Материалът е част от предстоящ документален проект Последният дар на

Материалът е част от предстоящ документален проект Последният дар на ...

Трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира между живота и смъртта.



Материалът е част от предстоящ документален проект "Последният дар на човека", включващ книга, интернет сайт и изложби, съчетаващ снимки и текст на тема донорството на органи. Проектът е в резултат на над 3-годишни усилия на Александър Николов (фотография) и Димитър Панайотов (текст). Те са провели над 100 срещи с лекари, хора получили органи, представители на властта и семейства на донори.

Общо 1151. Това e броят на хората, които чакат за трансплантация на орган в България към 9 май, 2019 година. Когато и да погледнете тази статистика обаче – тя се върти около тези числа. Сякаш остава непроменена и недокосната от времето и пространството. Както биха казали някои хора – пример за "стабилност". Стабилност, която вече десетилетия поставя България последна по донорство на органи в ЕС.

27 години и 4 месеца. Точно толкова време ще отнеме на всички чакащи в листата да бъдат трансплантирани, ако сегашните темпове се запазят. Едва 42 трансплантации (живо и трупно донорство) е имало за 2018-та година. Крайно незадоволителен брой за нуждите на държавата. Не всички хора в листата имат и две, а какво остава за 27 години. Същевременно все повече пациенти се нуждаят от нов орган и попадат в списъка на чакащите. Някои си отиват, а други идват и така – статистиката остава непроменена. Но не защото е константна. Константа е отчайващото положение на българската трансплантология в последните десетилетия.

През 2018 година 16 са били трупните донори в страната. Едва 2,28 души на милион от населението. У нас един донор може да спаси четири човешки живота, дарявайки два бъбрека, сърце и черен дроб – белодробни трансплантации не се извършват. Няма ли обаче донори, няма и трансплантации. Живото донорство (случай, в който се взима орган на жив човек и се присажда на друг) е твърде ограничаващо.

Трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира между живота и смъртта
© Александър Николов

В това отношения

страната ни е плашещо назад

Първенецът на Европейския съюз Испания за 2018 година реализира 2241 трупни донора (48 души на милион от населението или иначе казано – 21 пъти повече от нас), а малката Хърватия – 151 донора (36.8 души на глава на население – 16 пъти повече). Разбира се, тук го има вечното оправдание колко бедна и малка държава сме. Как обаче ще оправдаем 229-те трансплантации, извършени миналата година в Беларус (24.1 души на милион от населението), която дори не е в ЕС? Дори държави като Чехия, Полша, Чили, Естония, Латвия, Уругвай ни бият в пъти. Ние можем да се мерим единствено със страни от третия свят в Азия и Африка, в които въобще няма трансплатационна програма или такива, в които донорството не се прилага, заради религиозни или културни причини.

В същото време за България трансплантологията не е нова или тепърва прохождаща. Тази година се навърши 50-годишния юбилей от първата успешна трансплантация у нас. Тя е на бъбрек и се случва в Александровска болница (няколко седмици по-рано пък е и първият опит за трансплантация на бъбрек в Пирогов). През далечната 1969 година страната ни е сред пионерите в Източния блок. Тогава сферата е млада – първата бъбречна трансплантация е извършена през 1950 г. в САЩ, а първата сърдечна само 2 години по-рано през 1967 г. в Южна Африка.

За съвременната медицина 50 години са цяла вечност. В онова време трансплантациите са били изключение, нещо ново и рядко успешно. Днес обаче нещата стоят по съвсем различен начин.

Методите, технологиите, лекарствата, знанията за имунната система са се развили неимоверно. Трансплантациите в световен мащаб са все по-чести и успешни. За повечето екипи на Запад те са рутина. Само в САЩ през 2018-та година са извършени над 36 500 трансплантации, което е смазващо повече от нас, дори когато сложим фактора за съотношението на населението. Защо обаче, за разликата от другите страни, след 50 години опит в сферата –

донорството в България все още е бутиково

Първото, което идва наум е клишето "българският манталитет". Ние не сме склонни на такава саможертва и дар. Дали е вярно обаче? Не и според координаторите - хората, които отговарят за донорските ситуации из болниците в страната. Според неофициална статистика между 50-80% са съгласията за дарение при донорска ситуация. Разбира се, има дълъг път да се извърви, за да се променят обществените нагласи. Все още твърде много хора вярват, че се крадат органи и че се убиват живи хора, за да им се вземат органите.

