Маря казва, че ще ѝ се пръсне сърцето. Значи трябва

Маря споделя, че ще ѝ се пръсне сърцето. Значи би трябвало аз да го направя.
Тя седи при мен на двора и си секне носа в карирана носна кърпичка. Извърнала е глава, с цел да не гледа по какъв начин оскубвам отпуснатите пера и ги
мятам в една найлонова торбичка. Из въздуха се носи перушина.
– Той ме обичаше – споделя тя. – Винаги, когато влизах в двора, той по този начин ме поглеждаше.
Торбичката е на половина цялостна. Константин лежи на скута ми, към този момент надали не е непристойно гол. Едното му око е на половина отворено и гледа към небето.
– Виж – споделя тя. – Той наподобява по този начин, сякаш още ни чува.
– Едва ли е останало нещо, което към този момент да не е чул от теб.
Казах самата истина. Маря постоянно си приказваше с него. Това ми дава мотив за безпокойство, че от в този момент нататък иска ми се наруши спокойствието. Всички хора с изключение на мен имат потребност от някого, с който да си приказват, а пък Маря изключително доста. Аз съм ѝ най-близката съседка, парцелите ни са отделени единствено посредством оградата.
А тя в миналото може и да е била същинска, само че в този момент не е. Вече е повече визия, че тук в миналото е имало ограда.
– Разкажи най-накрая какво тъкмо се случи – гласът на Маря е като глас на вдовица.
– Вече хиляди пъти ти описах. Излязох, тъй като той грачеше, след което внезапно падна от оградата. Точно в краката ми.
– Да не би някой да го е проклел.
Кимвам. Маря има вяра в такива неща. По лицето ѝ се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е най-малко 10 години по-млада от мен. Откъм обучение не е стигнала доста нагоре, по специалност е доячка, елементарна жена. Тук няма даже крава, само че пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и дружно гледат телевизия, когато тв приемникът работи. Така Маря си има за приятел едно дишащо творение. Само дето козата не може да дава отговор на въпросите ѝ. Затова давам отговор аз.
– Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.
– Шшшт. Така не се приказва за мъртвец. И също така хората са зли.
– Хората са мързеливи – споделям аз. – Ще го сготвиш ли?
Тя махва с ръка.
– Добре. Тогава аз ще го сготвя.
Тя поклаща глава и поглежда страхливо в торбичката с перата.
– Всъщност желаех да го погреба.
– Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.
Маря се замисля.
– Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.
Знаех си, че по този начин ще завърши всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.
Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.