неприятните, меркантилни лекари за положението на донорството в България. Проблемите обаче са доста по-дълбоки. Основният проблем е средата. Апатията. Безличието. Незаинтересоваността. Липсата на воля за действителни промени. Тоталната неглижираност на ръководещите за проблемите на донорството. Ниското възнаграждение, неприятните условия и правопропорционално падналата мотивация на медицинския личен състав. Вътрешните междуособици. Непровеждането на съответни политики за възстановяване на трансплантологията у нас.
Колкото и обещания да дават разнообразни админи и политици за измененията и триумфите на донорството – ситуацията е повече от отчайващо. Проблемите са доста и сложни. Светът към този момент се готви за 3D принтирани и отгледани от стволови кафези органи, а ние към момента сме прекомерно покрай 1969 година.
Въпреки десетилетията опит у нас, макар развиването на медицината и макар съществуването на подготвени експерти – трансплантологията, сходно на пациентите си, се намира някъде сред живота и гибелта. И има незабавна потребност от трансплантация.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