Действителността е различна. Именно потенциалните донори получават най-добрите грижи. Органите им трябва да са перфектни, защото в противен случай са негодни за трансплантация. Съвременните методи пък доказват по абсолютно безспорен начин мозъчната смърт. Всеки близък има право и да потърси второ и трето мнения.

Въпреки това заблудите все още витаят. За темата

се говори твърде малко и твърде лошо

Много хора продължават да не са запознати с донорството и за тях това да е тема табу, пълна с много предразсъдъци и погрешни схващания.

Не и пречка липсата на експерти и база в България. Към момента 4 са действащите болници, които извършват трансплантации. Това са софийските ВМА (черен дроб), "Александровска" (бъбреци), "Света Екатерина" (сърце) и "Лозенец" (и трите). Напълно достатъчни за нуждите на България. В тези лечебни заведения работят редица големи професионалисти и експерти. Екипите са изключително добре подготвени, обучени в чужбина и се ръководят от най-големите професори и светила в съответните области.

Трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира между живота и смъртта
© Александър Николов

Разбира се, тук проблеми има и те не трябва да се отричат - липсата на адекватно заплащане, лошата инфраструктура, тежката бюрокрация, прекомерно многото работа и отговорности, стоящи върху плещите на медицинския персонал. Не на последно място – поради изключително малкото на брой трансплантации годишно, екипите ни нямат достатъчно възможност да практикуват трансплантациите, да се усъвършенстват и да я направят рутинна.

И въпреки това самите трансплантации почти винаги минават успешно и процентът на преживяемост на операционната маса е сравним с този на останалите страни в ЕС.

Големите

проблеми настъпват след самата трансплантация

Хората, които получават нов орган имат нужда от огромно внимание и специфични грижи в първите няколко дни, седмици и месеци. Има голям шанс за инфекции и отхвърляне на органа. Изключително значима роля играе и така наречената имуносупресия – медикаментозна терапия, която потиска имунната система и ѝ пречи да отхвърли чуждото тяло. Заради липсата на достатъчно финансиране, използването на генерици и високата натовареност на медицинския персонал, който трябва да се грижи за десетки пациенти – стават грешки.

Но

най-голямата пробойна

се намира другаде – в донорските бази в страната. Това са всички болници, които трябва да осигуряват донори. В тях работят координатори, чиято роля е да следят за хора, изпаднали в мозъчна смърт, които биха могли да станат донори. Ролята на координатора е може би най-важната в цялата трансплантология - изключително тежка и отговорна. Процедурата е сложна, изисква специални грижи за пациента, провеждане на множество тестове и организиране на мащабна логистика. И най-тежкото - разговорът с близките на починали и искането на тяхното съгласие за даряване на органите.

От всички 33 бази обаче,

само 3-4 работят реално

и нито една в София. Най-големият град в България с най-добрите болници всъщност не осигурява донори. И не защото хора в мозъчна смърт липсват. А защото някой не си върши работата. Но как да си я върши, след като взима 24-часови денонощия, работи като анестезиолог в реанимация и същевременно трябва да координира донорска ситуация, която може да се проточи още едно денонощие? Без да получава почти нищо в замяна.

Трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира между живота и смъртта
© Александър Николов

Лесно е да обвиняваме българския манталитет и лошите, меркантилни лекари за състоянието на донорството в България. Проблемите обаче са много по-дълбоки. Основният проблем е средата. Апатията. Безличието. Незаинтересоваността. Липсата на воля за реални промени. Тоталната неглижираност на управляващите за проблемите на донорството. Ниското заплащане, лошите условия и правопропорционално падналата мотивация на медицинския персонал. Вътрешните междуособици. Непровеждането на адекватни политики за подобряване на трансплантологията у нас.

Колкото и обещания да дават различни администратори и политици за промените и успехите на донорството – положението е повече от отчайващо. Проблемите са много и комплексни. Светът вече се готви за 3D принтирани и отгледани от стволови клетки органи, а ние все още сме твърде близо до 1969 година.

Въпреки десетилетията опит у нас, въпреки развитието на медицината и въпреки наличието на обучени специалисти – трансплантологията, подобно на пациентите си, се намира някъде между живота и смъртта. И има спешна нужда от трансплантация.

Източник: dnevnik.bg